Станах свидетел на една история, която продължи не повече от три минути, но шестте минути ме накараха да се заслушам.
Топла зимна утрин. Няма сняг, само тук-там по някое мокро петно, мислещо се за локва. Отивайки към спирката на автобуса, видях един храст, който скоро щеше да се събуди. Всяка клонка завършваше с малка смолиста пъпка. Види се, че едва удържа зеленото в себе си. Стигнах до спирката, подпрях се на отдавна изпотрошена телефонна кабинка. Телефонът не работеше, но пък на три крачки имаше работещо табло, което ме информира с текст и глас, че след седем минути, ще пристигне автобусът. 
Запалих цигара и се загледах в светещите реклами на отсрещния минимол. Прилича на хоремага от едно време, но му няма "Хо"-то. Стаите се наричат офиси, тесни и неудобни, но пък вършат работа, когато някой те попита: - "Какво работиш"? да отговориш: - "Ми, в една фирма". Авторитетно звучи, нали? "Ре"-то също го нямаше, бе заместено от множество малки кабинки, предлагащи фаст фууд и уюта на разхлопани плочки и препълнени кошчета с недоядени фаст-чета и амбалаж от фууд-овете. "Мага" бе останал, но дотолкова разделен на малки магазинчета, че ако си купиш обувки от едно магазинче, от друго трябва да си вземеш връзки за тях.
Погледнах към светещото табло, отново оставаха седем минути. Времето сякаш бе заспало. По горящата в ръката цигара разбрах, че времето не спи, просто очите изпреварват всичко останало. В момента, когато електронният глас обяви, че остават шест минути чух и:
- Мамо, какво е шест минути?
- Толкова време остава до идв...
- Виж, това клонче ще си има листенца!
- Да, защотото вече наближав...
- Кога ще стане по-светло?
- След като Слън...
- Виж, намерих си локва, малка е, но пак пръска!
- Знаеш, че не трябва да стъпваш наро...
- Забрави да ми кажеш за минути!
- Йоли, трябва да стан...
- Няма ли вече да ставам ученичка? Аз знам какво е шест. Това е три плюс три или три на две места
- Виж, не се напръсках, това е суха локва.
- Ох, Йоли!
- Пак не ми каза какво е минути.
- Шест минути е, когато най-тънката стрелка на часовника се завърти шест пъти. - За последните няколко въпроса това беше първият отговор, който майката успя да довърши без да бъде прекъсната с нов въпрос. Малкото момиче растеше със секунди, разучаваше света около себе си с невероятна бързина. То започна да се върти на място. Няма да крия, че едва удържах радостна усмивка. Правейки се на разсеян, успях да преброя завъртанията, бяха точно шест. Дали случайно стана!? Замаяна от въртенето залитна и се спря пред неработещия телефон.
- Това е телефон, нали?
- Да, телефон е. Ела насам, не пречи на чичкото.
Гласът от таблото напомни за шестте си минути. Не различавах дали времето беше спряло или всичко толкова бързо се случва. Без да се замисля, свалих слушалката от вилката и я подадох на момиченцето. 
- Йоли, помолих те да не пречиш. На кой ще се обадиш? - имаше някакво извинително примирие в гласа ù. 
- Ало, чичко, ти ли си? - кратка паника от страна на двама ни с майката. Ококорените очи ме издадоха. От неволен наблюдател се превърнах в нарочен свидетел. 
- Йоли, с кого разговаряш...?
- Искам да кажа нещо на чичкото с пистолета. - С майката разменихме погледи, а момичето продължи разговора със своя събеседник:
- Чичко, може ли да доведеш доктора, за да излекува тате!
Сетивата ми спряха. Когато се опомних, таблото обещаваше автобус след три минути.