Сребристо утрото е разпростираше над селцето. Градинките и къщите блестяха като нови след изсипалия се краткотраен и освежаващ дъжд. Кристални капки се стичаха по клоните и листата на дъветата, отразявайки галещите лъчи на слънцето. Не само птичките се радваха на " девствената" утрин. Почувствах се обнадеждена, пълна с енергия и вяра за бъдещето. Неволна усмивка се появи на лицето ми. В този момент забелязах селския "ненормалник", хванал под ръка една старица. Той не беше луд по рождение. Просто вече остарял, склерозата го обсебваше бавно и трайно.  Не знаеше кой, кой е, не знаеше той кой е. Често си говореше сам, понякога се вживяваше в ролята на Сираков или ген. Бонев. Вероятно му бяха любимци. Разправяше колко голове е вкарал и колко престъпници е заловил. Сражаваше се с въображаеми престъпници, изливаше с кофи злоба, навярно таена с години.
    Старецът и жената вървяха бързо и съсредоточено, сякаш им предстоеше да свършат някоя важна работа. Тя също като него не беше съвсем наред. Поеха в посока към градината. Гледах ги учудено, около минута, докато се скриха от погледа ми. Минаха още няколко минути, когато чух пронизителния писък на старицата.  пищеше и викаше за помощ, сякаш ме прерязваше с нож. Трябваше да отида да видя какво става. Изпитах страх. Знаех, че старецът е опасен, бях го виждала нерядко въоръжен с нож или секира, размахвайки ги заплашитено. Грабнах една дебела сопа и се запътих натам. Жената не спираше да крещи дори за миг:
   - Помощ, помощ! - Няма ли добри хора да ми помогнат?
 Приближих бавно и внимателно, оглеждайки се на всички посоки, сякаш някой ме дебнеше иззад дърветата. Спрях да една ограда, зад която идеше писъкът. Вероятно преди години е било курник, сега полуразрушен. Дъските ми пречеха да видя какво става, а не смеех да ги заобиколя. Надигнах се на пръсти за да достигна една пролука. Гледката ме изуми. Мъжът беше повалил бабичката на земята. Роклята и, отпред с копчета беше разкопчана, държеше се само за раменете и. Женицата нямаше бельо. Голото и, сбръчкано, грозно тяло се гърчеше в унисон с писъците и. Наблюдавах сцената без да знам какво да направя. Той продължаваше да я притиска към земята, опитвайки се да измъкне дрипавата рокля изпод гърба и. Започна да се тюхка, че няма нож. За какво му трябваше, може би за да среже ръкавите на дрехата и да я свали по - лесно. Стоейки зад оградата все повече си давах сметка, че трябва по - скоро да предприема нещо и да сложа край на гнусната сцена. Бях като закована и всичко в мен вибрираше. Исках да извикам, да му изкрещя да пусне старицата, но не излезе звук от гърлото ми. Нямаше кой да повикам да ми помогне. Трябваше сама да се оправя. Напрегнах се и пристъпих напред. Не можех да си позволя да го ударя с дебелата тояга, която не изпусках от ръцете си, можеше да го нараня и да удвоя обзелата го щурост, пък и досега не ми се беше налагало да удрям някой по какъвто и да е повод и мисълта за това ме смути. Беше необичайно за мен. Протегнах сопата напред и го блъснах с нея. Той се обърна, погледна ме спокойно, без грам чувство за вина, сякаш това което вършеше беше съвсем нормално. Пусна бабата и бавно пое към дома си.
    Не разбрах, може би той искаше да се люби с нея като на младини, без да осъзнава, че е вече толкова стар. Какво беше оживяло в него, спомен, желание или нещо непонятно за мен.
    Утрото беше вече сменило цвета си.