Изминалият месец донесе много промени в монотонния живот на господин Цигулков. Сякаш неочаквана пътеводна звезда го преведе през трудното му битие и го насочи към нови, неочаквани брегове. Наистина есента беше в края си, плажните ивици пустееха, вятърът разпиляваше последните им спомени от лятото, скътани край дюните. И когато зимата се канеше да изгони малкото останали слънчеви дни, за да покрие с кожуха си навред, случи се неочакваното.

          Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.

           - Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка - мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.

             В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг и тогава тя го запита как му се струва пиесата.

           - На мен слабостта ми е българската драматургия от началото на миналия век. А вие какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето ù.

          - Амии - запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни - Скандинавска литература, Ибсен.

          - А  Кнут Хамсун, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.

              В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.

              След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..

              На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопасността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И  Цигулков решително даде съгласието си, все пак на борсата не му беше по-престижно.

              Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето ù, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.

                И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше  с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик, студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни. 

                Но беше сигурен в едно. Пролетта щеше да дойде след зимата, както винаги. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.

                    „Написах ти писмо,
                      то мушна се нанякъде.
                      Нищо, утре пак ще го изровя.
                      От ъгълчетата на своята душа
                      за теб букет от обич аз ще свия.
                      За да ме топли,
                      за да те топли,
                      когато зимата отново
                      ни загърне в спомена.
                      Но туй ще стане после,
                      сега все още есен е!„

               И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила  живота му така неочаквано.

04.11.2009                                                      Любомир Николов