Шарен свят

   Дядо Стойчо, осемдесет и осем годишен старец, живееше във вилата, която навремето притежаваше. Вилата беше в покрайнините на града. По-рано имаше и къща в централната част, но и нея беше продал. И сега вече възрастен разчиташе на добронамереността на новите собственици на вилата, които бяха отишли да работят в Германия и бяха оставили дядо Стойчо да живее там, без да им плаща нищо. От една страна да има човек в къщата, от друга – може би в постъпката имаше и известна доза състрадание.

   Но как този работен човек стигна дотук? Всичко започна със смъртта на жена му. Тогава той реши да помогне на единствената си дъщеря, омъжена в Хасково – доста далече от неговия град. Продаде къщата и вилата, за да си купят неговите хора къща там, и отиде да живее при тях в една пристройка. За съжаление дъщеря му твърде рано си замина от този свят, а мъжът ѝ си намери друга жена. Двамата му внука бяха млади, жизнени, имаха други интереси и никой не се отбиваше при стареца. Мъчно му беше и трудно, но взе решение – ще се прибере в родния си град. Имаше телефона на хората, на които бе продал вилата, и им се обади да му потърсят квартира, и тогава те го прибраха.

   Това стана преди петнадесет години, когато беше на 73 и можеше да ходи и да си кара колата – единственото нещо, което беше му останало. В родния си град намери нови познати, сприятели се и доколкото му стигаше пенсията, излизаше от време на време с тях на кафе и да поприказва, защото сам по цял ден трудно се изкарва. До осемдесет и седмата година успяваше да ползва колата си, да отиде до града и да си напазарува. Но и колата го остави /повреди се/, пък и ръцете му трепереха, вече беше опасно да кара.

   Тази сутрин дядо Стойчо искаше да се обади на един приятел, но се оказа, че домашният телефон не работи. Мобилен телефон той нямаше и така губеше всякаква връзка и с малкото приятели, които имаше.

   –Стефчо! – извика той.

   Чуха се стъпки отвън и в стаята влезе двадесет и пет годишен младеж – небрежно облечен. Той беше висок, строен и красив, но с голяма и неоформена брада.

   Родителите на Стефчо живееха в съседната вила, но го бяха изгонили. Момчето не си намираше работа, пък и много, много не искаше да работи. То се беше настанило при дядо Стойчо – на втория етаж. Носеше дърва за печката на стареца и два пъти седмично ходеше да му купува предимно хляб. Взимаше и някои други продукти, доколкото стига пенсията. Стефчо ядеше това, което и дядо Стойчо, та двамата се издържаха с една пенсия. Старецът му даваше малки суми за пазаруване, защото момчето нищо не връщаше.

   –Стефчо, домашният телефон се е развалил. Накарай вашите да се обадят до Виваком, че така сме без всякаква връзка!

   –Какво говориш, знаеш, че татко е все болен, а майка ми е ядосана. Пък и кой от тях ще знае номер на Виваком.

   –Ще ти дам номер на една позната – Анка, ти я знаеш. Идва тук с един приятел да ме видят. Обади се на нея.

   –Така става – Стефчо записа номера и отиде в другата вила да се обади по телефона.

   След малко се върна.

   –Работата е уредена. Анка ще се погрижи.

   Анка си имаше свои проблеми, но беше състрадателна и добросърдечна и много пъти беше помагала на дядо Стойчо. Тя взе присърце работата и веднага се свърза с техниците от Виваком. Те помолиха тя да ги придружи, за да не се лутат в търсене на вилата. До нея се стигаше не много лесно, пък и пътят не беше добър.

   Най-после бяха там. Звънец нямаше и Анка извика дядо Стойчо по име. Чу се глас да влизат. На първия етаж в стаята живееше дядото. На вратата ги посрещна Стефчо – гол до кръста.

   –Стефчо, защо си се съблякъл така? –извика Анка учудена.

   –Ми, на дядката му е студено и е напалил много печката – отговори усмихнато момчето.

   Вътре беше като в баня.

   –Момче, що не си дошъл ти да ни потърсиш, ами разкарваме жената? – обади се единият техник.

   –Това не е моя работа – простичко отговори Стефчо.

   –А защо не си вземете мобилни телефони?

   –Че откъде пари! – обади се пак Стефчо.

   Техниците, след като видяха домашния телефон и разбраха, че не е повреден, излязоха да търсят причината навън в кабелите. Анка поговори с дядо Стойчо и му остави малко храна, която купи от магазина преди да тръгне. И двамата обитатели на вилата се зарадваха много на яденето.

   –Стефчо, ти защо не вземеш да се ожениш? – подхвърли шеговито Анка.

   –Че коя ще ме вземе?

   –Защо бе, млад си, хубав!

   –Я ме виж! Нищо нямам. Чифте пищови на гол тумбак. Без пари и без работа няма да ме огрее.

   –Ти и пищови нямаш, но може да излъжеш някоя. Ама е по-добре да махнеш брадата.

   –Ще я махна, стига да ми се навие някоя – засмя се Стефчо.

   Техниците се върнаха, бяха открили причината, но поправката беше по-сложна, та утре щяха да идват пак.

   Взеха си довиждане с дядо Стойчо. Той благодари и на тях, и на Анка. Очите му се насълзиха.

   Стефчо излезе да ги изпрати и каза, че хазаите от Германия ще идват след две седмици. Момчето се надяваше да донесат нещо за ядене, че пенсията не стигала за нищо.

   –Обаждат ли се зетят и внуците на дядо Стойчо? – попита Анка.

   –Не. Не го търсят изобщо.

   Тръгнаха си. В колата мълчаха и техниците, и Анка. Вероятно всеки от тях си мислеше за видяното. Накрая Анка се обади:

   –Тия неговите, на дядо Стойчо, и като умре, едва ли ще дойдат.

                                                                                Мария Мустакерска