Арлена

–Генерал Ендел, сър! Търсят ви спешно от Щабквартирата! Твърдят, че от няколко дни безуспешно се опитват да се свържат с вас и че става дума за генерал Харлан.

Форел Ендел се намръщи и въпреки нежеланието си да ни остави забързано се насочи към телекомуникационната централа. Знаех, че Елмир ще се възползва от възможността да остане насаме с Асиер Ферум и ще се опита да говори с него, затова и побързах да се скрия от погледа им, но явно намеренията ми бяха разчетени преди да успея да ги осъществя.

–Арлена! Трябва да поговорим.

Обърнах се към него и вложих всичките си усилия да придобия изражение на нетърпима досада. Скръстих ръце пред себе си и застинах в очакване.

–За какво?

–За каквото ти кажеш. Имаме да наваксваме доста.

–Ако си решил да се правиш на баща си закъснял. Горе-долу с цял един живот.

–Моля те, не тук! Да влезем вътре!

–Генерал Ферум, сър! Моля да ми разрешите да ви оставя насаме с... дъщеря ви.

–Никъде няма да ходиш! Нали съм ти бодигард, не искам заради теб да ми лепнат някое наказание и да ми забранят да се бия после сума ти време! Хайде, влизай в къщичката и да приключваме по-бързо! Усещам, че нещо ще се случи, а не искам да ме свари неподготвена.

Двамата ми спътници се подчиниха веднага като дресирани кучета. Заедно се върнахме в сградата, която от дълго време вече изпълняваше ролята на дом за баща ми. Чудно къде ли е мама? Всъщност защо пък да е, най-вероятно е в някоя от съседните постройки и разяснява плана на бъдещата въздушна атака на екипа. Не, със сигурност е така. Все пак е втората най-добра след тате. И навярно той ѝ е заповядал да го замести на задължителното обедно обсъждане. За тях не съществуваше нищо друго, освен войната и преимуществото им в нея. Всичко останало, включително и аз бяхме просто фон на нескончаемите им бойни подвизи.

Прекрасно семейство имам, няма що! Да се чуди човек защо си смених името като влязох в корпуса и се представих за безродна и бездомна отчаяна от живота девойка.

–Радвам се, че си постигнала толкова много!

Седяхме на същата маса, на която скъпият ми баща ме унижи публично пред главнокомандващия Форел Ендел. Сигурно му се е сторило чудесна идея и даже не се е замислил, че може и аз да притежавам някакви чувства и евентуално да се обидя.

–Можеш да си спокоен, че не съм посрамила славния ни род.

–Стига, Арлена! Знам, че не съм най-добрият баща, но и не живеем в най-доброто време. Просто исках да се научиш да се справяш сама с живота.

–Затова ме заряза пред портата на тренировъчния корпус и не се поинтересува поне веднъж как съм за трите ми години обучение. Дойде на завършването по задължение заедно с целия команден състав на армията, не продума и дума и веднага след края на церемонията изчезна. Ами двете години в армията? Да считам ли, че и те са част от училището ти по оцеляване? Сигурно на теб дължа прехвърлянето си в подразделението на чичо. Покорно ти благодаря, любими татко! За живота, който се научих да живея без едничка родителска ласка!

–Не бъди толкова груба с баща си, Арлена! Поне имаш живи родители. Наистина трябва да си благодарна.

–Ти пък какво се бъркаш? Намерил с кого да се сравнява! За теб са полагали грижи и са те възпитавали от първите ти съзнателни дни. Знаеш кой си, каква е съдбата ти, на какво си способен... Ами ти, тате? Възнамеряваше ли въобще някога да ми кажеш, че съм омега? Или пък точно от това си се срамувал цял живот-че единствената ти дъщеря и наследница на великите Ферум е генномодифициран изрод?

–Всичко, което сме правили с майка ти е било заради личната ти безопасност и бъдещо благоденствие. Няма причина да се оправдавам. Никой не биваше да знае, че съм ти баща. Поне не и докато не се разкрие целият ти потенциал. Никога не сме се срамували от теб. Ти беше дълго очакван подарък за нас. Ако не беше науката никога нямаше да се сдобием с дете, още по-малко със съвършенство като теб.

–Е, явно плановете ви са се провалили. Форел Ендел е наясно коя съм и както видяхме не би се поколебал да ме използва срещу теб.

–Но ти го знаеш от доста време, нали? Известно ти е, че всяка твоя крачка се следи зорко и че бъдещето ти е планирано отдавна.

–Естествено, че го знам! Защо иначе са ме прикрепили към тоя мухльо, граф фон Егберт?

–Все още съм тук, между другото. Не, че съм учуден от епитетите, които ще употребиш по мой адрес, но нали се предполага че си ми бъдеща невеста...

–Само през трупа ми! Или през твоя. Няма да му мисля много ако се опитат да ме принудят да се омъжа за теб.

–Действително ли заради това сте заедно?

–Да, точно заради това. Когато разбрах, че съм омега(между другото благодарение на един бунтовник, който в момента бива подлаган на жестоки експерименти в Централата), Форел Ендел и Михай Харлан решиха съдбата ми като ме сватосаха за тоя никаквец тук, понеже искат от нас да им произведем суперчовеци, които хем да са гении, хем воини. Обаче въобще не са познали! Елмир, съжалявам, но трябва да знаеш че при първата удала ми се възможност ще се оттърва от теб.

–Нямам намерение да те насилвам да правиш нещо, което не желаеш. Само че ако останеш с мен, ще имаш възможност да бъдеш част от прераждането на света ни.

–Какво имате предвид, млади графе?

–Може би не е най-удачният момент, но пък едва ли ще ни бъде отпуснат друг в близко бъдеще. Генерал Ферум, ще се опитам да бъда кратък и ясен. Аз съм най-силният омега. Всички останали биха могли да преминат изцяло под мой контрол, както и да усилят способностите ми многократно. Използвайки тези си умения имам за цел да премахна тоталитарното управление на Ендел и Харлан, както и да прекратя веднъж завинаги опитите с хора. Не на последно място ще доведа войната до възможно най-благоприятния завършек не само за Либертия, но и за всички участници в нея. Няма да има губещи, защото мирът ще донесе жадуваната с векове свобода на всички, които успеят да я приемат в сърцата си. Разбира се, ще се нуждая от съюзници. Затова се обръщам към вас, както го сторих и ще продължа с още много други, недоволни от настоящото и бъдещо управление не само на нашата страна, но и на света като цяло. Не смятам, че е твърде амбициозен проект, тъй като войните винаги са способствали за избухването на революции и промяна в глобалната политическа обстановка. Затова въпросът ми е дали вие проявявате интерес към вече подетата от мен инициатива или ще предпочетете да запазите неутралитет. Не допускам трета възможност, тъй като виждам ясни признаци на неодобрението ви към настоящото ръководство и действията му.

–И ти не искаш да се омъжиш за него? Впечатлен съм, млади ми Елмир. Наистина.

–Ти сериозно ли? Защо не ми каза нищо от това досега?

–Защото ни наблюдават и слушат постоянно. Тук, обаче, сме в безопасност. Сигурен съм, че баща ти се е подсигурил срещу шпионаж. Все пак тук провежда съвещанията с екипа си. Не бихте рискувал да станете жертва на вражеското разузнаване, нали генерале?

–Съвсем вярно! Напълно недостъпни сме за чужди очи и уши. Разбирам, че дъщеря ми си е намерила доста интересна компания. Млади и даровити революционери. Х-м. Струва си да се замисли човек. С подходяща подготовка е възможно мечтата ви да се сбъдне, защото в момента действително не е нищо повече от проекция на един възвишен идеал. Но кой знае, може пък да се окажете прав и бъдещето да ви разреши да го подчините на желанията си. Известно ви е, че е необходимо много повече от примамливи думи и лозунги за да сполучи подобна грандиозна идея.

–Известно ми е, че на хората им е нужен най-дребен повод да се разбунтуват, когато страданията им са достигнали връхната си точка. Причините са се трупали векове наред и им е нужна съвсем мъничка искра, за да се разгори унищожителен пожар. Имам представа как да управлявам масите, необходима е само да им се даде начален стимул.

–В такъв случай няма ли самият ти да се превърнеш в тиранин като онези, срещу които въставаш?

Елмир нямаше възможност да отговори. Земята изведнъж се разтресе, а ушите ни бяха пронизани от болезнено свистене. През вратата влетя дребна брюнетка с ослепително сини очи.

–Асиер! Бързо! Атакуват ни! Арлена? Ти какво правиш тук?

–Не сега, Беатрис!

–Но аз...

–И аз се радвам да те видя, мамо. Върви, не се безпокой! Добре съм. Успех с опазването на небесата на милата ни родина!

–Арлена, под пейката има таен вход към тунел, минаващ под целия лагер. Влезте с Елмир вътре и се постарайте да се съберете с останалите омеги. С тях ще има водачи, които ще ви отведат безопасно до вражеската територия където стратезите да свършат работата си. Ще се върнете по различен маршрут. Подземните ходове са на две нива, затова и се налага да се движите по тях бавно и внимателно, за да не предизвикате срутване. Смяташ ли, че можеш да се справиш?

–Да.

-Тогава се разбрахме.

Мама и татко се изстреляха навън като пътьом навлякоха екипировката си. Мама се спря за миг, обърна се към мен и ми се усмихна, след което отново се затича.

–Но няма да го направя.

Те не ме чуха. Вече бяха далеч и бързаха да се качат на самолетите си. Ние с Елмир щяхме да наблюдаваме от безопасно разстояние въздушния сблъсък, докато не дойдеше моментът да се включим.

–Ще можеш ли без другите?

–Няма да съм сам. Усещам ги макар да са под земята. Ще ги насочвам от тук, а те ще усилят мисловното ми въздействие. Ако стане както планирам, ще мога да повлияя дори на тези във въздуха. Без последствия за нашите.

–Ще ми се да ти вярвам.

–Повярвай.

Двамата замлъкнахме и се заехме да следим събитията. Ескадрата бе съставена от пет ескадрили, всяка от която съдържаше по десет самолета. След като се издигнаха бързо се групираха във формация за бой. Противниковите изтребители ни превъзхождаха по численост два пъти, но това съвсем не бе проблем за баща ми и уменията му. Воргенасците щяха да съжалят за нахалството си.

Татко водеше групата. "Соколите" му вече демонстрираха преимуществата си. Вражеските "Лешояди" бяха предприели масирана висока атака както татко предрече с намерението по този начин да предотвратят издигането на либертийските самолети и ответния им огън, както и да свалят максимален брой от тях преди те да успеят да контраатакуват. Като цяло нелош план, стига да бяха включили в него особеностите в маневрирането на соколите. А те, както се оказа, се движеха като ято птици с едно общо съзнание. Синхронът им бе абсолютен, бързината-нечовешка. Бяха обстрелвани непрекъснато, но сложните поредици от фигури, които татко бе заложил в стратегията си ги пазеха от огъня, който по-скоро приличаше на гибелен дъжд, сипещ се върху господарите на висините. Виражи, спирали, осморки, лупинги се сменяха с невероятна скорост, пазейки машините от поражения. Бавно и някак съвсем естествено се получи нашите да достигнат своите опоненти, а впоследствие и да се издигнат и по-високо от тях. Тогава за пръв път в живота си станах свидетел на подобна невероятна гледка. Самолетите ни се прегрупираха. Ескадрилите се разделиха на звена от по пет самолета, които предприеха извършването на една от най-красивите и опасни фигури. Някои я наричат "Ангел", но на мен по-скоро ми напомня на петолъчка. Гибелната звезда на максималното поразяване. Петте изтребителя застинаха вертикално във въздуха, оформяйки правилни петоъгълници и откриха непрекъснат огън по врага. След като успяха да поразят близо четвърт от самолетите им се разпръснаха и отново оформиха клинова формация. Но и тя не се задържа дълго. Започнаха да кръжат, обстрелвайки "Лешоядите" под себе си. Мишените не бяха лесни, все пак противниковата авиация разполагаше с отлично подготвени кадри, но все пак нашите успяха да свалят половината им самолети. И тогава настъпи изненадата.

Земята под краката ни започна да се разцепва и изпод нея подадоха носове няколко десетки "свредела". Очаквано, посрещнаха ги противотанковите снаряди на половината артилерийски части, разположени по границата. Първата линия на защита не беше заета, но втората и третата обграждаха лагера на северната армия. Затова и "къртиците" попаднаха под кръстосан огън. Сякаш, обаче, това съвсем не ги разтревожи. За няколко минути останаха напълно неподвижни, без да показват признаци че в тях има налични форми на разумен живот. Само, че имаше. И то какъв!

Като по команда, люковете на земекопните машини се отвориха рязко и от тях започнаха да изскачат войници, облечени в цветовете на Воргенас. "Свределите" на пръв поглед не биха могли да поберат повече от десетима души със средно телосложение и ръст, но като че появяващите се бойци многократно надвишаваха тази бройка.

Как беше възможно? Къде беше уловката? Докато наземните ни части се реорганизираха под командването на един от заместниците на татко и готвеха отбраната, вражеските сили се въоръжиха с преносими ракетни установки, които не бяхме виждали досега. Когато първият им залп беше факт с ужас осъзнах, че целите им са нашите "Соколи".

–Не! Не може да бъде! Как имат толкова голям обсег?

–Мисля, че имаме по-голям проблем, Арлена. Забелязваш ли, че са напълно неуязвими за куршумите на нашите бойци?

Докато воргенасците започнаха успешно да свалят един след друг либертийски самолети само с наземните си оръдия, ние се оказахме напълно безсилни срещу тях. Куршумите, снарядите, каквото и да беше насочено към войниците, отскачаше от тях като че притежаваха нерушима броня.

–Те са химери?

–Последно поколение формоменячи. Сега разбирам защо на Форел сме му трябвали ние.

–А, ето ви и вас, деца! Най-после! Ах! Проблемите валят един след друг! Михай е на смъртно легло, след като един даровит омега го е нападнал при опит за бягство, а сега и това... Граф Егберт, имате ли готовност?

–Не още. Трябва да създадем мрежа с останалите, а това не става веднага.

–Елмир! Те са горе и ги атакуват!

Най-после си позволих да го погледна право в очите. Досега избягвах погледа му, но в момента като че само той имаше властта да обърне хода на събитията. Мама и татко бяха несравними асове, но бяха просто хора, а тук стояха химери. Кой знае какви бяха пилотите на вражеските самолети?

–Трябва да ми помогнеш.

–Каквото кажеш!

–Ще се биеш с тях като с химери. Зареди мечовете си и бъди готова за бой. Ще се опитам да призова останалите ни воини на повърхността, но дотогава...

–Ясно.

Нямах нужда от повече разяснения. Форел каза "най-после", но думите му с пълна сила важаха за мен. Сега ще видите вие какво значи омега!

Скок, още един, триврът и първият вече е на земята. Може да са последно поколение, но са си най-обикновени броненосци. Въртя се и се въртя, все по-нагоре, все по-бързо, все повече слуз пръска по мен и ме намокря с безмирисната си противна влага. Не броя падналите, но стоящите все още стрелят по самолетите. Боже мой! Не! Свалиха мама!

Не знам как успях, но този ми скок щеше да остане в историята на воините омеги. Вложих всичките си сили и се отлепих от земята. Само че не се получи както обикновено да усетя притеглянето ѝ след десетметрово издигане, а продължих нагоре и още по-бързо. В един момент се изравних с падащия ѝ самолет, от който тя се мъчеше да излезе. С едно движение раздрах обшивката му, като че бе от хартия, а със следващото я измъкнах отвътре. Не мислех, просто действах. Тя беше ранена, имаше и следи от изгаряния, нуждаеше се от спешна помощ.

–Ангел! Умряла съм и ме отнасяш, нали?

Бълнуваше. Беше в тежко състояние. Побързах да се добера до земята и да я занеса в лазарета. Не дочаках да ми зададат въпроси и се върнах. Елмир беше напълно неподвижен и съсредоточен в невидимия хоризонт. Не ми обърна внимание. Форел Ендел продължаваше да стои до него като хипнотизиран. Аз се заех отново да сека химери в отчаян опит да предотвратя още изстрели нагоре. Но те се усетиха и започнаха да ми отвръщат. Бих се с тях с невероятна ярост и може би само тя ме спираше да осъзная че съм се преуморила. За щастие, от подземните убежища дойде подкреплението от десет воина, а след тях се появиха телепатите, които веднага обкръжиха Елмир.

–Да започваме.- каза той властно.

Този път бученето в главата ми беше многократно по-мощно от предишни въздействия, на които съм ставала свидетел, но вътрешната ми мотивация за борба го заглушаваше. Химерите падаха посечени от остриетата ни, от унищожителните команди на гениите стратези, от комбинацията от двете... Но по-важното бе, че преустановиха стрелбата. Въпреки това нещо не беше наред. Татко и личният му отряд се движеха твърде хаотично като че бяха изгубили контрол над самолетите си. Отново предприех скок нагоре, достигнах до един от аеропланите и повторих действията си. Пилотът вътре наистина не беше на себе си. Не беше ранен, но разумът му бе напълно размътен. Когато го поверих на лекарските грижи отново се обърнах към Елмир.

–Те имат телепат! Горе има вражески гений!

Елмир като че се пробуди от дълбок сън. Връзката беше разрушена. Останалите ме погледнаха неразбиращо докато се окопитваха.

–Невъзможно!

–Виж какво става в небето!

Той не се бави дълго, направи знак на омегите и те отново формираха мисловна верига. Не след дълго един от малкото останали вражески самолети се отклони от траекторията си, сниши се и забави скоростта си, след което рязко се устреми надолу в последния си полет. При сблъсъка му със земята последва мощно експлозия, която ни принуди да залегнем. През това време в небето нашите "Соколи" продължаваха да се въртят в кръг и ги грозеше реалната опасност да се сблъскат. Нямаше време за мислене. Скок, измъкване, земя. Повторих го няколко пъти, докато краката ми съвсем не отказаха да се движат, а ръцете ми се разтрепериха неконтролируемо. Сърцето ми щеше да изскочи. Помня как се свлякох на земята и Елмир се надвеси над мен, а после ослепителна светкавица се стовари върху двама ни.

Когато се събудих се оказа, че съм в лазарета и няколко часа съм била в безсъзнание. Елмир лежеше от дясната ми страна и хлипаше, а отляво татко спеше дълбок сън. До неговото легло беше това на мама. Предполагам, че ги бяха упоили, за да облекчат страданията им-както физически, така и ментални.

–А, героинята на деня се е събудила! Поздравления, госпожице! Не само, че спасихте над половината ни армия, но изглежда че и самата вие сте напълно невредима!

Докторът изглеждаше видимо впечатлен от мен. Каквата и да е причината, не си я спомням. Постоя малко при нас, след което се запъти да визитира останалите си пациенти които не бяха малко.

–Слава Богу, Арлена! Ти си добре!

–А ти май си нямал този късмет.

–Върху нас падна снаряд. Отнесе дясната ми ръка и крак. Форел Ендел е в кома, а останалите гении загинаха. Само ние с теб останахме.

–Това наистина е невероятно. Аз... Нищо не помня.

-Когато си паднала и изгубила съзнание си започнала да мяташ ръце във въздуха и да отклоняваш останалите сипещи се върху ни бомби. Така разказват очевидците. Аз също не помня, но и за мен твърдят същото. Явно подсъзнателно сме осъществили връзка, немислима досега и смятана за невъзможна. Повлияли сме на управлението на машини. Успели сме да унищожим всички вражески самолети и свредели.

–Не го вярвам. А също и че съм се оттървала без едничка драскотина.

–Не си. Просто успя да се регенерираш напълно и то доста бързо. Предполагам, че се дължи на особеното положение, в което се намираш.

–За какво говориш?

–Бременна си. Ембрионът в тялото ти го кара да се поправя напълно, за да му гарантира оцеляване. Вече си на практика безсмъртна. Като бащата на детето ти.

Поредният сюрприз за деня. Отново ме остави без думи. Ами сега? Дете? Аз съм воин, за Бога! Детето никак не се вписва в бъдещите ми планове. Все пак смятам да взема участие в начинанието на Елмир.

–Аз съм виновен. Трябваше да предвидя възможност Воргенас да притежават омеги. Сега заради мен сигурно ще загине елитът на авиацията ни. Родителите ти...

–А, не! Ние-Ферум не се даваме лесно. Нашите ще се поправят. Сигурно вече са пратили химери от главния щаб да ви осъществят кръвопреливане.

–Казаха, че най-добрите военни лекари вече летят насам. За да ни помогнат.

–Виждаш ли? Напразно се тревожиш. Когато се съвземем, ще организираме мощна контратака. Но засега трябва да съберем сили. Изобщо недей да ми цивриш! Революция ще ми вдига, а тръгнал да се самосъжалява!

–Арлена, не искам да умра!

Отдавна не бях изпитвала такава жалост. Станах от леглото си и седнах на крайчеца на неговото. Хванах го за ръка и я стиснах. Поне това можех да направя.

–Не ставай глупав, Елмир! Разбира се, че няма да умреш! Смъртта е твърде леко наказание за мръсник като теб.

Май не ми повярва. Изглеждаше зле, а май се чувстваше още по-зле. Трябваше да намеря начин да го ободря.

–Ей, ей! Не си и помисляй да заспиваш! Все още разчитаме на теб, командире!

–Това пък откъде ти хрумна да го кажеш?

–Ами как иначе да нарека гения, който ще ни поведе към мечтаната свобода? Вярно, на външен вид не си точно перфектният герой, но това е без значение. Важно е внушението, което ще създадеш у хората, които ще те последват. А ти умееш да внушаваш, в това поне съм се уверила многократно. Дръж се! Аз ще бъда до теб, каквото и да се случи.

Като че погледът му се проясни и той спря да трепери. В този момент имах една единствена задача и тя бе да го принудя да оцелее докато не се намесят тези, които щяха да се погрижат той да се възстанови. Обикновено съм безупречна в изпълнението на мисиите си. Този път нямаше да бъде изключение.