Рев

-И двата ли? На какво прилича това? Ами ако точно ей сега ни се наложи да предадем съобщение, а нямаме нито един самолет на разположение? Къде бяхте, идиоти? Вие сте охрана, по дяволите! Защо охраната не е при обекта, който охранява, а се шляе където ѝ падне?

-Съжаляваме, сър! Майор Стоик, сър! Но ни прималя от глад и...

-Не сте дошли на война за да плюскате, кретени такива! Химерите имат повече мозък от вас! Даже не знам какво наказание заслужавате. Дали пък да не ви дам на тях, а?

-Майоре, няма нужда да прекалявате. Аз наредих на редник Оукхарт и Егберт да излетят към Рамсел, за да ви бъдат подкрепление. Сигурен съм, че изборът ми е бил правилен.

Това не го бях очаквал. Представители на най-висшето ръководство да дойдат на бойното поле и да започнат да раздават заповеди на обикновени войници? Какво става тук, по дяволите!

-Генерал Ендел, сър!

-Свободно, Стоик! Не съм дошъл да те мъмря или да ти се бъркам в делата. Но ми се ще да си поговорим с теб. Имаме какво да си кажем.

-Тъй вярно, сър!

-Хайде стига, Рев! Не си забравил как се казвам, нали? Добре, добре! Явно се стягаш в присъствиет на подчинените си. Затова ела в командната шатра. Нека Бориен също да дойде.

Странно, наистина. Какво търси той тук? Вероятно има нещо общо с тайната операция, която се провежда точно под носа ни. Твърде съмнително е. Имам лошо предчувствие, но кой знае? Може пък този път да не съм прав.

Не се бавих дълго. Когато висшестоящи дават заповеди очакват да бъдат изпълнени на мига. В противен слчай вероятността да ти бъде наложено наказание за неподчинение нараства с всяка пропиляна в бездействие минута. В шатрата освен Ендел беше и отколешният му наставник Харлан. Старчето изглеждаше добре, макар и да бе последният човек, когото армията би изпратила на полето на активни действия, за да участва в директен сблъсък. Освен тях двамата, там беше и Бориен Ферум, което със сигурност не предвещаваше нищо добро.

-Ето, че великото трио най-после се събра! Радвам се да ви видя живи и цели, приятели мои! И да ви предупредя-с Михай сме се разбрали без звания. Поне за тази вечер.

-Форел, как може да ме разграничаваш от вас? Та нали ако не бях аз, знаменитото ви трио въобще нямаше да го има?

-Взимам си бележка, учителю! Е, добре дошли Рев и Бориен!

-За какво искахте да говорим? Или е по-добре първо да ни осветлите по въпроса за операцията, която се провежда на полуострова?

Форел Ендел и Михай Харлан се спогледаха съзаклятнически и синхронно се усмихнаха, обръщайки се към двама ни с Бориен.

-Защо първо да не пийнем по едно? За добрата среща на старите другари.

-Форел, всички отлично знаем че твоите покани за съвместно пиянство са една от най-коварните тактики за обезоръжаване на противник и изкопчване на информация. Не, благодаря. Утре ми предстои да се бия, а нещо не ми се ще да се изправям наквасен срещу тълпа от подивели химери.

-Жалко. Надявах се да седнем, да си припомним добрите стари времена в корпуса, първите ни съвместни мисии, да се посмеем на някоя и друга смешна случка...

-Да ни обясниш как успя толкова бързо да се издигнеш...

-Рев, не е необхомимо да си груб. Форел е един от нас. Винаги ще бъде.

-Не, Бориен. Не е. В момента, в който избра топличкия кабинет и удобното кресло в щаб-квартирата, вече спря да бъде един от нас.

-Защото някой трябва да върши и тази работа, Рев! Вие с Бориен сте добри в действията. А аз-в планировката. Хубаво е всеки да си знае мястото!

-Точно така. Твоето със сигурност не е тук! Нито пък на дъртия Михай! Какви игрички играете вие двамата? Или ще ми отговорите сега или ще се обърна директно към главнокомандващия!

-Ние сме тук по негова заповед, Рев. Имам добри новини за вас. Прехвърляме ви на западната граница. Там вече е прочистено от броненосци, затова ще се налага да пазите единствено от нарушители. Приемете го като дългоочакван отпуск.

-И как това е добра новина? Не сме приключили с делата си тук. Наоколо гъмжи от същества. Напредъкът ни е задоволителен, но не достатъчно добър. Ще ни отнеме да се бием поне още месец, докато стъпим в залива. Освен това ми липсва един малък сополанко, който се оказа че може да контролира ония изроди. Докато не си го прибера и не му дам да се разбере никъде не отивам.

-Ирник Хънтър вече не е ваш проблем. Възложили сме на специален отряд да го залови, след което ще бъде изправен пред военен съд за държавна измяна. Имаме и две заповеди за преназначение- на Арлена Оукхарт и на Елмир фон Егберт. Дамата, с която разбрах че поддържаш топли отношения, ще бъде изпратена в централата като охрана на граф Егберт. Той се зачислява към Военната академия. Момчето има огромен потенциал и ръководството настоява час по скоро да започне обучението му. Трябва да подготвим колкото се може повече качествени ръководители, които да ни заменят когато му дойде времето.

-Михай, познаваме се отдавна. Какво целите? Питам просто така, от чисто любопитство. Нали си говорим, можеш да ми кажеш.

-Рев, синко, тази война е към края си. Засега може да не го виждаш, но е така. Обърнахме хода ѝ още преди две години, когато започнахме да си възвръщаме стратегически важни обекти. Все по-успешно ликвидираме врага, който вече е много по-уязвим, отколкото например беше преди век. Обучихме голямо количество първокласни бойци, но те няма да ни свършат никаква работа когато настъпят мирните времена. Човечеството, драги ми Рев и ти-Бориен, който ме гледаш с такова недоверие, въпреки че съм ти доказвал многократно че можеш да разчиташ на мен, та човечеството е забравило как да живее без война. Не е достатъчно да прочетеш някъде за безметежното и безцелно вглеждане в залеза, морето, звездите и да речем в задника или в циците на някоя засукана мадама. Нужно е да знаеш как, а и да се научиш как да се справяш с последствията от това. Например ти, Рев. Какви са ти плановете за бъдещето с младата Арлена? Защото все пак говорим за жена в разцвета на силите си, с невероятни умения, но и невероятен инат.

-Личният ми живот не ви засяга.

-Напротив, щом се касае за твоя пряка подчинена. Връзките на работното място никога не са се толерирали, още повече когато става дума за двама перспективни воини. Ако помежду ви настъпи разрив, ще бъде твърде рисковано да останете в едно подразделение. Не би могъл да разчиташ на нея да ти пази гърба, след като вероятно единственото ѝ желание ще бъда да забие нож в него. Ако ли пък решиш да се обвържеш с нея законно, автоматично я превръщаш в най-голямата си слабост. Да изкараш съпругата си на бойното поле е проява на висша форма на глупост. Затова, тъй като сме загрижени за бъдещето и на двама ви, сме длъжни да го подсигурим.

-Но не се безпокой, драги Рев! Не сме чак такива зверове, за каквито ни смяташ. Ще ти дадем възможност сам да ѝ съобщиш новините и да се простиш с нея. Тази нощ е за двама ви. Утре заминаваме за Централата заедно с младия граф и телохранителката му.

-Разбирам. Вероятно трябва да съм благодарен за това, че обръщате живота ми с главата надолу. Е, щом е така, благодаря ви! Предайте искрените ми позрави на Негово Величество. Дано живее дълго и управлява безметежно. Ако това е всичко, моля за разрешение да се оттегля. Беше дълъг ден, а както изглежда нощта също няма да е от късите.

-Свободен си, щом така желаеш. Жалко, наистина. Смятах че все пак ще успеем да ударим по едно за миналите дни.

-Аз няма да откажа, Форел. Ако все още предлагаш, разбира се!

-А, Бориен! Ето това е приказка! Хубаво е, че поне ти умееш да цениш приятелството!

Бориен винаги е бил по-добър дипломат от мен, но пък как бих могъл да си кривя душата в момента? Те ми отнемат Арлена под някакъв безумен предлог, отнемат ми и единственото останало ми забавление в живота. Това, в което съм най-добър. Защо толкова се стараят да ми затворят устата? Защо искат да ме притиснат и да ме държат в подчинение? Та нали така тя се превръща в тяхна заложница? Ще го позволя ли?

Налага се. Не знам докъде са готови да стигнат, за да ме задържат покорен. Както и нея. Има и едно позитивно нещо в цялата безумна ситуация и то е, че събудиха любопитството ми, а то както е известно винаги е било най-мощният двигател на прогреса и най-силната мотивация за извършване на отчаяни постъпки.

Вече вървях към личната си палатка, когато забелязах тълпата от зяпачи, обкръжила приземилите се пощенски самолети, от които слязоха Арлена и Елмир. И двамата не бяха в настроение за приказки, затова просто поклатиха глави и си проправиха път през множеството. Когато ме видя, Арлена се усмихна насила, хвърли някакъв неопределен поглед на Елмир, който ѝ кимна и промени посоката си на движение, давайки ми да разбера, че в момента няма желание да разговаря с мен, но пък ще ме остави да го сторя с нея.

Моята валкирия изглеждаше уморена и тъжна. Виждайки умолителното ѝ изражение сърце не ми даде да ѝ откажа. Седнахме край един от огньовете в периферията на лагера, който беше оставен да изгасне сам. Доста безразсъдна постъпка от страна на войниците. Ще им проведа една назидателна беседа утре, но сега имам по-важни дела за вършене. Дано ми стигне нощта! Всъщност ще е по-добре изобщо да не свършва.

-Какво пиеш, Рев? Ще има ли и за мен?

-Ето, вземи! Нещо нямам настроение тази вечер.

Форел и Михай все пак ми наляха за изпът, макар че не можех да преглътна и капка алкохол в момента. Дадох го на Арлена с надеждата, че поне тя ще го оцени. Ония подлеци винаги са имали добър вкус. Неприятно ми е да го призная, но заради това съм им се възхищавал много пъти.

-И аз, но така ми се иска ей така-от нищото да получа вдъхновение и да намеря решение. Не е честно, Рев! С какво съм го заслужила? Или пък ти?

-За съжаление справедливостта няма нищо общо. Ако заслугите ни бяха критерият, по който да получаваме нещо от живота, много от привилегированите господа щяха да останат с пръст в устата и чисто и просто да си умрат от глад. Но съдбата ни е нещо, което не зависи от нас. Поне не и докато трае войната, защото в момента единственият правилен ход е да се подчиняваме на заповедите на висшестоящите.

-Не искам. Толкова ли е страшно това? Не желая да заминавам с оня изнежен мухльо, Рев! Най-после намерих мястото си!

-И аз не искам. Смешно е като се сетя, че преди малко повече от два месеца дори не бих посмял да си помисля, че една жена ще стане за мен по-ценна от собствения ми живот. Но действително е така.

-Рев... За това... Трябва да ти призная нещо.

-Х-м. Няма значение, Арлена. Каквото и да ти тежи, вярвам че си го сторила с основателна причина.

-Не съм. Тоест не знам защо го направих. Като че не бях на себе си, не можех да се контролирам и...

-Ирник, нали? Защо ли питам! Тоя сополанко е способен да създава само главоболия. Вземи например Нилара. Изгубила си е ума по него, не иска и да чуе за нещо друго, а сега и ти...

-Съжалявам, Рев!

-Недей! За миналото не бива да се тъжи. Само за бъдещето, ако ти е отнета възможността да го изживееш. А нашата все още не е. Тази вечер е същата като онази, преди битката за Шензин. Не си ли съгласна?

-Прилича, да! Но тогава беше новолуние, а сега е пълнолуние.

-Нямах това предвид.

-Знам. Все още не мога да повярвам, че успях да вляза под кожата на непроницаемия и вечно мрачен майор Стоик.

-Беше искрена. Понякога и това е достатъчно. Колкото и естествено да изглеждаше пълното ти безразличие към живота и бъдещето тогава, дълбоко в себе си ти вярваше, че отвъд празните приказки за отдаване на сърцата ни в името на славата на човечеството стои нещо истинско, за което си заслужава да умреш. Точно това привлече вниманието ми към теб. Ти мислеше по същия начин като мен и виждаше надеждата отвъд пълната власт на отчаянието. Идеала на свободата. Водещия мотив. Затова и нямаше как да те оставя да умреш на бойното поле.

-Страшно беше тогава, Рев. Замалко да ти откъснат главата докато с последни сили тичаше към укритието с мен на ръце. Още сънувам кошмари от онази битка.

-А аз-не. Откакто с теб станахме нещо повече от другари, спрях да сънувам въобще.

-Плашещо е това, което казваш.

-Не ми е нужна заблудата на сънищата да знам, че съм жив.

-Не се и съмнявам. Рев, нямаш представа колко много е заложено на карта в момента! И толкова ме е яд, че не мога да ти го споделя!

-Безполезно е да се тревожиш за нещо, което не можеш да промениш. Насочи усилията си към това, което зависи от теб, а именно-да видят колко си отдадена на каузата и готова на всичко, за да заслужиш пълното им доверие. Елмир не е глупав. Поне в това съм сигурен. Момчето притежава рядък талант и вече го използва по предназначение. Каквито и неприязнени чувства да таиш към него, трябва да им обърнеш гръб и да го слушаш. Трудно ще ти е предвид независимия ти дух, но все пак поне опитай. Не вярвам да иска да ти навреди, даже по-скоро ми изглежда че желае да те предпази.

-Да бе! Граф Егберт мисли само за себе си!

-Арлена, сериозен съм. Там, където отивате, той ще бъде единственият на когото ще можеш да разчиташ. Никой не е оцелявал като се е изправял сам срещу всички и всичко. Хората сме обществени същества. А един боен другар струва повече от цял куп лицемерни приятели.

-Ще видим дали ще мислиш така като стигнеш до дъното на историята!

-Ще видим.  А засега те моля да стоиш до него. И да оцелеете. И двамата.

-Без да отдаваме сърцата си и да умираме, за да живеят мечтите ни?

-Да. И без да иронизирате словата на един окаян стар воин, който не иска нищо повече освен да го оставят да върши това, в което е най-добър.

Арлена се засмя. Огънят заигра в небесните ѝ очи и видях как там се раждат, порастват и започват да танцуват пакостливи дяволи. Рядко се случваше нещо да ме накара да се усмихна, но тази вечер можех да си го позволя. Кой знае дали щях да доживея още една такава?