Арлена

Човешкият геном съдържа всичката необходима информация относно това кога трябва да се роди някой, как ще изглежда, колко години ще живее, от какви болести ще страда и към кои ще притежава имунитет, какво ще харесва и мрази, какви таланти и способности ще развие и в какво ще го бива най-много. За да станат факт всички тези събития е нужно да се стартира програмата по синтез на необходимите за съществуването ни протеини. Във всяка двойна спирала от наследствена информация има зони, които активират производството на специфичните белтъци, както и такива които го блокират. Болестите се дължат на изработването на определени белтъци, само че те са повредени и с това се превръщат в нетипични за клетките, с което ги принуждават да атакуват нашествениците. Ако учените успеят да намерят начин да активират потискащите синтеза им последователности от ДНК, хората ще спрат да се разболяват и няма да има ограничение в продължителността на живота , тъй като ще се прекрати загубата на вода от клетките, отговорна за стареенето, а с това смъртта ще се отдалечи на неопределено разстояние във времето.

Когато гениалните ни генетици разчели изцяло генома узнали, че над осемдесет процента от наследствената информация не се използва въобще и че част от нея съдържа програма за активация у хората на нетипични, може да се каже направо фантастични способности. Не било нужно да мислят дълго, за да решат да постигнат реализацията на тази информация на практика. Трябвало само да успеят да дадат старт на изпълнението на заложения в нея план. 

Дълго се опитвали да събудят стартиращите гени. В началото осъдени на смърт затворници или такива с доживотни присъди, бедняци и бездомници били жертвани за да успее изследователският устрем на учените да създаде съвършения човек. В повечето случаи тестовите обекти измирали, но когато все пак оцелявали се превръщали в плашещи и уродливи подобия на себе си.  Освен, че не живеели дълго след това, развитите у тях способности били или непостоянни или пък незадоволителни. Затова се приело решение в наследствената информация на хората да се вмъкне  животинска. Хибридите са познати на науката като по-устойчиви форми на живот от чистите генетични линии, приспособяват се с по-голям успех към променящите се условия на средата, а освен всичко друго имат по-голям потенциал за усъвършенстване.

Така се появили първите броненосци. За голямо съжаление обаче въпреки всичките им достойнства, интелектуалният им капацитет рязко спаднал, за сметка на инстинктите. 

Химерите не се поддавали на контрол и с това застрашили успеха на целия експеримент, затова и с тях спрели да се занимават. Макар и изродени, те все пак си оставали отчасти хора, затова и учените нямали правото да ги убият. Вместо това прехвърлили тази отговорност на армията, а самите те поели в друга посока.  

 Вниманието им се насочило към децата. Познавайки принципите на растежа и развитието стигнали до извода, че най-голям шанс за благоприятни резултат ще имат в среда на усилено делящи се клетки, които тепърва оформят тъкани и органи. Необходимо било да експериментират вътреутробно с първата клетка, от която впоследствие се развива човешко същество-зиготата.

Въпреки фините настройки, които извършвали в повечето случаи винаги възниквала грешка, водеща до необратима увреда на бъдещия организъм. Никой не знае точно колко аборта по медицински показания са извършени в резултат на неуспешната генна селекция, но дълго време либертийките живели в страх какво ли ще им поднесе съдбата ако дръзнат да забременеят. Населението започнало да се топи, хората гинели , а деца не се раждали. 

Затова, за да дадат добър пример, самите учени генетици се нагърбили със задачата да създадат свои деца. Но не просто да ги заченат и износят, а да ги претворят в най-голямата си мечта-свръхчовекът, чиито таланти ще го издигнат до равнището на земен бог.

Поколение “Омега” беше само началото. Използвайки данните от нашата наследствена информация на генетиците им се изясни кои последователности от ДНК трябва да активират и кои не, за да успеят да постигнат най-после задоволителни резултати и при възрастните обекти. Използваха кръвта ни, за да изолират активаторите, след което ги прехвърляха в разтвор за съхранение, който да ги стабилизира и по този начин серумът вече ставаше готов за употреба по всяко време. 

Точно тази част бяха пропуснали да извършат когато опитаха да спасят родителите ми. Вместо да  инжектират пречистен разтвор, те им вляха кръв, чиято основна функция в момента бе да изхрани и опази от външни вредни агенти растящ и развиващ се организъм. Съвсем естествено, клетките ми атакуваха техните, понеже ги разпознаха като врагове-нашественици, застрашаващи живота на бъдещото ми дете, макар и вече да не се намираха в моето тяло. Затова и сега мама и татко си отиват, вместо да се радват на свръхсилите и възможността за вечен живот, която щеше да им предложи модификацията на генетичната им информация.

Не биваше да плача-така нямаше да променя нищо. Не биваше и да се отпускам-бяхме в разгара на война, която можехме да изгубим всеки момент. Затова тренирах докато вече не можех да си поема дъх. Не желаех и да разговарям с никого, въпреки че Елмир и Амир всячески се опитваха да ме разведрят. Когато най-накрая успях да им избягам в близката гора установих с досада, че не бях единствената решила да се отдаде на усамотение и размисъл.

–Идиоти! Само за ден се отделям от тях и те съсипват всичко! Не е честно, защо няма още един като мен? С всичко трябва да се справям съвсем сам! 

–Доктор Холендер?

–О!  Арлена! Миличка, много съжалявам! Обещавам ти виновниците за нещастието ти да си платят за грешката скъпо и прескъпо! 

–Недейте, моля ви! Не се опитвайте да ме убедите в невинността ми. Омега е виновен, задето родителите ми пострадаха, омега е виновен и задето умират. Ние, така наречените свръххора сме отговорни за тази война, защото съвършенството ни е високо ценена стока, която всички искат и до която нямат търпение да се доберат независимо от жертвите, които ще им се наложи да дадат. Вместо да донесем щастие и благоденствие, ние сеем разруха и смърт. Не смятате ли, че ако ни няма, ще бъде по-добре?

–Не смей дори да си го помисляш! Твърде много е заложено, за да се отказваш! 

–Заложено? От кого? Не от мен, със сигурност.

–Арлена, време е да спреш да си играеш на войник и да осъзнаеш какво наистина е важното. То е пред очите ти, на една ръка разстояние. 

–Нима? Безсмъртие? Мисловен контрол? Неуязвимост? Кое от всички?

–Нито едно от изброените. Важна е еволюцията. Движението напред, усъвършенстването, надминаването на собствените възможности. Важно е бъдещето, а него няма да го има без вас-омегите. В тази война ще се употребят твърде много оръжия, някои от които имат мощта да заличат живота от лицето на Земята. Но вие-нашите най-скъпоценни творения ще бъдете пригодени  да преживеете и се приспособите към новите екстремни условия. 

–Ако ние сме бъдещето, защо тогава не ни разрешите сами да правим изборите, които ще го начертаят? Защо ни принуждавате да водим вашите битки, да робуваме на вашата философия, да сбъдваме ваши мечти, а не своите?

–Защото все още не сте достатъчно съзрели, за да го правите сами. Родителите винаги желаят и правят най-доброто за децата си. Вие сте и наши деца. Не само на биологичните си родители, а и на същинските си създатели. Никой по-добре от нас не знае от какво се нуждаете и какво ще поискате, защото ви познаваме до най-малките частици, от които сте изградени. Вие сте отворена книга за нас, но страниците ѝ се пишат в реално време и в запълването им със смисъл участваме заедно. А ти за моя радост най-после помъдря достатъчно, за да започнеш сама да взимаш правилните решения.

Докато водехме разговора, от лагера долетя тревожна глъчка. Беше обявена бойна тревога и наредена пълна мобилизация. Трябваше да се включа веднага, затова не се бавих повече и с високи двадесетметрови скокове се насочих към тях. Докато стигнех щях да огледам местността и да преценя степента на опасност, която имаше врагът.

В първия момент ми се стори странно, че не виждам вражески сили наоколо поне докъдето ми стига погледът. Въпреки това, суматохата сред Северната армия като че се засилваше. Бях станала доста добра в отдалечаването от земята с висока скорост, затова дори не си направих труда да се замислям над последните думи на Ив Холендер.

“Бори се и живей или се предай и умри! Избирай бързо, за да не тежат на съвестта ти повече погубени животи, отколкото би могла да понесеш”

Когато пристигнах заварих лазарета в руини, а войниците да се бият с тридесет огромни и разгневени формоменячи. Елмир и Амир се бяха прикрили в тунелите и опитваха да упражнят контрол върху тях, но като че те не се поддаваха на въздействието им. 

Тридесет обикновени броненосци не би трябвало да са проблем за добре обучени бойци, но тези тук изглеждаха по-различно от това, на което бяхме свикнали. Телата им сякаш бяха от течност, която се разпръскваше на милиони капчици в мига, в който нечие острие опиташе да порази броните им. След това пръските се събираха, сливаха се и отново създаваха същество, което всячески се опитваше да се докопа до нападателите си и да ги лиши от живота им.

Включих се в битката и направих усилие да мисля за унищожението им. Нилара и Рев бяха успели да повалят доста формоменяци по този начин, ние с Елмир-също. Въртях се все по-бързо и по-бързо, дори изпробвах личната си модификация на техниката на Рев за по-свободно действие с по-голяма бързина на оборотите. Рев държеше мечовете с ефесите надолу, докато аз ги хващах така, че да гледат в противоположни посоки и едва тогава се завъртах с пълна сила. Удрях без почивка, биех ги навсякъде, умът ми, подпомаган от тези на Елмир и Амир си проправяше път до съзнанията на враговете, които се оказаха коварни лабиринти от асоциативни връзки. 

Отново се изненадах-подобна конструкция съществуваше у хората...не, по-правилно е да кажа у невидоизменените човеци. Хибридите мислеха по-просто, у тях нямаше разсъждения, не съществуваше нещо като причинно-следствена връзка, а тук ги виждах ясно.

Нима срещу себе си имах усъвършенствани броненосци? Но откъде са се взели? Кой и защо ги е създал?

Луксът на дългите размисли не ми беше по джоба. Зададох им конкретен въпрос и го запратих в умовете им. Почти веднага получих отговор:

“Ти не си ни враг. Махни се от пътя ни!”

Моля? Какво означаваше това? Защо да не съм им враг, след като се държа като такъв, след като възприемам тях за врагове?

Битката беше неравна. Все повече от войниците ни падаха смъртно ранени от формоменячите, докато те сякаш просто целяха да избягат от тук.

–Хъ… Изумително! Истинско чудо! Надминахте очакванията ми!

Ив Холендер се бе  появил в най-неподходящия момент насред касапницата, в която се превърна лагерът ни  и се държеше като същински ненормалник. Рев се оказа прав-това същество е твърде откачено, дори и за учен.

–Какво искате да кажете? Знаете ли нещо? 

–Знам всичко. Както и ти. За себе си реших. Сега е твой ред.

–Решихте?

Защо по дяволите му обърнах внимание и се разсеях? Глупачка! Как можа да направиш нещо толкова тъпо!

Един от формоменячите ме изненада в гръб и с два от постоянно променящите дължината, твърдостта и захвата си крайници ме събори, удряйки ме по гърба. Беше доста мощен удар-почувствах как твърдата земя едва ли не се вряза в стомаха ми.

Замалко да изпусна мечовете си от болката, но стиснах зъби, превъртях се и скочих на крака. 

–Махайте се от бойното поле! Скрийте се в тунелите!

Холендер или не ме чуваше или изобщо не го интересуваха виковете ми, защото остана да стърчи насред ожесточената битка, която водех с обкръжилите ме броненосци.

“Арлена! Не им позволявай отново да те съборят! Още малко и ще сме преодолели защитата им!”

“За мен важи същото, Елмир!”

Трябва да призная, че споделянето на мисли е удобен начин за предаване на информация. Най-бързият и с най-голяма информативна стойност. Няма как да останеш глух за нещо, което ти казва съзнанието на събеседника ти, защото словата му се забиват директно в твоето.

“Отстъпи, Арлена! Пусни ни да се махнем от тук!”

“Татко? Но как? Къде си?”

“Позволи ни да изчезнем, да се скрием от вас, преди наистина да сме станали опасни.”

“Вие? Кои сте вие? Къде сте?”

Не последва отговор, защото аз вече го знаех. Той беше в капките, в пръските, в грамадните безформени маси, в които се бяха превърнали родителите ми и другарите им. Формоменячите бяха баща ми и летците от ескадрата му.

“Тате! Недей! Спри! Защо го правиш?”

“Ма-хн…..и-и-и се-е-е-е!”

Това беше последното, което чух в главата си преди да изгубя напълно контакт с тях. И макар да ме бе овладяло вцепенение заради изумлението от видяното и почувстваното, бързо се съвзех и се приготвих за атака.  Малко по малко започнах да усещам, как сложната структура на умовете им се разпада, как обемната маса придобива по-голяма плътност и се лишава от предишното си свойство да се разтича. Съвсем скоро пред мен вече стояха и безрезултатно се опитваха да избягат съвсем обикновени безумни химери. А с тях можех да направя само едно.  

Завъртане надясно, завъртане наляво, салто и впръскване. Съвършеният триврът.

Дори не знам кое от тях беше татко, а кое-мама. Не се разтвориха както обикновено. Нарушената цялост на броните им доведе до колапс навътре, като че бяха пробит балон, от който въздухът излезе със свистене.

Това беше. Превърнаха се в прах, който пролетният ветрец отвя във всички направления. Имах чувството, че ако се изправя и го усетя върху кожата си, ще разпраши и мен. Толкова бях слаба, че паднах на колене и се опрях на мечовете, които забих в земята. Не реагирах нито на Бориен, който задъхвайки се ме прегърна и силно ме притисна към себе си, нито на Елмир, който по стар навик взе ръката ми в шепите си и я целуна, нито на медиците, които се засуетиха около мен. Гледах как Ив Холендер загребва с шепата си от тленните останки на родителите ми и въздъхва разочаровано. Идеше ми да го убия на място, но какво щях да постигна? Не, вината му бе единствено, че е вманиачен в призванието си и е готов на всичко за да надмине себе си. Точно, каквито сме и ние-омегите.

За втори път изгубих родителите си и за втори път вината беше моя.  Този път беше завинаги. “Бори се и победи или се предай и умри!” Не, моята смърт нямаше да доведе до по-добър изход. Ако бях загинала, жертвите днес щяха да са в пъти повече. Но нима това оправдава извършеното от мен?

“Избирай бързо, за да не тежат на съвестта ти повече погубени животи, отколкото би могла да понесеш”

По-малката от двете злини, а Елмир? Вече разбирам. Зная какво мислиш и към какво се стремиш. И ще удържа на думата си. Ще остана с теб до края, независимо какво ще ми коства това. 

Защото никой никога не бива да бъде принуждаван да прави избор като моя, след който да се мрази повече, отколкото сърцето му би могло да понесе...