Изминалият месец донесе много промени в монотонния живот на господин Цигулков. Сякаш неочаквана пътеводна звезда го преведе през трудното му битие и го насочи към нови, неочаквани брегове. Наистина есента беше в края си, плажните ивици пустееха, вятърът разпиляваше последните им спомени от лятото, скътани край дюните. И когато зимата се канеше да изгони малкото останали слънчеви дни, за да покрие с кожуха си навред, случи се неочакваното.
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи една ...