- Пет пръста имаш на ръката си, Стоене, и те не са еднакви. – каза прегърбената баба Марийка на сина си, като видя зареяния му в далечината поглед.
Той се сепна, обърна се към нея само за миг и се зае да подслажда кафето си в голямата димяща чаша.
- Майко, ти знаеш какво ми е. Някога, когато вие с баща ми трябваше да поделите земята на две – между мене и брат ми, все така трудно ви е било. – Стоян разбърка кафето и понечи да остави лъжичката, но тя се изплъзна от ръцете му и издрънча силно, когато се удари в плочките на терасата. – А после…виж! Вече трийсет и пет години да не си кажем и дума с него. Отчужди ни тая делба. Едно спечелихме, друго загубихме… Сега и аз трябва да поделя каквото имам, и то не между двама, а между трима синове…И този път няма как да е поравно. Един ще получи повече, друг по-малко. А как се решава кой пръст те боли повече, като всичките са на твойта ръка?...
Старата му майка се усмихна така, сякаш знаеше повече отколкото казва.
- Не бой се, Стоене. При тебе ням ...