Нилара

- Бориен, благодаря ти че откликна на молбата ни! Хубаво е да знаем, че все още си част от отбора.
- Форел, Рев също е. Просто в момента е разстроен, че му се налага да промени рутината си. Знаеш, ако се задържиш за малко по-дълго време на дадено място започваш да го възприемаш като дом ако разбира се не притежаваш друг.
- Скоро и ти и той ще притежавате, момчето ми. Винаги съм искал само най-доброто за трима ви, защото за мен сте като децата, които никога не успях да създам. 
-Зная, Михай. За нас пък ти си дори нещо повече от баща. Защото не само ни научи как да воюваме, но и как да живеем достойно. Колкото и да ти благодаря, няма да е достатъчно. Разбирам защо ни изпращаш на запад. Ще го приема, въпреки че и аз като Рев не съм съгласен да се крия от бурята, когато съм един от малкото които биха могли да я озаптят.
- Значи не вярваш, че войната ще свърши скоро?
- Разбира се, че не! Войната винаги ще продължава. С или без химери, но не е възможно да съществува абсолютен мир и то навсякъде. Виждам накъде вървят нещата и затова те моля, когато настъпи преломният момент все пак да ни призовеш с Рев. Не сме забравили как да се бием и с обикновени хора. 
- Прозорлив си, Бориен. Заслужаваш да си на по-висока позиция от заеманата в момента. 
- Не, Форел! Това няма да го понеса. Ако желаете да ме убиете бавно ме направете пленник на бюрото и ще видите как след няма и една година от мен няма да е останал и помен.
- Човек на действието! Не съм и очаквал друго от теб. Да бъде както решиш! Обещавам ти, че ще направя каквото зависи от мен двамата с Рев да се включите когато изпитаме нужда  от уменията ви. А докато си почивате на запад все пак недейте да забравяте и как да се биете. 
- Няма. Ще си правим спаринг всеки ден. Х-а-а... Колкото и да ми е приятна компанията ви май се налага да поема курс към леглото си. Утре ни предстои да свършим доста работа, свързана с преместването ни.
- Върви, синко! Гледай да се наспиш добре.
Чух как Бориен Ферум излиза от палатката, смее се пиянски и се олюлява, но след като направи няколко крачки и се скри от полезрението на събеседниците си вътре се изправи и тръгна така, сякаш не е близвал и капка алкохол тази вечер. Аз отново се притаих и се заслушах с още по-голям интерес.
- Сега, след като отстранихме най-големите потенциални препятствия е време да обсъдим по-малките. Колко... същества ще изпратим на лов за Хънтър? 
- Правилно, Форел. Онази формоменяческа сган не заслужава да бъде наречена с гордото име "човек". Господ ми е свидетел, че се опитах да му дам шанс да бъде такъв.
- Кой Господ? Онзи, който решава колко да живеем или другият-който му се насмива и дава на хората плода на познанието?
- Х-м. Като че не вярваш много в Бог.
- Да. Вярвам само в човека и в неговите неограничени възможности. Ако има дори минимален шанс да се докосна до идеала си, бих жертвал живота си на драго сърце.
- Така те искам. Когато най-сетне открият правилната комбинация, отключваща безсмъртието ти обещавам, че ще бъдеш първият който ще я изпита.
- А защо не ти?
- За мен вече е твърде късно. За какво ми е да живея вечно с артрит, високо кръвно и болна простата?
-  Може правилните гени да излекуват и тях.
- Съмнявам се. А и предпочитам да си умра като стопроцентов хомо сапиенс пред това да вкарат в мен извращенията на науката.
- Значи за това е всичко. Мразиш генномодифицираните човеци.
- Парадоксално, но да. Бъдещето им принадлежи и аз ще им го осигуря, но не желая да бъда част от него. А който не умее да се подчинява на повелята на дълга, също не заслужава да живее. Ирник Хънтър е твърде свободолюбив. Не бива да допускаме да зарази с болестта си останалите "Омега". Не и докато не съумеем да им втълпим целта на съществувантето им. 
- Значи да заповядам ликвидация на място?
- Искам го мъртъв. Не ме интересува колко жертви ще дадем.
Стоях, слушах и не вярвах на ушите си. Как можеха да си седят и съвсем спокойно да обсъждат как ще убият моя Ирник, защото не се поддавал на контрола им? Какво право имаха те да решават кой да живее и кой да умре? За богове ли се мислят?
Защо треперя? Сега не е моментът да се боя! Не, не мога да го позволя! Как? Няма да ми го отнемат! Мисли, Нилара! Мисли! Какво да направя? 
Елмир! Той е единственият, на когото мога да се доверя сега. Всички други ще са напълно безполезни. Елмир, да. Само той може да измисли как да спасим моя Ирник.
Намерих приятеля си от детството седнал край огъня до своята палатка. Четеше книга. Никой от отряда му не се виждаше наоколо. Чуваше се само блажено похъркване отвътре. 
- Елмир! Трябва да ми помогнеш!
Той вдигна поглед от четивото си и ме погледна с невинните си сини очи. Усмихна ми се приветливо, както само той умееше.
- Нилара! Радвам се да те видя! Как си?
- Не е времето за любезности, Елм! Ще убият Ирник!
Усмивката бавно слезе от лицето му, а в небесните очи като че заиграха мълнии. Когато ме заговори отново, гласът му предвещаваше жестоко бедствие. 
- Разкажи ми всичко. Но нека не е тук.
Двамата побързахме да излезем и да се отдалечим от лагера. Постовите въобще не ни обърнаха внимание, което ми се видя странно. Но Елмир бе напълно спокоен. Когато най-сетне бяхме на уважително разстояние от стана, той отново се обърна към мен:
- Какво си чула и откъде?
- Подслушах двамата генерали. Знам, че можеха да ме хванат и осъдят, но просто трябваше да го направя. Откакто се върнахме от Рамсел никой нищо не ми казва. Дори вие двамата с Арлена. А те вече имат план да изпратят формоменячи срещу него. Такива, които да не може да контролира. Ако знаех със сигурност, че ще ми стигнат силите да ги избия всичките не бих се поколебала сама да им изляза насреща, но откъде да знам дали усилията ми няма да бъдат напразни?
- Постъпи правилно, Нилара. Не ми се щеше, но вече няма друг път . Ще се наложи да разкажа и на теб, но обещай да не казваш на никого! Особено на Рев Стоик!
За втори път тази вечер представите ми за реалност и лъжа се преобърнаха с главата надолу. Елмир обясняваше с такава лекота, сякаш историята му не представляваше нищо особено, докато на мен ми се струваше, че е излязла изпод перото на някой откачен писател. Моят живот, не-нашият живот бе умело режисирана трагедия. Нещастията, сполетели ни до тук както и предстоящите, радостите и болките ни, мислите и чувствата... Нищо не ни принадлежеше и това беше ужасно. Но Елмир и Ирник го знаеха отдавна и се стремяха с всички сили да го променят. Значи имаше надежда. Щом ена идея се е зародила в ума на някого, колкото и невъзможна да изглежда на пръв поглед, е реално осъществима. Особено ако този някой разполага с най-силното човешко оръжие-волята за живот и борба.
-Значи ти и Арлена заминавате за столицата, а нас ни пращат по дяволите. Чудесно, всичко е просто прекрасно! Не, нямам против да ме изхвърлят и накрай света, стига с мен да е моят Ирник. Ами ти? Не ти ли е малко неудобно да взимаш чужда жена?
- Ха! Арлена принадлежи единствено на себе си. Ако не ми вярваш, питай завоеванията ѝ.
- Тях? Нима има някой друг освен Рев? Това е подло, Елмир. А ти защо си такъв клюкар?
- Млъквам. И без това кой знае какво ще си помислиш. Но за Ирник... Нека да помисля...
Елмир се славеше с умението си да измисля планове. Вероятно заради този му талант го бяха забелязали и сега щяха да го обучат как да командва не просто цяла армия. Възможно беше да стане господар на целия свят. Или поне един от тях.
- Ще говоря с Ерлен и Харлан. Мисля, че има с какво да ги заинтригувам за да се съгласят да пощадят живота на Ирник. Ако пък не успея, съдбата му е в твои ръце, но така и ти ще се превърнеш в мишена. Не съм сигурен дали ще мога да опазя толкова много разбунтували се бегълци "Омега".
- Не ме интересува, Елмир! Ако ще да ме преследват вечно, но ще защитя Ирник. Само ми дай да разбера дали си успял и ако не-осигури ми преднина за да избягам при него.
- Значи се разбрахме. Добре, ти се подготви за нощен полет, а аз ще отида при тях. 
- Какво, с пощенските ли?
- С един от тях. Не можем отново да оставим полка без възможност за комуникация. Аз ще седя на навигаторското място. Но се постарай да не те забележи охраната. Братовчед ти я подсили след последната издънка.
- Ясно. Ще те чакам.
Елмир не отговори. Разделихме се и докато той с бодра крачка и вдигайки много шум се запъти към генералите, които вероятно вече потъваха в блажен пиянски сън, аз се промъкнах до самолетите. Елмир не се бе излъгал-вместо по двама, Рев бе поставил на пост по петима бойци да пазят всеки от двата самолета. Не, че това бе препятствие за мен. Чаках търпеливо. Знаех, че не бива да нападам ако можем да се разберем и мирно. Разбира се, всичко сега зависеше от Елмир.
Той се забави дълго. Започвах да се тревожа. Вече бях измислила как да се измъкна, когато той ме изненада в гръб с познатото приятелско сръчкване в ребрата.
- Имаме разрешение да излетим към Рамсел. 
- Как успя да ги убедиш?
- Сега не е моментът да ти разказвам. Обаче Ендел постави условия. Трябва да изглежда така, сякаш някой е нападнал пазачите и е откраднал самолета. Генералът ще ни осигури алиби за времето, през което ще спасяваме Ирник. 
- Чакай, няма ли да отменят операцията?
- Не. Наредиха ни да унищожим цялата група формоменячи. 
- Значи ако не се справим...
- Ще ни обявят за виновници за всичко.
- Добре, тогава. Да вървим!
Вече бях в пълна готовност. "Разделяй и владей!" е добра тактика, когато си имаш работа с множество противници наведнъж. Затова забързах ход и започнах да кръжа около гардовете, правейки ниски но бързи подскоци. Естествено, не можеха да проследят движенията ми и за да се опитат да ме хванат се разпръснаха в различни посоки. Точно това очаквах. В корпуса ни учат освен да убиваме светкавично точно, да зашеметяваме врага си мълниеносно. Трябваше само да откриеш правилното място и да удариш опонента си лекичко и внимателно в двете му сънни артерии. Припадаше за няколко мига и оставаше в това състояние достатъчно дълго, за да вършиш каквото си искаш с него или около него.
Докато ги повалях един след друг, Елмир им причиняваше краткотрайна амнезия, въздействайки мисловно на центъра на паметта им. Биваше си го. Умът му работеше бързо, можех да го сравня само със светкавичните завъртания на Рев. Усещах го като напрежение в собствената си глава. Знаех със сигурност, че изобщо не би ми харесало да стори същото и с мен.  Явно си разбираше от работатата- дори не се изпоти докато триеше спомените им.
Метнахме се в двете кресла на мъничката летателна машина, двигателят изрева и след кратка засилка се издигнахме. Не разговаряхме докато летяхме, освен да си разменяме информация относно условията на полета, но чувствах че Елмир има какво да ми каже.
Когато най-после се приземихме над Рамсел забелязахме как към бункера, в който знаехме че се крие Ирник се насочваха в равен строй около хиляда формоменящи химери. Навън наизлязоха още поне толкова, а в последните им редици стоеше Ирник заедно с две червенокоси жени. 
-Нилара, когато ги атакуваш го прави по периферията. Предполагам, че ги контролира някой "Омега", който се намира в центъра, затова ще е трудно да се справиш с намиращите се най-близо до командващия ги. Когато поразчистиш, ще се включа и аз и ще премерим сили с него. Или с нея.
Кимнах и завихрих торнадото си около врага. В мига, в който насочих мислите си към техните, те вече бяха готови да бъдат разпрашени от мен. Повалях ги по-бързо, отколкото очаквах и това ме озадачи. Не ми се вярваше да са изпратили толкова слаби формоменячи срещу яростната бойна сила на Ирник. 
През това време подвластните на него същества също бяха влезли в бой със себеподобните си. Опитвах се да не обръщам внимание на това как химери разкъсваха и изяждаха плътта на идентични на тяк твари. Във всички посоки пръскаше слуз и нямаше начин да се избегне. Скоро и аз бях покрита от нея, но и това беше без значение. Кръгът от хибриди около мисления им център се стесняваше и постепенно всички останали живи придобиха външния вид на ниска жена с мраморно бяла кожа, дълга и къдрава смолисточерна коса и ярковиолетови очи. Приличаше повече на видение, отколкото на човек. Усмихваше се загадъчно, а в погледа ѝ личеше увереност, че превъзхожда противника си. И за всичко това заслуга имаха перфектно комбинираните ѝ гени.
"Нилара, отстъпи!"-чух по-скоро с ума, отколкото с ушите си. Беше Елмир. Поддчиних се безропотно.
Той бавно излезе иззад една от стените на порутена сграда и застана пред мен. Впери съсредоточения си поглед в центъра на множеството, което вече започна да се превръща в объркана тълпа, усетило въздействие на няколко "Омега". Очевидно Ирник също им оказваше влияние. Беше останал почти без защита от своите формоменячи, загинали в жестоката битка с другите. Когато телепатката, командваща химерите усети мислите на Елмир се заоглежда учудено. Първо фиксира Ирник и присви доволно очи, но после нещо я накара да се обърне към Елмир и за миг застина на място. През това време двете червенокоси спътници на Ирник, облечени в нещо приличащо на чувал, завързан с въже на кръста се приближиха до него и го прегърнаха доволно. Няма да изпадам в подробности какво изпитах, но не беше приятно.
Ето, че напрежението в главата ми започна да я притиска отвътре. Но не само главоболие започна да ме мъчи. Цялото ми тяло гореше от болка. Рамене, лакти, колене, глезени. Всичките ми по-големи стави пулсираха в синхрон със сърцето ми. Телепатката се стараеше. Виждах го по лицата на Елмир, Ирник и двете медногриви. Но малко по малко усещах как отслабва и живителна прохлада се разлива вътре в мен. Елмир отвърна. Смяната на болка с облекчение продължи дълго време преди някой видимо да демонстрира превъзходството си. Но в крайна сметка Елмир надделя.
Ирник и спътничките му стояха и като че само наблюдаваха. Лилавооката фея се изви рязко назад, но не падна, след което се преви на две и се свлече на колене, притискайки ръце към ушите си. От гърлото ѝ се изтръгна вик на непоносимо страдание.
"Ирник, Марго, Кристин. Може да спрете. Нилара, ела!"
Отново се покорих. Значи такова въздействие оказват гениите-стратези? Добре, че ми е приятел, а не враг.
- Може ли вече да ми говориш на човешки? Имам чувството, че мозъкът ми е станал на пихтия.
- Разбира се! Порежи я!
- Какво? Защо?
- Искам да проверя нещо.
Направих го. Прободох красавицата малко над ключицата ѝ и от там потече прозрачна течност, вместо кръв.
- Какво е това, по дяволите? Тя не е ли човек?
- Сега порежи себе си.
Бях учудена, но се подчиних. От моята рана също потече прозрачна течност.
- Но аз съм човек! И друг път съм се порязвала и кървях! Какво е това?
- Това, драга ми Нилара, е отговорът на тялото ти към мисловния стрес, който получи отвън и от различни източници. Кръвта ти се превърна във вода. С вода във вените не можеш да живееш. Имаш късмет, че си "Омега" и ще се възстановиш напълно за достатъчно кратко време. Но за обикновен човек това е невъзможно. Съвсем малко оказано влияние от телепат ще бъде смъртоносно за тях. И това е една от целите на нашата майка-хранителка, армията. Хей, ти! Изправи се!
Доскорошната му опонентка стана на крака но главата ѝ беше наведена.
- Как се казваш и откъде идваш?
- Изабел Лесинг. Идвам от централната лаборатория на главния щаб. Задачата ми беше да унищожа Ирник Хънтър и химерите му. Никой не ме предупреди, че ще се изправя срещу още трима "Омега". Марго, Кристин? Вие какво правите тук?
- Това, което и ти скоро ще започнеш. Бягаме. Спасяваме се.
- Но вас ви обявиха за мъртви! Онази гора...
- В нея има трупове само на войници. Ние сме живи благодарение на граф Егберт. В момента стоиш пред него. Не е зле и ти да му благодариш, че те остави жива.
- Онзи Егберт?
- Точно така.
- Моля ви, не ме убивайте! 
- Елмир, какво става?
- Нилара, моля запознай се с три от съвършените оръжия на войската ни за бъдещо масово поразяване по света. Това са Маргарита и Кристина де Марини и Изабела Лесинг. Още не сте достатъчно умели, но аз ще ви обуча. И когато настъпи времето, ще се изправите срещу създателите си, за да им поискате това, което ви се пада по право. Свободата си. Няма да те убия, разбира се. Но отсега-нататък преставаш да служиш на щаба и започваш да слушаш мен. Разбрахме ли се?
- Напълно!
- Е, значи работата ни тук приключи! Нилара, свържи се с командването. Уведоми ги, че сме открили Ирник, заловили сме Марго и Кристин, и че Изабела е с нас. Нека ни изпратят транспорт.
- Граф Егберт, сигурен ли сте?
- Напълно, Марго! Така ще сте по-близо до мен, а значи-в пълна безопасност. Ирник-за съжаление ще се наложи да изтърпиш няколко експеримента върху себе си. Ще боли, но няма да е опасно за здравето ти като цяло. Успях да изтъргувам живота ти като им казах, че в ДНК-то ти има участък, който може да активира регенерация у този, на когото бъде прехвърлена част от твоята наследствена информация.
- Елмир!
- Какво можех да сторя, Нилара? Набързо успях само това да измисля. Не се сърди, ще се грижа за възлюбения ти. Заклевам се!
- Ирник, аз...
- Нилара, стига!
Не успяхме да си кажем нищо повече, защото изведнъж всичко около нас започна да бучи, земята се разтресе, а полунощното небе беше осветено от десетки бойни самолети. Елмир беше единственият, който се зарадва на гледката. Останалите се проследявахме невярващо как апаратите се насочват на изток и продължават надалеч, отвъд залива.
- Значи се започва. Е, приятели, време е да вървим. Мястото ни вече не е тук. 
Колкото и спокоен да изглеждаше и независимо от усилията си да предаде на нас настроението си, не му се получаваше съвсем. Миришеше ми на проблеми. Усещах го с костите и мускулите си. Защото нямаха търпение да развъртят мечовете и да ме завихрят за пореден път в гибелния ми тайфун...