ШОФЬОРЪТ
/По действителен случай/

  
Като всяко дете и Васко мечтаеше да стане шофьор. Беше на пет години, когато стиснал здраво в ръце въображаем волан бръмчеше из кварталната градинка, натискаше от време на време въображаем клаксон и издаваше досущ същите звуци като на истински такъв. Естествено от време на време набиваше рязко спирачки, изцвилваше подобаващо и после отново даваше газ по застланите с асфалт пътеки. Наоколо десетки други „шофьори" на неговата възраст го изпреварваха, заобикаляха, пустосваха като възрастни, или играеха ролята на пешеходци.

   На седем години той продължаваше да кара кола на ужким в градинката, само дето другите шофьори се бяха сменили - старите бяха тръгнали на училище, младите бяха нахъсани да настигнат баткото.

   Когато стана на девет, родителите му разбраха, че умствено той завинаги щеше да си остане петгодишно дете. Васко продължаваше да се вживява в ролята на шофьор, но определено вече беше станал по-добър. Въображаемият му автомобил имаше вече съединител, скорости, огледала за обратно виждане и дори резервна гума, която шофьорът от време на време при нужда сменяше. Особено любимо занимание му стана паркирането „на заден ход". Със съсредоточено лице той натискаше „съединителя", превключваше „скоростния лост" на задна скорост, полуобръщаше раменете и главата си назад, махваше на някой невнимателен пешеходец, подаваше леко газ с устни, „паркираше", натискаше „спирачка", изправяше „волана"  и накрая изключваше „автомобила". Това беше гениална пантомима, и нерядко освен с усмивки околните го даряваха и с овации.

   Годините минаваха, Васко порасна на ръст, но си остана дете. Естествено не можеше и да става дума за работа. Едно петгодишно дете разполага с много свободно време, Васко също. Колите бяха и си оставаха неговата страст. Любимите му за навъртане места бяха тези, където се събираха много автомобили. Едно от тези места беше паркингът пред ЦУМ. Там автомобилите и шофьорите всеки ден бяха различни. Имаше старички Лади и Москвичи не помнещи годините си. Имаше и лъскави лимузини и огромни джипове. Но всички те трябваше да бъдат паркирани. А после, след като собствениците им напазаруваха, трябваше да бъдат изкарани от паркоместата. Тогава Васко се намесваше. Заставаше от страни на автомобила и успоредно с него правеше същата маневра. Правеше го бавно, спокойно, съсредоточено. Повечето шофьори приемаха с усмивка тандемната маневра, но имаше и такива които се дразнеха и го напъждаха. Охраната обаче се забавляваше от неговите пантомимни умения и не го гонеше.

   Друго още по-любимо на Васко място беше таксиметровата пиаца на Централна гара. Там таксиметровите шофьори го познаваха по име и той ги считаше за свои приятели. Вършеше им дребни услуги - я вестник или сандвич ще им донесе, я ще измие стъклата и огледалата на таксито, я ще доведе пътник от пристигащите влакове. Те му се отблагодаряваха, като го пускаха да поседи зад волана, докато чакаха клиенти. Това беше върховният момент за Васко. Да седне зад волана, да сложи колана, да притвори очи, после широко да ги отвори, да завърти въображаемия контактен ключ, да включи на първа, да отпусне ръчната спирачка, да подаде плавно газ с педал и уста... И да тръгне. В този миг той вече не беше на Централна гара. Беше по софийските улици, скоро и на магистралата извън града, превключваше скоростите, сменяше височината на издаваните звуци, пускаше радиото, изобщо държеше се като истински шофьор. И само пристигането на клиент караше собственика на автомобила да го извади от унеса и да го изгони от автомобила...

   Това се случи през един най-обикновен летен следобед. Шофьорът на едно такси - Вектра беше оставил Васко да измие прозорците и да наглежда колата, той беше отскочил до тоалетната, да посрещне последствията на един крем карамел приготвен с не много пресни яйца. Васко съсредоточено се справяше с поставената задача и не забеляза как всички таксита около него се бяха напълнили с клиенти и бяха поели по софийските улици. Експресът от Варна беше пристигнал. И тъкмо когато блаженно сядаше на шофьорското място и затваряше очи за концентриране, през отворения прозорец се чу глас:

   - Мой човек, до Младост две! Ела отвори багажника, че сме с багаж!

   Васко отвори очи и видя една надвесена плешива глава с огромен побелял мустак. Собственикът на мустака - едър петдесет годишен чичка държеше два огромни куфара. Васко скочи пъргаво, отиде отзад и отвори капака на багажника. После помогна на клиента да нареди багажа си, затвори внимателно капака и седна във Вектрата. Изчака едрия мъж да се вмъкне в колата, хвърли един поглед на задната седалка, където една невзрачна женица и две хлапета вече се бяха настанили.

   - До Младост две значи? От къде да минем?

   - Сточна гара, Университета, Орлов мост , натам знаеш.

   - Ясно.

   Васко сложи внимателно предпазния колан, притвори очи, отвори ги, отпусна ръчната спирачка, даде контакт с въображаемия си контактен ключ и подаде газ. Успоредно с това започна да издава онези неподражаеми моторни звуци на които беше цар и да се друса леко на седалката, така че цялата кола се разтресе. Човекът до него беше сигурен че двигателят работи.

   - Не си включил на скорост. Аз съм автобусен шофьор, и на мен ми се е случвало.

   За части от секундата Васко си пое въздух, защото дробовете му бяха се изпразнили. Автобусният шофьор усети, че нещо не е наред. Двигателят прекъсваше. После внимателно се вгледа в таксиджията и наведе ухо към лицето му. Изведнъж от задната седалка се чу още един работещ двигател и форсирането му. Едното от децата беше загряло какво се случва.

   - Тате, тате, тоя се бъзика с тебе!

   Мустакатият се наведе и видя, че гнездото на контактния ключ е празно. Бавно, но сигурно лицето му започна да смени цвета си. Първо порозовя, после стана червено, и накрая изби моравия цвят, една вена на челото му биеше с бясна сила и като че ли щеше да изкочи. Той искаше да каже нещо, но многото думи, които напираха да излязат, сякаш се бяха заклещили една в друга и  не мърдаха ни напред, ни назад.

   В това време Васко невъзмутимо си шофираше. Вече си представяше как е стигнал Лъвов мост и тъкмо плавно завиваше наляво. Чудеше се, как така няма задръстване...

   ... И тогава дойде сблъсъкът с автобуса от дясно. Уж нямаше нищо, само пешеходци по тротоара. Но изведнъж един огромен червен, даже не червен, а морав Икарус, се появи от нищото и го връхлетя със страшна сила. Чу се трясък. Светът около него се завъртя. Васко блъсна главата си в шофьорската врата. Двигателят издаващ мъркащите звуци угасна, защото устата му се напълни с кръв. През главата му мина бърза мисъл „Я, защо не се отвори въздушната възглавница!?" Тогава Икарусът налетя отново. Този път отзад и отгоре. Започна ритмично да блъска главата му във волана. Чу се мощен клаксон, който свиреше в такт: „ Ма-ми-ца-та ти, ма-ми-ца-та ти, ма-ми-ца-та ти!"  Постепено звукът започна да се отдалечава, за разлика от приближаващата се бяла светлина и скоро Васко загуби съзнание.

   Когато истинският собственик на колата пристигна, вече се събираше тълпа. Двамата с мустакатия автобусен шофьор свалиха безжизненото тяло от колата и го оставиха на тротоара. После бързо се качиха във Вектрата и отпрашиха за Младост две. Васко се размърда леко, стенейки тихо.

   Наблизо един полицай пращаше ес-ем-ес, кого да изгонят от BIG BROTHER...