Елмир

– Арлена, не искам да умирам!

– Не ставай глупав, Елмир! Разбира се, че няма да умреш! Смъртта е твърде леко наказание за мръсник като теб.

Никога не съм вярвал, че ще се стигне дотук. Че аз - водачът и най-даровитият от омегите ще скимтя като изритано пале докато кръвта ми бавно изтича. Че ще плача от безсилие и ще моля за спасението си. Беше ме овладял вледеняващ ужас, имах чувството, че потъвам в гъста и лепкава тъмнина, че се задушавам от собствения си дъх, че в мен избухва експлозия от болка. Наоколо светът се въртеше със зашеметяваща скорост сякаш забравил напълно за мен. За единственият човек, който можеше да предотврати задействалия се вече негов край. А аз все още съществувах. Беше ми страшно обидно, че съм така позорно пренебрегнат и все пак бях напълно безсилен да се противопоставя на приближаващата гибел.

Макар че съвсем скоро щях да бъда във вещите ръце на най-добрите лекари в страната аз се страхувах. Смелостта никога не е била качество, с което мога да се похваля, а в момент като този и малкото ми кураж се беше изпарил. Нима щях да загина тъй безславно без дори да имам възможност да участвам в грандиозното събитие, което предстоеше? Никак не е справедливо, но кой здравомислещ човек въобще би се сетил да намесва справедливостта в реалността, наречена война? Май разсъдъкът ми си прави номера с мен на ръба на безкрайната бездна от ада, който ме очаква с разтворени обятия.

– Ей, ей! Не си и помисляй да заспиваш! Все още разчитаме на теб, командире!

Не е истина, че го чувам от нея. Арлена Оукхарт-най силният воин от поколение "Омега" нарича мен командир. А допреди няколко часа изглеждаше, че е на крачка от това да използва бойните техники, доведени до съвършенство върху мен. Когато най-после бронетранспортьорът ни докара до местоназначението ни и слязохме от него в гърлото ми се загнезди топка от тревожно предчувствие, че мисията ни няма да бъде от най-лесните. Намирахме се далеч на север. На границата на Либертия с високотехнологичната и изцяло индустриализирана страна Воргенас. Границата беше най-дългата от всички, но по-лошото бе че в радиус от петдесет километра всичко се виждаше като на длан тъй като територията представляваше обширно обработваемо поле. Откакто Либертия се оказа във война с всичките си бивши съюзнички обаче земеделските дейности бяха прекратени, за да се разположат военни части в пограничната зона. Воргенас не разчиташе на многочислена армия за разлика от останалите ни съседки. За тях беше важно да има достатъчно на брой квалифицирани войници, способни да управляват всичките чудеса на военната техника, с които се бяха сдобили доста бързо предвид факта, че внезапното ни излизане от алианса целеше да свари неподготвени всичките си сигурни бъдещи врагове.

Затова и нашата защита бе формирана на принципа на максималното възможно противодействие. Командването на северния фронт бе поето от генерал-лейтенант Асиер Ферум, първи заместител на главнокомандващия на военновъздушните сили генерал Пер Ансен. По-големият брат на полковник Бориен Ферум бе прочут с това, че лично водеше най-сложните и рискови операции в небето както над Либертия, така и отвъд пределите на родината ни. Атаките му бяха сложни, мълниеносни и винаги включваха изпълнението на поредица от фигури от висшия пилотаж чрез които се целеше максимално поразяване на целите на въздушния отряд. Изтребителите, с които Ферум сееше гибел далеч не бяха последно поколение, но това съвсем не означаваше че поразяват по-зле отколкото модерните им наследници. Сега те бяха в пълна бойна готовност на двадесет километра от пограничната линия. На десет километра от самата полоса бяха разположени ракетни установки по препоръка на генерал Вилемира Краева, която доколкото знаех сега бе на западния фронт за да надзирава операцията, идентична с нашата. Да упражним мисловен контрол върху противниковата армия.

Особеното в нашата задача бе това, че обектите ни на влияние се намираха в затворени пространства, чиито стени поглъщаха част от предаваните от умовете ни сигнали. Танкове, самолети, даже тунели. Разузнаването ни осведоми, че нещо се готви под земята на южен Воргенас. Зачестилите напоследък трусове предполагаха или строеж на тунели, подобни на прокопаните от нас на запад и юг или транспортиране на оръдия, които да участват в нападението ни. Командирът не беше вчерашен и реши да избере най-лошия вариант, според който да състави стратегия за подобаваща ответна реакция.

Форел Ендел изпитваше силна неприязън към Асиер Ферум. Макар да бе брат на стария му приятел Бориен, Асиер бе твърде перфектен, за да не му завижда човек, пък бил той дори бъдещият върховен главнокомандващ на страната. Асиер бе дете-чудо във фамилия на потомствени военни. Никой от семейството му не бе очаквал да избере път, различен от техния, но той дори успя да надмине очакванията им. Можеше с чиста съвест и без преувеличение да бъде наречен "асът на асовете". Въпреки успехите си той не бе самоуверен, по-скоро затворен и саможив. На моменти бе твърде суров даже към най-приближените си подчинени, но всъщност държеше на всеки един от хората си и бе готов да се жертва за тях ако се наложеше.

Откъде знаех всичко това? Не би ми било трудно да проникна в съзнанието му, но нямаше нужда. Изучих историите на всички настоящи командири от армията ни. Вече имах ясна представа кого мога да привлека на своя страна и кого не. Асиер Ферум бе някой, на когото можех да се доверя. Държанието му ми бе до болка познато. Характерът му бе досущ като моя, затова и щяхме да се разберем прекрасно. Само трябваше да уцеля подходящия момент и да говоря с него.

– Генерал Ендел! Посещението ви е истинска чест за нас. Ще направим всичко възможно да бъде ползотворно и наситено с позитивни емоции.

– Асиер, предай на жена си искрените ми поздрави за това, че е успяла да ти напъха тия лицемерни глупости в устата. Даже не се опитвай да отговаряш. Води ме към командния си център. Ще ми представиш плана си.

– Разбира се. А...

– Те идват с нас. Може би сте чували един за друг, но нека ви запозная официално. Асиер Ферум- Елмир фон Егберт. Предполагам не е нужно да казвам повече. А това е Арлена Оукхарт- жената воин с най-големи успехи в прекия бой с многократно надвишаващ я по численост противник. Освен съвършен боец тя е и доста приличен пилот, в което и сам ще имаш възможност да се убедиш, понеже ще я зачислиш в личната си тактическа ескадра.

Асиер Ферум присви очи и изгледа критично Арлена. Личеше си, че не му се нрави на пръв поглед неадекватната заповед на Ендел, но нямаше да реагира бурно или да прояви директно неподчинение спрямо висшия офицер. Дългите години практика във висините го бяха научили да сдържа емоциите си, както и езика когато е необходимо.

– Хубаво. Ще я тестваме. Но ако се окаже, че нервите ѝ не са достатъчно здрави или пък стомахът...

– Ако позволите, генерал Ендел, редник Оукхарт все още се явява моя лична охрана и се налага да ме съпровожда навсякъде. Не смятам, че това би било възможно ако се намираме на различни места по едно и също време.

– Зависи къде ще се намират целите ти, млади ми Елмир. Точно затова искам заедно да разучим стратегията на Асиер.

И така четиримата се насочихме към командния център на северния фронт. За разлика от палатковите лагери, с които бяхме свикнали, генерал-лейтенант Ферум бе наредил да се построи цяло селце от лесно сглобяеми постройки, в които да се помещава лагерът на северната армия. Все пак условията тук бяха доста по-сурови, отколкото в останалите ключови точки по границите на Либертия, а зимите през последните години ставаха все по-свирепи и влошаваха и без това трудната ни ситуация на нескончаема война. Учудващо, но личната къщичка на командира на асовете бе доста уютна. Притежаваше дори огнище, в което вече гореше огън, а край него бе разположена дълга маса със също толкова дълги пейки от всяка страна, чиято политура бе изтъркана от честото сядане и ставане. Асиер Ферум провеждаше съвещания по три пъти на ден и държеше да знае и най-малката подробност от хронологиите на полетите.

– Някой от вас да пие кафе?- изрече той като един вид приветствие в обителта му докато ние се разполагахме възможно най-близо до огъня.

– Не сме дошли за това, Асиер.

– Разбира се, че не сте, Форел. Просто се опитвам да бъда любезен.

– Аз не бих отказала, генерал-лейтенант Ферум, сър.

– Чудесно! На лавицата над огнището има вода, кафе и кафеварка. Заеми се. Аз отивам да донеса чаши.

Арлена отвори широко очи и уста, но объркването ѝ не трая дълго. След няколко минути масивната кубинка вече кипеше върху скара над огъня. Арлена коленичи и се опита да я вземе, но Асиер, който се извиси като могъщ древен бог над нея хвана ръката ѝ преди да е успяла.

– Гореща е. Ще се опариш ако не внимаваш.

Моята "телохранителка" не остана длъжна. Изсумтя, навири нос, извади мечовете си и с няколко бързи движения успя не само да вдигне кафеварката от огъня, но и да я приземи съвсем успешно на подложката, предназначена за нея. През това време Асиер вече бе поставил по една мъничка чаша от истински стогодишен порцелан пред всеки от нас. Докато извършваше следващата сложна поредица от движения с хладните си оръжия, целяща успешно разпределяне на горещата ободрителна течност между четирима ни, тя предизвикателно се усмихваше на началника на летците. Той обаче не изглеждаше впечатлен.

– Когато приключиш с евтиното си представление ни уведоми, за да преминем към съществената част.

Тя отново не отговори. Намръщи се, прибра двете си остриета в ножниците и покорно седна до мен. Асиер взе от същата лавица, но която стоеше кафето карта и я разгъна пред нас. На нея вече имаше означения, които ние започнахме да разучаваме.

–Воргенасците са хитри лисици. Ще трябва много да внимаваме, защото при нападението им със сигурност ще има изненади и то неприятни. По първоначален план артилерийските установки бяха на първа линия, но аз се разпоредих тя да остане празна. Доколкото разбрах, Бориен е успял с тунелните "оси". За съжаление, втори път този номер няма да сработи. Но пък можем да си спечелим малко време като ги оставим да си мислят, че планираме същото. Очакваме появата на "свредели", но към момента не сме успели да засечем къде точно ще бъде тя. Знаем със сигурност, че с нея ще стартира атаката им и по тази причина сме подготвили съответна контраатака. За тях ще са ни нужни бронебойни снаряди, които предполагам сте ни осигурили след изричната ми молба.

–Имаш ги, разбира се. Вече са в халетата на пистата ти. Продължавай нататък.

–Когато се покажат подземните копачи, ще се включим и ние от въздуха. Докладваха ми, че се готви и висока въздушна атака, към която се предполага, че нашите изтребители не биха били пригодени. По този повод ще кажа само, че високите стратегически полети са проблем единствено за тези, които никога не са ги извършвали. Това е. Не разчитам на хитрости, а на уменията на екипажа си и на своите.

Асиер Ферум се облегна и отпи от кафето си, хващайки чашата си отгоре. Доста интересен стил на пиене на кафе, бих казал.

–От теб не съм и очаквал друго. Но искам да знам къде в плана ти се предвижда да се намира Елмир? Необходимо е да бъде приближен на максимално близко разстояние до противника, за да осъществи контакт със съзнанията им.

– Граф Егберт ще остане на земята. Погрижил съм се да има добра защита там, както и широко поле за изява на способностите му. Във въздуха не е необходима помощта му.

–А относно Арлена?

–Мисля, че мога да я изпитам още сега.

Не се наложи да повтаря. Арлена скочи и го последва към готовите за излитане самолети. Личната бойна птица на Ферум не можеше да се сбърка. Блестеше като звезда посред бял ден. Лека, маневрена, но с унищожителен потенциал.

– Дано пилотирането ти е по-добро отколкото кафето, което приготвяш!

– Дано в небето не сте чак такъв задник като на земята!

И аз и Форел Ендел чухме размяната на любезности между двамата. При други обстоятелства може би Форел щеше да накаже Арлена, но в момента искрено се забавляваше. Аз също наблюдавах с интерес.

– Асиер, не забравяй да включиш радиостанцията си. Искам да чувам всичко, за което си говорите.

– Непременно, Форел! Хайде, госпожичке! Качвай се на мястото на първия пилот. Да видим дали ставаш за нещо!

Изтребителят се задвижи бавно и плавно се издигна в небето. Когато набраха височина, долу започнахме да слушаме как Асиер дава заповеди на Арлена:

– Забави и направи правилен вираж.

Самолетът постепенно се наклони на една страна и елегантно се завъртя като направи пълен кръг около себе си.

– Опитай се да не пренатягаш лоста на управление. Искам да направиш осморка с последвала спирала.

Апаратът внимателно описа двете фигури във въздуха след което постепенно се върна в хоризонтален полет.

– Сега пикирай полегато.

Арлена предприе леко снишаване, после почти незабележимо изтребителят започна да се наклонява си докато не застана под ъгъл от четиридесет и пет градуса с повърхността на земята, след което също толкова плавно се върна в хоризонтално положение.

– Направи полутоно.

Изтребителят се развъртя около надлъжната си ос на сто и осемдесет градуса в хоризонтален полет, след което премина по низходяща траектория във вертикална равнина и беше изведен в хоризонтален полет в курс обратен на първоначалния, от който започна фигурата.

– Не е зле. Хайде сега да опишеш един лупинг.

Арлена бе добра и бърза в тривръта и особено в частта със салтото, но бързината с която завъртя самолета и го върна в изходна позиция бе способна да шашне и опитен ас.

– Началната ти скорост не е достатъчна. Знаеш, че трябва да е два пъти по-висока, отколкото във върховата част на лупинга. Трябва да поработиш още върху него. Добре, да приключваме с това. Направи боен завой наляво и да се връщаме долу.

Крилатата машина за убиване рязко увеличи скоростта си и започна издигане с едновременно завиване наляво. Според мен беше доста красиво изпълнение, но Асиер Ферум не си спести забележката и този път:

– Прекалено стръмно. Притегляй по-плавно лоста за управление. Е, можем да приемем че си усвоила основите. Това обаче съвсем не значи, че ще те взема в боен полет с мен. Има още доста хляб да изядеш. Ей! Какви ги вършиш, момиче!

Това беше неочаквано. Арлена рязко преобърна самолета, завъртя го няколко пъти около надлъжната му ос, забави ход и го обърна вертикално с носа надолу, сякаш увисна във въздуха. Беше страховита гледка. Секундите течаха, а самолетът не се движеше. Всеки дилетант мечтаеше някой ден да опише с модерен изтребител "Кобрата на Пугачов", но единици бяха тези, които разполагаха с необходимите умения да направят нещо толкова сложно.

Асиер остана безмълвен и когато тя след като се върна в хоризонтална позиция и описа няколко лупинга в комбинация с виражи отново повтори опасната фигура, този път обаче с носа нагоре. Явно беше доволна от себе си, защото предприе захождане към кацане и няколко минути по-късно двамата с Асиер Ферум вече сваляха каските си, слезли от самолета.

– Самонадеяна си. Обикновено това изиграва лоша шега, когато си в разгара на въздушен бой.

– Сигурно. Затова и предпочитам да се бия на земята. Пожелахте да ви покажа какво умея и го направих. Все ми е едно дали искате или не да ме зачислите към ескадрата си. Мога прекрасно да уплътнявам времето си като сека наред вражески войници и долу, стоейки върху твърда почва.

– Моите поздравления, млада госпожице! Със сигурност успяхте да ни удивите!

Форел нямаше търпение да види изражението на Асиер след полета му с Арлена, затова и побърза да ги посрещне.

– Благодаря ви, генерал Ендел сър, но не беше кой знае какво. Просто съм внимавала в часовете на авиацията. Ако не възразявате, обаче, предпочитам да се върна към обичайните си задължения. Да бъда бавачка на господин гения е доста по- приятно занимание от безсмисленото доказване на очевидните ми летателни умения.

Форел Ендел се засмя. Арлена и Асиер водеха битка с погледи. Два чифта яркосини небесни очи, идентични по форма и цвят бяха кръстосали шпаги и без думи мереха сили. Силите на ината и самоувереността, на гордостта и професионализма. Силите на две поколения асове и на четири поколения воини.

Кръвта вода не става. Произходът на Арлена не можеше да бъде скрит, когато се намираше в близост до Бориен или Асиер Ферум. Тя, нашата богиня на войната, обаче щеше да ни удиви още повече в следващите часове. Сега като се сещам за онази сцена ми става малко по-добре и като че виждам лъч надежда в мрака на отчаянието. Не съжалявам за избора си. Все пак тя е до мен и се шегува. Искрено вярва, че ще се поправя. Така, както се случи и с Асиер, и с всички останали тежко ранени при нападението на воргенасците.

Денят преваляше, когато се върнахме в командния център, но най-интересното от него тепърва предстоеше. Обратното броене до старта на най-драматичната битка от началото на войната бе започнало. Тик-так, тик-так...