- Пет пръста имаш на ръката си, Стоене, и те не са еднакви. – каза прегърбената баба Марийка на сина си, като видя зареяния му в далечината поглед.
Той се сепна, обърна се към нея само за миг и се зае да подслажда кафето си в голямата димяща чаша.
- Майко, ти знаеш какво ми е. Някога, когато вие с баща ми трябваше да поделите земята на две – между мене и брат ми, все така трудно ви е било. – Стоян разбърка кафето и понечи да остави лъжичката, но тя се изплъзна от ръцете му и издрънча силно, когато се удари в плочките на терасата. – А после…виж! Вече трийсет и пет години да не си кажем и дума с него. Отчужди ни тая делба. Едно спечелихме, друго загубихме… Сега и аз трябва да поделя каквото имам, и то не между двама, а между трима синове…И този път няма как да е поравно. Един ще получи повече, друг по-малко. А как се решава кой пръст те боли повече, като всичките са на твойта ръка?...
Старата му майка се усмихна така, сякаш знаеше повече отколкото казва.
- Не бой се, Стоене. При тебе няма да е така, всичко ще се нареди, не бой се.
От към голямата порта се чу говор и смях, и щом се отвори, по калдъръмената пътека се зададоха тримата синове на Стоян и жените им – млади и хубави, в разцвета на силите си. Баща им ги гледаше с гордост, ала сърцето му се беше свило в гърдите.
- Тате, добре, че си ти, да ни събираш от време на време! Че иначе все не намираме кога да се срещнем. – провикна се към него Младен и всички се разсмяха.
- Дано да ви събирам, а не разделям… - каза тихо Стоян на себе си и стана, за да ги посрещне.
Синовете му се ръкуваха с него, запрегръщаха го сърдечно, а всяка от жените им го целуна по бузата, надигайки се на пръсти, защото свекърът им беше почти с две глави по-висок от тях. Синовете му на него приличаха – високи и силни като канари.
Всички се засуетиха да си сипват кафе и да се редят около масата под дървения навес.
Приказваха си и се смееха високо. Когато седнаха и глъчката утихна, най-големият син на Стоян – Петър, се обърна към баща си:
- Какво има , тате, за какво ни събра? Да не се е случило нещо?
Настана тишина. На Стоян му тежаха погледите вперени в него. Толкова тежест бе понесъл гърбът му през всичките тези години, а сега сърцето му тежи като оловно – повече от всеки откос, повече от всяка бала на полето.
- Деца – започна той – майка ви отдавна я няма, а не знам и аз кога ще реши Господ да ида при нея…
- Какви са тези приказки, тате! То никой от нас не знае кога ще му дойде времето. – каза шеговито най-малкият син – Иван, за да пресече пътя на тъгата в Стояновите думи.
- Така е, Иване! Но аз мислих дълго, и реших, че е време да ви събера и да ви поделя каквото имам. – замисли се Стоян, пое си въздух и продължи – Вие знаете какво е то – двете големи ниви - едната в единия край на селото, другата в другия, и малкото парче земя, дето е в тоя дол, под нашата улица. Та…трима сте ми… Трима сте. А земята не е равна – едната е обширна, но е на хълма и я брулят ветровете, втората е малко по-малка от нея, тази, която е тука е най-плодородна, но е една шепа земя. Та затова ми е толкова трудно, да я поделя между вас. Аз най-много от всичко искам вие, като братя, да сте задружни и да си помагате. И мен най-много от всичко ме е страх, че тая подялба ще ви отчужди, ще ви раздели…
Нечий глас иззад дувара прекъсна Стоян. Някой го викаше. Той погледна натам с раздразнение, че трябваше да спре, но и с облекчение, че ще остави децата си да осмислят какво им е казал и тръгна към портата по пътеката.
Младите мъже се спогледаха в настъпилата тишина. Те не очакваха, че в тази топла есенна сутрин, баща им е решил за това да ги събере. Севда – жената на Иван, първа проговори:
- Момчета, решавайте го това помежду си! Защото всеки от вас вече знае какво иска да стори с живота си.
Когато се върна на масата при децата си, Стоян видя как те се усмихват и тревогата му се утихна. Преди да е казал и дума, най-големият брат подхвана:
- Не мисли вече за тая подялба, тате! Ние си поделихме каквото имаш да ни даваш. Аз ще взема голямото парче земя, ще си купя каквото ми трябва и ще я работя. Младен ще вземе средния парцел и ще го продаде, защото иска да замине на морето, а Иван ще вземе нивата под улицата, защото иска да остане тука, при тебе.
Другите братя кимнаха, за да потвърдят думите на най-големия от тях. В очите им се четеше спокойствие и Стоян си отдъхна, въпреки че още мислеше за това кого от тях ощетява при делбата.
- Щом това е, което сте решили, деца – така да бъде – каза бащата и след миг тишина всички се разшумяха отново в кроежите си за предстоящите планове. Той ги гледаше щастлив и си мислеше „Колко хубаво е да имаш пет пръста, майко, и петте да не са еднакви…”

Минаха години оттогава. Стоян вече не помнеше три ли бяха или четири. И ето че той отново стоеше на голямата тераса на къщата, разбъркваше захарта в голямата чаша с кафе и гледаше замислено към обагрения в жълто дол под улицата. Мъчно му беше, че големия му син вложи толкова пари във ветровитата земя и загуби всичко, но още по-мъчно му беше, че Младен, който продаде своята земя и замина за морето, се раздели с Йонка – съпругата му, и от срам не искаше да се върне в селото.
Не ги раздели подялбата трите момчета. Друго ги раздели и сега… Стоян почувства вината като зейнала рана в още силната бащинска гръд и очите му се насълзиха.
Само миг след това чу весел детски глас, който го викаше:
- Дядо, дядо! Ела, дядо!
Малкият му внук тичаше към него с изцапани панталонки и усмихнато лице. След него вървяха Иван – най-малкият син на Стоян, и жена му Севда. Носеха по една кошница с бяло грозде и си говореха нещо. Ръцете им се докосваха и те приближаваха лицата си едно до друго, докато си шепнеха нещо хубаво, сякаш за да не ги чуе детето. А то стигна до дядо си и му извика:
- Затвори очи, дядо, затвори ги! – Стоян ги затвори, а момченцето му подаде в ръцете нещо. – Вкусно е, дядо! За тебе е! Виж!
Старият баща отвори очи и погледна внучето си. То му беше донесло най-хубавия грозд от лозята, за да го зарадва. Родителите му приближиха и все така усмихнати запрегръщаха детето си. Иван погледна баща си с грейнали очи и каза:
- Ще има кой да се грижи за нивата и след мене, татко! Може да е малка, но много плод дава. Пък и най-сладко е това, което с тези две ръце си засадил и с тези две ръце си го откъснал.
- Няма ли да идете на панаира в село, Иване? И само работа не може. – каза с благ глас Стоян на сина си.
- Ще идем ли, Севдо? – обърна се Стоян към жена си с усмивка.
- Нека си починем малко, пък ще идем. То от работа не остава време да мислим за много други неща. Но ще зарадваме детето. Ще отидем. – с уморен, но пълен с нежност глас отговори Севда.
„Вие избрахте най-малката нива, но любовта ви към тая шепа земя ще ви помогне да се държите за ръце винаги…” мислеше си старият баща, гледайки децата си да се отдалечават по пътеката прегърнати.