Глава седемнадесета

         Учебната 1947/48 година се оказа  съдбоносна.  През този период имаше едно прекрасно събитие- раждането на братчето ми, и две  ужасни събития, които промениха живота ми. За едното ви разказах  в предидущата глава, а сега ми се иска да разкажа за второто. Но ще започна малко от по-далеч.

След 9 септември 1944 година съществуващите до тогава арменски организации и политически партии бяха забранени и най-изявените и авторитетни техни дейци, като Карекин Нъждех и Баруйр Асадур, бяха  изпратени  “на екскурзия по ленинските места” в Сибир, от където никога не се върнаха.

Създаде се Арменска прогресивна организация “Ереван”, оглавявана от комунисти и  антифашисти.  Тази организация развиваше многостранна дейност в областа на културата-хор, танцова трупа и театрална самодейност. Работата  с младежите също беше на висота. Естествено цялата дейност беше подчинена на една единствена политическа цел- пропагандиране на комунистическите идеи, любов към СССР и Съветска Армения и и промиване на мозъци. Главните ръководители,  както  в София, така и в провинцията, или бяха служители на МВР и ДС, или сътрудничеха на тези органи, като донасяха  за всички инакомислещи, критикуващи явно или тайно  “народната власт”. 

Арменците  винаги са обичали  скаутското движение и имаха голям опит в организирането му. Но скаутите също бяха забранени от новата власт. Тук “Ереван” прояви хитрост и основа  паралелно с организация “Септемврийче”, Арменска пионерска организация. Тази организация беше копие на скаутските структури и дейности.  Имахме същите униформи, естествено връзките ни бяха червени. Разделени на дружинки по  възрастов  и полов принцип, имахме занимания по дружинки, а съшо така и общи мероприятия.  Дружинките носеха имена на цветове- бяла, синя, червена, розова със съответни дружинни ръководители. Нашата дрижинка беше “сива”. Тук бяхне събрани момчета на възраст 11-13 годишни.  Главен  командир беше бащата на моя най-близък приятел Берч, негов заместник беше Бедиг Завен- изключително талантлив човек, отдал целия си живот на своя народ. Той беше прекрасен актьор комик, хореограф и режисьор. До днес помня прекрасната музикална комедия “Аршин мал алан “ поставена с голям успех от чичо Бедиг.  

Неделя сутрин, в клуба на организацията, който тогава се помещаваше на бул.Георги Димитров (преди и сега ул. Мария Луиза), точно срещу кино Цанко Церковски ( Модерен театър), гъмжеше от младежи на училищна възраст. Всяка дружинка  имаше стая,  където се провеждаха заниманията- изучаване на морзовата азбука, морски възли, оказване на първа помощ, палене на огън без дим, моделиране с гипс, строева подготовка и т.н. Все полезни знания, необходими на човека през целия му живот. А лятно време ходехме на лагер (панагум), където един месец прекарвахме на чист въздух сред природата. С много спортни занимания, военни игри и романтични вечери край лагерния огън.

Няколко години тези лагери се провеждаха в село Редина, в Балкана над Своге, където организацията наемаше селското училише за един месец през лятото, когато  в училището нямаше занятия.  Класните стаи бяха превърнати в спални помещения и ние спехме на пода върху сламенници . Хранехме се на двора,  под сянката на дърветата, с вкусните манджи приготвени от леля Шантур, неповторима готвачка и грижовна майка за всички нас. Поради липса на достатъчно стаи за спане, ние най-малките момчета спяхме в една стая с най-големите момичета, като разделителната линия беше нашата изключителна готвачка. За десерт често правеше “локми”, пържени тестени топчета напоени със захарен сироп. Вкусотия! Имахме и лекар, който ни превързваше при нараняване и помагаше на тези които се  почувстваха неразположени. Д-р   Манукян беше възрастен човек, който учителстваше в Арменското училище. Явно не е имал право да практикува лекарската си професия, затова че не беше завършил медицина в България.

През  месец юли 1948 година, бяхме на лагер в  с. Редина. От гара Своге до селото бяха 5 километра, които трябваше да се извървят пеша и поради тази причина посещенията на родители в неделния ден бяха много редки. Но за най-голяма моя радост, през един прекрасен, слънчев ден в лагера се появи баща ми. Хвърлих се в обятията му, щастлив да видя някого от семейството си. Рядко се бях отдалечавал от дома и страдах  от раздялата, въпреки интересния живот в лагера.  Седнахме на една пейка и задавах въпрос след въпрос, за мама, за братчето ми, за баба и дядо и за нашия дом на улица Братя Миладинови.

След като подробно отговори на всичките ми въпроси, татко направи една дълга пауза и с много сериозен тон ми съобщи неприятната новина- бяха закрили моето училище –Френския мъжки колеж

 “Св.Св. Кирил и Методий” и от новата учебна година трябваше да уча в друго училище. Родителите ми бяха решили да ме запишат в Арменското народно училище на улица Найчо Цанов 31. Не помня как съм приел новината, но когато през 2011 открих причината, в душата ми забушува ярост  и безкрайно възмущение към тези които ме бяха лишили от това прекрасно училище. Ето документа, който намерих в Интернет.

Изложение от Димитър Илиев, директор на изповеданията, до  другаря Георги Димитров – министър председател на НРБ, относно устройството и дейността на Католическата църква в България, придружено с докладна записка /цитат/

“...така, от един доклад на инспектор от това Министерство четем, че тия училища не допринасят нито за общата подготовка на учащите се, нито пък се възпитават в новия демократичен дух, настъпил у нас след 9 септември 1944 година.  Димитровската конституция и новата програма на Отечествения фронт за тях фактически не съществуват.

Отечественофронтовското възпитание в тия училища преднамерено и систематически се съботира( грешката е на автора на докладната). В чуждите училища липсва отечественофронтовската украса, ОФ лозунги, нямало даже ликът на Министър Председателя на България др. Георги Димитров. В тия училища се отбягва да се подчертае славянската принадлежност и солидарност на нашия народ с останалите славянски народи, а най-вече за братското единство със съседните нам югославянски народи. В тия училища не се говори за единството на славянските народи и за дружбата и единството им със Съветския съюз. В тия училища не се пеят народни партизански и трудови бригадирски песни. В библиотеките им липсва прогресивна литература, да не говорим за Маркс-ленинска литература, а задължителният “час за демократическо възпитание” на дело не се провежда.

Според докладите на компетентните служби при Министерството на народната просвета, съществуването на ученическата организация ЕМОС не се чувствува. В официалните си доклади, Директорите на тия училища открито заявявали, че не намирали смисъл да създават такава организация, понеже училищата им били “претрупани” с работа и че не се занимавали с “политика”.

В заключителната част на един от тия доклади четем дословно следното:

“В настоящия момент чуждите училища се явяват като гнезда на отровената от фашизма и реакцията българска младеж, която, намирайки възможност да получи своето образование в (27) остава далеч от новия научно-прогресивен дух в българските народни гимназии, далеч от творческия устрем на нашата младеж да строи щастливо бъдеще на страната ни. За тези младежи остава чужд живота на българския народ, такъв, какъвто е той днес, и още от сега техните очи са обърнати към чуждите страни, където няма българи, няма отечествен фронт, няма трудови бригади и се живее “свободно”... “ /колко е верно, ако махнем кавичките/

Чуждите училища, със своите преподаватели чужденци, носят и други злини за родината ни. Като чужденци, чужди поданици, преподавателите в тия училища не питаят, естествено, чувства на привързаност към България. А като са в контакт с децата на българския народ, а чрез тях и с родителите и близките им, може да се състави понятие, до колко те, като чужденци, осведомяват своите легации за положението на работите в България. Самият интерес, който чуждите Легации в страната ни проявяват към развитието на тия училища, подсказва доколко тия легации са свързани със съдбата им.  Доказателства за потвърждение на тоя факт има достатъчно в архивите на Министерството. Следователно, и по тая линия, чуждите училища не са желателни у нас. Чуждите училища от край време работят против славянството, целят неговото разединение и вражди от миналото. Като пионери на западната клерикална култура, тия училища подготвят нашата младеж към несъпротивление на едно разширение: на западния империализъм по посока на славянския изток. А щом това е така, то тия училища са същевременно и противници на ОФ Правителство, което здраво и неизменно държи за славянското единство, за славянската солидарност и за вечната дружба със СССР. Понастоящем в България има следните чужди училища, управлявани и ръководени от кюрета и фрерове на католическите ордени, а именно:

Френски училища.

1. Девически колеж “Св. Йосиф” ул.”Лавеле”No 2 - София

2. Мъжки колеж “Св. Кирил и Методий”, Лозенец – София*

 3. Девически колеж “Св. Йосиф” - Пловдив

4. Мъжки колеж “Св. Августин” - Пловдив

5. Девическа гимназия “Нотър Дам Де Сион” - Русе

6. Девическа гимназия “Св. Мария” - Русе

7. Смесена гимназия - Варна

8. Основно училище и прогимназия – Бургас

9 април 1948 г.”

Доводите за закриването на чуждите училища са железни. Не искам да повтарям написаното в този малоумен доклад, сами сте го прочели, но изводът е ясен : България е попаднала в ръцете на неграмотни , озлобени и душевно бедни хора. А, че в тези училища българските деца и младежи се учеха на труд, упоритост, любов към познанието и имаха достъп до постиженията на световната култура, за  « другарите » не е важно. Партизанските и бригадирските песни, портретите на партийните  вождове, любовта към  « освободителя »- поробител, са най важните елементи на образованието и възпитанието. Последствията са известни и до днес ние сме жертви на тази целенасочено ретроградна политика. Децата и внуците на тези хора и до днес решават съдбините на българския народ, известен в миналото с трудолюбието, честността  и порядъчността си. 

След шока от закриването на моето първо училище, дойде друг, но този път щастлив. Заминаването  ни за великата съветска страна се провали и през новата 1948/49 година  станах ученик в Арменското училище, което също беше своеобразен шок за мен.

Нови учители, нови предмети, нови съученици и порядки. Всичко беше ново и непознато. Самото обучение, методиката  и проверката на знанията, оценките бяха коренно различни. Нямаше го това зубрене наизуст, урока се преразказваше свободно със свои думи и ми се струваше много по-лесно и в края на първия срок резултатите бяха плачевни- от горе до долу само 3-ки. Няма да ви кажа как родителите ми посрешнаха  тези резултати, защото още ме боли. Баща ми имаше много тежка ръка, макар че много много рядко я вдигаше. 

В началото,  не малък проблем бяха и новите ми съученици. Наричаха ме « френски келеш », и на мен ми беше много обидно.  Но бързо се аклиматизирах  и нашите противоречия  изчезнаха. 

В часовете по пеене при другарката Вяра Спасова пеехме партизански и бригадирски песни. Когато за първи път  запях « Вий жертва паднахте….. »  учителката ме наби с показалката по главата и след това се разплака. Трябвало да се пее съвсем тихо( навярно за да не събудим « падналите ») а аз ревях с целия си глас.  Поначало не мога да пея, даже родната ми майка  често казваше « син си ми, всичко понасям, само недей да пееш », а аз и до сега обичам да пея, но го правя когато съм сам, най-вече когато пътувам с колата съвсем сам. Тогава пея с пълен глас и това ми помага да не заспя на волана. Опитайте, ефекта е много добър.

Някъде през октомври или началото на ноември, във вестник « Септемврийче » беше публикувана някаква новогодишна пиеска и нашата учителка по български език,  другарката Спасова, същата дето ме би по главата при пеенето ми,  решила да постави тази хубава пиеса. Ние бяхме във втори прогимназиален клас( сега 6-ти), и тя подбра актьори от 1-ви, 2-ри и 3-ти класове. Когато ми каза, че  ми дава една от главните роли-Първи смешник, сърцето ми щеше да се пръсне от радост. Не го очаквах, имайки предвид боя, който ми беше хвърлила заради  песента « вий жертва паднахте ». Естествено това предизвика завистта на някои мои съученици, които все още ме приемаха като чуждо тяло сред тях. Някой даже се опита да протестира, но др.Спасова беше категорична. За  ролята на « втория смешник » беше избран  Берч. А там на предпоследния чин седеше едно високо, скромно,  русоляво момче на име Вахе Мисакян, който би изиграл прекрасно коя да е от тези роли. По-късно когато в драматичните състави на читалище « Емил Шекерджийски » и на организация « Ереван » играехме заедно, той разкри своя неповторим талант като актъор. Беше няколко класи над всички нас. Жалко, че си отиде твърде млад, току що навършил 25 години.

Но нека се върнем към посрещането на 1949 година. Две седмици преди Нова година, когато усилено репетирахме новогодишната пиеса се разболях. Гърло, висока темпертура и т.н. Цяла седмица лежах и не можех да участвам в репетициите, а денят на представлението наближаваше с главоломна скорост. Майка ми  уши страхотен костюм  на клоун от ярко червен « атлас » с разноцветни кръпки, бяла плисирана яка, като на Арлекин,  островърха шапка и  украси с помпони  едни мои пантофи. 

В деня на представлението се явих в училище, другарката Спасова се хвърли върху мен, взе ме в прегръдките си със сълзи на очи. Бях спасил  спектакъла. Но трябва да отдам заслуженото и на нея, през цялото време е вярвала, че няма да проваля  Новогодишното празненство, и даже не се е опитала да ми намери заместник. Представлението имаше голям успех. Изпълнителят на ролята на Дядо Мраз, Агоп Ширинян стана един от най-добрите актьори на самодейния арменски театър в София, лауреат на няколко Републикански фестивала. Никога не станах добър актьор, участвах на принципа на  Пиер де Кубертен, бащата на съвременните олимпийски игри, « не е важно да побеждаваш, важно е да участваш ». Сега този наш любителски театър поставя  с успех мои пиеси.

През същата тази 1948 година, българският народ беше подложен на едни жесток шок наречен « национализация » Цялата индустрия  и банките бяха отнети от ръцете на индустриалците и  банкерите, и предадена в ръцете на неграмотни и некадърни « наши  хора ». А самите индустриалци, собственици на фабрики и банки , бяха интернирани или изпратени по лагерите, от където мнозина от тях не се върнаха. Само един пример от хилядите-  голямият патриот Атанас Буров- човекът готов да помогне на новата власт, в името на България.