Нилара

-Полковник Ферум, какви са заповедите ви?

Не мисля, че бих могла да крещя по-силно. Канонадата, която заглушаваше гласовете ни не спираше дори за миг. Обстрелваха ни по земя и от въздуха, а местността, в която се намирахме представляваше широко и равно поле. А казваха, че на запад щяло да е скучно, защото било спокойно. Но самата ни среща и присъединяване към вече разположени по някакъв странен план военни части на границата говореше, че спокойствието е последното, на което можем да се надяваме тук.

Бориен и Рев гледаха на прокопаните окопи със снизхождение. В сравнение с укритията, които можеха да ни предложат планинските възвишения и пещерите в тях това тук бе направо жалка картинка. Но нямаше да успеем да се придвижим до там преди да са ни изравнили със земята. Като че се намирахме в безизходна ситуация и бяхме обречени.

-Получих съобщение, че противовъздушната ни отбрана е започнала контраатака. Ако премахнат заплахата отгоре, на земята ще успеем да се справим. Артилерията отпред вече е в действие.

-Но как да оцелеем дотогава?

-Трябва да ги дезориентираме, за да започнат да пропускат целите си. Времето днес е твърде хубаво, затова е необходимо да си създадем изкуствено лоши условия. Нилара, на вас с Рев имам най-голямо доверие, затова ще вземете два от преносимите зенитно-ракетни комплекси. Нека Рев избере най-добрите стрелци. За тях са ръчните противотанкови гранатомети. Мисията ви е да се издигнете възможно най-високо и да изстреляте колкото се може повече ракети към самолетите. Останалите нека се разделят на две групи, като половината ще насочат усилията си към наземните цели. Ако се отдалечите достатъчно от повърхността на земята, ракетите ще се взривят в непосредствена близост до вражеските аероплани и не само ще ги дезориентират, но биха могли да нанесат и тежки щети по тях.

-Разбрано, командире!

С Рев не се помайвахме дълго. Стрелбата бе вторият ми любим начин на поразяване след завъртанията с мечове. Помня, че когато се обучавахме с най-примитивните огнестрелни оръжия ми беше повече от смешно как е възможно някой въобще да пропусне или пък да го нарани откатът. А когато започнахме да тренираме стрелба в движение имах чувството че бях попаднала на седмото небе.

Високи подскоци в комбинация с точни изстрели са си неща, граничещи с фантазиите. Но аз съм омега, а Рев- най-силният войник в армията, чиято генетика си е на сто процента негова. Ако не ние, то тогава кой би бил в състояние да извърши подобно военно чудо?

Всички се въоръжиха учудващо бързо. Първоначалната паника бе туширана на момента благодарение на ясните и адекватни заповеди на Бориен Ферум. Сега, когато около стотина бойци вече бяхме в готовност за стрелба, той се изправи пред нас, огледа ни като се спря за момент върху лицето на всеки един и заговори с решителен глас:

-Войници! Няма време за приказки! Родината ви разчита на вас! Защитете западната граница тъй както бихте защитили най-скъпите си. Сега страната и братята по оръжие са единственото ви семейство, което трябва да продължи да живее на всяка цена. Заповядвам ви да оцелеете! И нека мерникът ви винаги бъде точен!

Както нареди полковникът, строят се раздели на две и войниците се раздалечиха един от друг. Едновременно, като по команда, от земята се издигнаха с високи скокове десет души начело с мен и Рев и заедно открихме огън по ниско прелитащите самолети. Противниците ни бяха твърде нагли, за да си позволят толкова близък до земята полет, но това само можеше да ни е от полза. След като първите десет завършиха залпа си, още десет се издигнаха и така поредицата продължи докато всички петдесет не направиха първия си изстрел. Щафетният огън позволяваше презарежането да се извърши под прикритието на дима и не даваше никакво време за ответна реакция отсреща. Стрелба, приземяване, презареждане и отново подскок. Съвсем скоро въздухът се изпълни с такава гъста пушилка, че и на нас ни стана трудно да различаваме целите си. Добре, че беше инфрачервеното насочване, благодарение на което продължихме да виждаме прекрасно къде се намират вече действително изгубилите представа за пространството наши врагове.

По този начин направихме може би тридесетина изстрела, от които приблизително четвърт поразиха аеропланите пряко, а останалите повредиха контролните им прибори. Въпреки че почти една трета от нашите пострадаха, на вражеските самолети в крайна сметка им се наложи да преминат към отстъпление. Тогава най-после се включи и нашата авиация, което доведе до пълното им унищожение. Първата част от плана мина сравнително гладко.

На земята също се справяха добре, предвид факта че изненадващата атака бе успяла да унищожи половината ни артилерийски части, струпани на границата. Но явно никой не бе очаквал, че не залповите реактивни системи, а въоръжените войници ще нанесат най-продуктивните удари. За разлика от въздушното прицелване, наземното беше доста по-лесно и бързо осъществимо. Не беше нужно стрелците да се издигат на максимална височина, което им гарантираше и по-голяма точност при прихващане на мишените. След половин час, абсолютно всичките им цели бяха поразени.

Само че засега нямаше да ни бъде дадена възможност да се поздравим с победата. Още преди въздухът да успее да се изчисти от дима на преминалата битка и пожарите на земята да угаснат забелязахме, как срещу ни в походен строй се задават поне десет хиляди добре въоръжени пехотинци. На това му се казваше приятна изненада. Нашата част наброяваше не повече от две хиляди души и то като сметнем ранените и загиналите за последните няколко часа. На всичкото отгоре използвахме доста от оскъдните си запаси с ракети, а за модерните си огнестрелни оръжия разполагахме едва с десетина патрона. Така че щом започнеха да привършват, колкото и абсурдно да звучеше, щеше да ни се наложи да влезем в престрелка с мечове.

-Рев, Нилара! При мен!

Бориен вече бе в готовност да ни даде нови заповеди.

-Искам двамата да водите атаката. Нилара, ти ще командваш десния фланг, а Рев-левия. Аз ще бъда в ариергарда. При положение, че действате с обичайната си скорост ще имате шанса да ги обкръжите, а от там нататък... Е, би било наивно да се надявам, но като че вече сте се озовавали в подобно положение. Според мен имаме шанс, макар и нищожен.

-Полковник Ферум, да не би да разчитате на мисловни атаки? Защото ако е така, трябва да ви разочаровам. В момента не разполагаме с нито един гений-стратег, който да осъществи влияние върху приближаващите се редици.

-Не съм толкова сигурен, Нилара. Погледни на изток.

Това беше невероятно. Към местоположението ни се насочваше с бавен ход малък, но доста добре подсигурен бронетранспортьор, чиято вместимост беше около двадесет души. Когато най-после стигна до нас, от там бързо излязоха първо петнадесет младежи горе-долу на моята възраст, а след тях и двама мъже и една жена, очевидно заемащи високи ръководни постове в армията.

-Значи все пак дойдохте. Стоманената дева Вилемира Краева от плът и кръв! Осъдените на смърт ви приветстват, милейди!

-Бориен, ако обичаш, спести ми иронията си! Както виждам, пристигаме тъкмо навреме. Половин час закъснение и щяха да са нахлули.

-Мира, те вече нахлуха. Но ние успяхме да ги отблъснем.

-Справихте се задоволително. Което ми напомня: ако още веднъж ми се противопоставиш относно това войниците ти да ползват новите ръчни ракетни комплекси, ще ти навра високомерния отказ знаеш къде.

-Виноват, признавам. Но си взех поука.

-Добре е, че си използвал изпитана стратегия.

-Радвам се, че сме на едно мнение. Е, с какви сили разполагаме?

-Форел ме увери, че петима гении са достатъчни. Просто трябвало да направят връзка помежду си и нататък било лесно. Имаме и десет свръхвоини, но както виждам вие също не сте дошли с празни ръце.

Жената, която полковник Ферум нарече Вилемира изглеждаше впечатляващо. Бориен Ферум беше висок и снажен, като външният му вид вдъхваше уважение и сигурност. Вилемира бе със същия ръст като него и въпреки по-деликатното си телосложение приличаше на истинско въплъщение на ужаса и смъртта. Имаше дълга платиненоруса, почти бяла коса, сплетена на фина рибена кост. На бледото ѝ лице като два окървавени прозореца бяха кацнали огромните ѝ яркочервени очи. Краева беше пълен албинос, затова и винаги ходеше с шапки с козирка и очила с висока степен на защита. Изключително тънките ѝ устни навяваха мисли че притежателката им е доста упорита натура. Личеше си, че Бориен ѝ се възхищава, а и не само. Но пък и тя не бе равнодушна към него. Колкото и добре да прикриваше вълнението си аз успях да подуша промяната в телесния ѝ аромат. Стана по-наситено сладникав, а пулсът ѝ се учести. Трудно можеше да скрие руменината, избила по страните ѝ. В момента гледаше към мен и като че преценяваше доколко може да ми има доверие. А аз си спомнях със задоволство как стоях до човека, към когото очевидно изпитва симпатия и попивах всяка частица от плана му. Хареса ми и щях да направя всичко, което моят командир ми заповяда.

-Ето тук ще се намираме ние. На петдесет километра преди границата. Не се учудвайте, че местността е равна и открита. Това ще е предимството ни. По границата е разположена артилерия, а на още петдесет километра източно от нас е центърът за въздушен контрол. Сравнително добре сме защитени. По последна информация, галантийците са струпали пехота и артилерия в своя пограничен район. Следователно ще се наложи да влезем и в директен бой с тях. Ако преодолеят първата ни линия на защита, ще се натъкнат на траншеите, пред които сме им поставили малки изненади. Нашите части ще се разделят на три. Централните ще бъдат най-отдалечени за разлика от фланговете, които ще разположим на различни линии. Десният ще е по-напред от левия. За голяма наша радост ни снабдиха с някои нови придобивки и при нужда ще ги използваме в първата част от плана. Нужно е да изглеждаме изненадани от въздушната атака, която ще бъде началото на настъплението им. От там насетне ние ще преминем в нападение, стига да успеем да елиминираме надземната заплаха.

Случи се точно, както предвиди Бориен. Разбирах, че Вилемира също има пръст в плана или поне ѝ беше известен от преди. Сега пристъпвахме към следващата му част.

-Да побързаме, тогава. Врагът настъпва.

-Знам, че ще бъдеш в авангарда. Аз ще съм плътно до теб. Изобщо не се опитвай да ме разубедиш.

Бориен Ферум се усмихна, но не отговори веднага. Вилемира Краева само присви победоносно очи без да го поглежда.

-Този път грешиш. Центърът ни ще е най-отзад и аз ще съм там.

-Х-м. Така значи. Добре, явно имаш нещо предвид. И все пак ще дойда с теб.

-Не бих могъл да ти се противопоставя. Би се приело като неподчинение. Както и да е, време е да покажем на какво сме способни.

Двамата с Рев се заехме със страничните части. Подскоците ни помагаха да се превърнем в трудни мишени за противника, затова и не спирахме да се движим докато отвръщахме на огъня им. Малко по малко скъсявахме дистанцията си с тях без да повишаваме риска за собствената си безопасност. Отново се бяхме разделили. Половината флангове бяха стрелци, а другата-мечоносци. Все пак се биехме срещу хора и един триврът можеше да порази три пъти повече врагове, отколкото в предишните ни стълкновения.

Странно, но някак химерите започнаха да ми липсват. През целия си съзнателен живот съм ги мразила и съм жадувала да ги унищожа, а сега когато това най-после е факт сякаш изгубих смисъла на живота си. Глупаво, нали? Единственият човек, който означаваше нещо за мен се оказа не просто усъвършенствана версия на предишните ми противници, а мръсен долен предател. И въпреки това аз не мога да обърна гръб на чувствата си. Бясна съм на себе си и на него, но все тая- нищо няма да се промени, колкото и да се опитвам.

Затова сега ще излея яростта си върху галантийските войници. Мечовете ми, забиващи се дълбоко в плътта им ще притъпят моята нетърпима болка. Ще ме излекуват ужасените им крясъци на предсмъртна агония. Кръвта им, оплискваща лицето ми ще отмие сълзите. Душата ми ще се пречисти, когато застана върху планина от трупове. Тогава ще започна бавно да потъвам в мръсотията на собственото си гибелно величие. Защото в края на краищата то няма да е нищо повече от маска, зад която се крие разочарованието и студената ми горчива самота.

Като дете смятах, че само злодеите заслужават да бъдат единаци. Сега знам, че героите не са много по-различни. Ако оцелееш достатъчно дълго, неминуемо се превръщаш в един от тях. Не е важно коя страна от монетата ще ти се падне. Важното е след като това се случи да изиграеш достойно ролята си. Иначе как би могъл да си тръгнеш от този свят без угризения?

Тяхното поражение е моя победа. И докато се оглеждам в алените локви на отнетите животи виждам, че съм едновременно и герой и злодей. Мисля, че засега съм доволна от ролята си. Кой знае, може и да успея да убедя съвестта си че вече нищо друго няма значение...