21.09.2021 г., 14:32 ч.

Ще дойде съблазън - 4 

  Проза » Разкази
895 0 0
16 мин за четене

Това бе най-красивото място в местността. Шумът от водата, която се спускаше по склона и пълнеше  язовира се чуваше винаги. Понякога в тихи, слънчеви дни бе плитък поток, който лениво се провираше между камъни и паднали дървета. Тогава водата в него бе прозрачна, примамлива и се виждаха пъстрите, неподвижни пъстърви, които дебнеха срещу течението. Друг път, веднага след дъждовете, мътен и страховит, потокът се спускаше по отдавна издълбаното корито, преливаше над обичайния си път и нападаше язовира. Носеше клони, кал, отделяше цели късове от бреговете и не се укротяваше никога. Дори през зимата, когато заради студа се превръщаше в тясна вада със замръзнали краища, той бе жив, живееше тайнствен живот, шумолеше и се стичаше. Така преминаваха зимните месеци тук, в студ и тишина, а ленив живот едва помръдваше под ледовете. Понякога дни наред, с кратки прекъсвания валеше хубав сняг. Бе така тежък и бял, че водата изглеждаше още по-дълбока. Валеше кротко и при пълна тишина. Скриваше някогашните летни поляни, пътя към бунгалата, преките пътечки, всичко. Отрупани, боровете се снишаваха. Снегът задушаваше  шумове и движения, но точно, когато изглеждаше, че никога няма да спре да се сипе, снежинките се разреждаха. Излизаше тънък вятър и вече отмалели и редки, те се  завъртаха от течение и полираха усойните просеки в гората.

После, сякаш след хиляди часове бавно, от съседното било на същата планината по върховете на дърветата, заедно с първото поклащане на клоните се появяваше пролетта. Рано сутрин веднага след развиделяването се виждаха изпаренията над водата. Над тях светваше и слънцето, в началото някъде много далеч, още бледо и отслабено от зимата. Първо се отразяваше от ламаринен покрив на бунгало, после приближаваше, все по един и същи път, за да стопли водата и стръмните брегове. Бавно, но сигурно ледът се топеше и течеше по тревите. Животът се завръщаше по тези места и скоро започнава да се дочуват всичките приятни шумове на планината. Дребни риби сковано потрепваха из плитчините. Други по-едри, изплували за първи път този сезон от дълбочините, плуваха в ледената вода и вече се престрашаваха да пляснат в средата на залива.  Ниско прелитаха птици, накланяха се настрани, докосваха водата с едното крило и бързаха по незнайните си пътища, а пролетта прогонваше скуката от тези места.

 Привечер пристигна Матей. Спря колата встрани от пътя, до канавката с малинови храсти и въпреки, че ръмеше, той не бързаше да се скрие под навеса. Сложи ръце на кръста, пое дъх и огледа. Видя чисти, чакълести алеи пред къщата. Пред тях ниски фенери и оградки от ковано желязо. Хареса му навесът над входа, уютен, с дървена ламперия, а по-нагоре терасите на трите етажа зеленееха от изкуствени храсти. Къщата му се стори голяма, тиха и безлюдна, но примамлива в чудната тишина на гората. Зърна и тавански прозорец, притворен като око. По всички външни стени на първия етаж някой  грижливо бе наредил нацепени дърва. Миришеше на дим от комина. Матей закрачи по алеята. Тогава от входа изникна човек, нисък и слаб старец, очевидно пъргав, защото бързо затвори вратата зад гърба си и бодро излезе на открито под дъжда. Имаше рядка коса, грижливо сресана, с рехав бретон и бе избръснат гладко, по войнишки. Пристъпи дружелюбно и се усмихна. Насред лицето му живи  и черни като копчета лъскаха хитри очички. Протегна приветливо ръка. Матей също се оживи и направи бърза крачка напред, запознаха се.

-Аким се казвам! - каза старецът и бързо допълни с благия си вид- Ама наистина Аким...не Акиме, както ме нарича Карло...или Акимчо, както са ме наричали уж на галено някои мои познати, жени... Аким съм аз...по лична карта!

Кимна с разбиране Матей. Симпатичен бе  старецът на пръв поглед, нисък, гордо изправен въпреки ниския ръст, с риза, прилежно закопчана до последното копче и пуловер с остро деколте отгоре, видимо чист, но избелял от пранета.  Говореше тихо, уверено, а ръката му бе суха и стискаше юнашки при здрависването. Преместиха се на сушина под навеса. Падна мрак и в него алеите изглеждаха още по- бели. Дъжда понамаля и сега от небето пръскаше влага, виждаше се като прах срещу светлината от фенерите. Гората бе още по- загадъчна и всичките й дънери и кътчета тъмнееха под  боровете.

 Карло отишъл в стопанството, а за без кола дотам си било далечко.  Рано тая сутрин пристигнал Данаил, човека, който се грижил за животните и за двора там, в стопанството. Изглеждал  изплашен, явно през  целия път до тук тичал. Снощи врътнал ключа и легнал, ама скоро чул как някой хвърля камъчета по керемидите ама така, с настояване хвърлял и то  през няколко минути, без да мирясва. Сърцето му се свило на Данаил, сам в мрака, далеч от друга къща и от хора, а кучето му да не повярваш даже не изскимтяло, не се чувало и да дрънчи със синджира както друг път. Чул и кашлица Данаил сякаш, ама детска такава, сподавена в шепи, да не се чува. За сън тая нощ и дума не можело да става при Данаил, заради  страха станал от леглото, стоял бос и скрит зад пердето и гледал навън, ама някак насляпо гледал, като прилеп. По някое време, отсреща по склона се чул шум, шумата се свличала сякаш, като че някой се е изтървал при слизането и се търкаля по стръмното докато се мъчи да се хване с ръце за дърветата. Хвърлил се обратно Данаил в леглото, но от страх не се завил, че да не му пречи завивката като се бори, студувал така и само чакал да го нападнат и да му видят сметката. Само той си знаел как изкарал нощта и когато разсъмнало се престрашил да излезе навън. Наистина видял кални стъпки по пътеката, някой излязъл от тъмната гора се бил разхождал направо под носа му цялата нощ. Пристигнал със залитане Данаил и казал на Карло, че втора такава вечер не може да изкара.

Тръгнаха между фенерите да влизат, Аким напред с младежка походка, Матей отзад, вече зажаднял за топлината на тая островърха къща, която го привличаше с тежките пердета, с подредените наоколо дърва и с дима от комина. Тя светеше пред дърветата с грейналите си  прозорци. След спрелия дъжд облаците се бяха отдръпнали и горе над покрива бледнееше небето. За миг ги нападна истинския нощен студ, те бързо закрачиха към навеса и влязоха при топлината. Матей видя просторна трапезария, няколко широки маси, с провесени до земята покривки и столове с гравирани гърбове. Зърна и картини по стените, все пейзажи на язовири, а между тях абажури. Встрани тъмнееше и камина. Матей пристъпи, ослуша се като новодошъл и чу всяка своя крачка върху дюшемето. Сега видя и  панорамен прозорец до пода, от който стаята изглеждаше още по- голяма. Зад него  тъмнееха дърветата отвън, мокри и така близки, че се виждаше как  капки се оттичат по края на клоните.

Някъде на горния етаж тропна врата и се чуха тихи стъпки. Някой заслиза. Застанал с лице срещу стълбището, Матей първо видя пантофи и голи глезени. После изящни крака без чорапи и къса рокля, изненадваща за студа отвън. Пламна червена коса и лице, което изглеждаше безгрижно, но веднага притъмня, когато зърна непознатия мъж. Жената се спря за миг и го огледа най-безцеремонно, надменно, с отворена уста, после нахълта в кухнята и се видя как се суети вътре. Аким притича, разпъргави се, отсипа в чиния, приготви панера за хляб, затрополи с приборите и я изпрати обратно с пълната табла чак до стълбите. Тя пое обратно, вече по- внимателна на връщане със заетите ръце, а те двамата гледаха босите й пети и прасците, които примамваха при всяка стъпка нагоре.

- Ефросина!  – каза глухо Аким, когато шума от стъпките й утихнаха. Още гледаше със симпатия нагоре.

- Коя е Ефросина? – попита тихо Матей и кимна като заговорник към горния етаж.

Омекнаха още повече чертите на стареца, после той придоби някакъв лукав вид и заговори много тихо и бавно, сякаш се готвеше да разказва нещо забранено:

-  Любовницата на Карло!

- Тук не е като в града! – сподели Аким... Нощем става много тихо, толкова тихо, че все чакаш нещо ей сега да стане, нещо да изпращи или да изпука...не е на добре толкова тишина си казваш!

Тогава, в нощното спокойствие на къщата се чувало какви ги върши  Ефросина, докато е насаме с Карло горе в стаята си. Понякога   мъркала като котка, друг път скимтяла, като да се моли за нещо. Чували я да се радва без да си сдържа гласа, като малко дете или да се унася в тихи въздишки от задоволство,  докато другите се опитват да поспят. Пък какви приказки редяла  докато се бори с Карло, Аким с ушите си ги бил чувал и честно казано, него го било по- срам от нея. Освен всичко друго слизала до кухнята по всяко време на деня и не била никак спретната, нито се случвало да се притесни, че е полугола пред чужд човек. Спирала да се загащи насред трапезарията и гърдите й прозирали на показ под нощницата. Аким бил забелязъл, че има лунички и по бедрата, а често червилото й били размазано до ноздрите от целувки.

Погледна го със симпатия Матей, подреден старец, жизнен, приказлив, с много мисли в главата и го попита с усмивка:

-Ти май си падаш   по женичките, а  дяволе?

-Да ти кажа честно, няма да се противя, ако някоя такава като Ефросина запали и моята черга!?- неудържимо се засмя Аким, за първи път открито, с всичките си изкуствени зъби и грейнал поглед.

После сякаш споходен от неудобство заради възрастта подхвана да се оплаква. Карло забранил всички телефони в къщата, освен един за спешни случаи, който бил заключен в неговата стая. В началото имало телевизор, отнесъл някъде и него. Аким бил виждал и радио някога, но Карло го прибрал. Сега и едни новини нямало къде да чуе човек.

-Какво да правим...примирихме се!- наведе глава Аким – все пак за работа сме повикани, приютени сме и пари получаваме. Че е пустош, пустош е, накъдето и да се обърнеш, гора, вода и дерета...едно кафенце няма с кого да изпиеш, една думичка с женичка не можеш да размениш!

 Преди Аким бил пазач на големите бунгала долу, след  Манастирския завой, при малките езерца. Там, някога Карло идвал с голяма компания през лятото. Довличали каравани, опъвали палатки, настройвали музика и планината оживявала. Аким ходел при тях на приказка. Казвал им къде е кълвяла рибата предните дни, носел им боровинково сладко или сушени манатарки. Карло тогава бил най- весел и когато запалели вечерния огън бил щедър, забавлявал всички с пъргав глас, а лицето му греело като подпалено. После, когато Карло се настанил в къщата за постоянно и поканил Аким за поддръжка, старецът с радост се съгласил. Кой не би се радвал да е близо да човек като Карло?

Чуха се тежки стъпки, някой отново  слизаше от горния етаж. Появи се предпазлива жена с жилетка и лъскав клин, който подчертаваше едрите й бедра. Имаше грубо лице, бухнала коса и ситни бръчици около очите, които подсказваха, че е вечно напрегната и нащрек. Очите й гледаха с  недоволство, а тя самата изглеждаше готова за разправия. Спря рязко след слизането, хвърли поглед към двамата мъже, сякаш са натрапници и бързешком попита:

-Има ли нещо останало за вечеря, че Магда е гладна?

Изправи се вяло Аким, отегчен и без желание да бъде полезен, не както бе направил преди малко с Ефросина:

-Ти как разбра, че е гладна Магда?- попита той с досада.

Погледна го презрително жената, изостриха се гримираните й очи, тънките й устни се извиха в насмешка и цялата тя приведе рамене напред, сякаш ще напада:

-Имам си начини аз да разбера?!-каза и по всичко стана ясно, че едвам се сдържа да не наругае стареца.

Обслужи и нея Аким в кухнята, подреди храна и панер с хляб. Тя грабна подноса с големите ръце, тръгна нагоре като тропаше усърдно на всяко стъпало, сякаш за да подчертае и на двамата колко я бе обидил Аким с грубото си държание.

-Дафина!- обяви Аким, докато стъпките на жената още трополяха над главите им- Тя обслужва Магда!

Не я харесал Аким, още от първия ден. Обикаляла с нахалство из цялата къща, надничала сякаш всичко тук е нейно и тя така между другото стриктно си го  надглежда, като бащиния. При всеки сгоден случай разказвала колко добре се грижи за Магда, но Аким, без да му е работа виждал колко часа стои неизбърсана устата на Магда след хранене, как дреме с окапаната жилетка или е току- що изкъпана, а краката й са без чехли, направо върху студения под.  Дафина за всичко се изтъквала пред Карло, а Аким дори се опитвала да командва „Давай вечерята, му казвала, че Магда е гладна“, все едно старецът е просто някакъв готвач или прислужник в къщата.

-А Карло... как вървят неговите дела?- попита Матей.

Аким разказа спокойно, но поверително, че Карло не обичал да ходи до града. През няколко дни обаче тук, в къщата пристигали хора. Мъже с тъмни очила и с делови шапки на главата. Затваряли се в стаята на Карло или ходели на дълги разходки да разговарят на спокойствие. По всичко си личало, че обсъждат важни неща.

-Един път е идвал и единият син на Карло, Траян....знам, че има и друг, ама него не съм го виждал, нито съм чувал  да се говори за него... втория път, Траян дойде с приятелка някаква, художничка като него...той рисувал, даже не само за удоволствие и те двамата с Траян живеели заедно, като художници живеели. Аз наистина я видях, драска момичето,  цял ден седя на терасата, наметната с шал, гледаше боровете, надвесваше се и над балкона, рисуваше нещо с четката и все ми се усмихваше докато аз долу нареждах дърва под навеса. Тия художнички сякаш са по-откачени и от артистките и от певиците. Вечерта Карло ни събра да хапнем ей тука, на същата тая маса пред камината. Тя, художничката бързо надигаше чашите с вино и по едно време очите и блеснаха като на котка... аз, казва, не съм художничка заради самото рисуване, а защото по-различна жена искам да бъда, не ми се става проста домакиня, така каза пред всички!

Изправи се Аким и отиде до прозореца. Навън се бе появил вятър и се чуваше как най- дългите, борови клони стържат стрехата на къщата. Трепереше найлона на беседката, трептяха и стъклата на прозорците по  етажите. Бор скърцаше наблизо в мрака на гората, а фенерите покрай пътеката трепереха от вятъра.

 По стълбите отново слезе Ефросина, сега пременена с лъскаво елече от което раменете и ръцете й изглеждаха още по- луничави. Премина покрай масата, без  да обърне внимание на новодошлия и попита за Карло, както питат своенравите деца. Беше още с лятната рокля, но с къси копринени чорапки да не е боса в чехлите. Устните й бяха естествено алени,  езикът така блед, когато ги облизваше, а косата й лъщеше като перука. Разбра, че Карло няма да се върне тази вечер и доби горчиво изражение. Обърна се, без нищо да изрече, досущ като обидена и пое към стълбите, а Матей незнайно защо си я представи как след минута- две ще спре пред леглото си, ще събуе чехлите и ще ги подритне. Ще съблече  роклята през рамене и ще се плъзне върху чаршафите отегчена от самотата, раздразнена и гола под завивките. Или няма да се съблече? Ще си легне с роклята, коленете и едното й бедро ще се оголят докато се протяга облегната на лакът и алените нокти на краката ще отритнат с недоволство завивката? Дали ще мисли за Карло или за някакви нейни си, женски неща? Дали ще заспи бързо, или ще тъгува, че е сама? Дали ще сънува хубав сън и ще кротува с долепени бедра или ще е неспокойна, ще се събужда от топлината на парното и ще търси да пие вода от чаша до леглото с алената уста?

-Имаме и доктор тук, без обаче да имаме болни!- продължи Аким.

Докторът, Тимон, изглеждал изсъхнал старец, слаб като вейка и никой не знаел колко е годишен, защото си криел рожденната дата. Лицето му било черно и сбръчкано, приличало на изгоряла хартия. Рядко го виждали да яде, по- често го засичали да пие розово вино, което си купувал от селото. Сън не спял, все бил на крака, кръстосвал баирите по потник и къси панталони. Връзвал си бутилката с вино на колана и тя се разпенвала на всяка крачка.Цял живот като доктор работил, из разни села в планината. Случки със болни хора разказвал всякакви, но неговия си живот пазел в тайна, само веднъж се изспуснал, че нито жена е имал, нито деца. Къде за хубаво, къде за лошо, така му било писано, да живее с бяла престилка и чуждите да гледа вместо свои.

-  Най-горе в таванската стая спи да му се ненадяваш, катери се като паяк по стълбите на тия години!-добави със завист Аким.

После Аким му разказа как още след първата седмица станало ясно, че Карло не се е настанил току така из тези места. Развъдник за пъстърви направил в ледения язовир. Пристигнали хора, опънали мрежи във водата, след тях цистерна изсипала зарибителен материал и сега хиляди риби, растели и плували като пленници в прозрачната вода.

 Карло наел и един стар свой познайник от близкото село, Паско. Той се съгласил да хвърля гранула на рибите  и да проверява здрави ли са  мрежите. Освен това се бил пазарил и  язовира да пази. Имал само едно желание, да пристигне и жена му, Светлана. Не й се оставало самичка в къщата им долу в селото и макар да нямало работа и за двамата, Карло позволил.  Единствени обитатели на пустите брегове, те обядваха долу в бунгало, останало тук от памтивека. Следобед Светлана  си намираше някакво занимание, а Паско тръгваше на обиколка по бреговете. Преди мръкване   изкачваха пътеката, за да се приберат в къщата. Пристъпваха тихо, предпазливо, без да тропат с крака или да хлопват. Скромни и почтителни, те будеха симпатия и изглеждаха здраво семейство.

Така, само за няма и два месеца след пристигането тук,  Карло вдигна новичка постройка в гората и скоро там изникна стопанство с животни и истинска, зеленчукова градина. За тях се грижеше навъсения Данаил. Скоро някъде из склона се появи и сушилнята за гъби, ниска, леко наклонена заради стръмнините, но просторна. Там щяха да съхнат манатарки и други горски гъби за продаване, когато настъпи сезонът. Свежи идеи имал Карло, искал и повече хора да пристигнат тук.

„Цяла къща с чудаци искам да напълня“ казвал.

 

следва

© Светослав Дончев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??