Опитах се да разкажа една история.

Силата на бурята

   Вятърът идваше на талази и вълнението на морето подмяташе малкия кораб. Той жално прискърцваше и се накланяше ту на едната си, ту на другата си страна. Морската стихия се опитваше да погълне корабчето, което не бе успяло да стигне брега навреме, въпреки усилията на целия екипаж.

    Бурята бе предупредила за себе си, като час преди да се развихри, в небето започнаха да се събират гъсти сивочерни облаци. С наближаването й те придобиха заплашителни размери и зловещи форми, които гледаха застрашително към малкия плавателен съд. Студен вятър поде вълните и почна да ги блъска към палубата. Извиха се пенести езици, които лакомо заобгръщаха корабчето, сякаш бе някаква малка орехова черупка. В един момент сякаш съдбата му бе предрешена.

    Валентин, 30-годишният капитан стоеше на руля и сърцето му лудо биеше. Той се взираше през стъклото и усещаше напора и виенето на бурята. Мислите му сновяха из съзнанието му и рисуваха грозни картини.  Това бе третото му излизане като капитан на „Алисия” – малък кораб за круизни пътувания. Първите два пъти морето бе твърде благосклонно към него и всичко мина извънредно спокойно. Но тази необятна площ винаги крие своите изненади и трябва да си подготвен за всичко. Спокойствието е само временно състояние, след което всичко се обръща. И се обръща по невероятен начин и за много кратко време. Този ден го потвърди. Ден, в който няколко човека трябваше да се борят с природната стихия, за да оцелеят, ден, в който на слабите не се прощава, а силните духом се доказват.

   А Валентин беше точно такъв. Имаше твърд характер, каляван по всякакъв начин.  Още от малък бе свикнал да бъде самостоятелен и да се справя с толкова много неща, които му поднасяше съдбата. А тя не бе особено гальовна към него.

   Още когато беше на петнадесет, почина баща му и момчето трябваше да бъде опора на майка си. Тя беше силна жена и се опитваше да се справя с много неща, но плещите ù не можеха да издържат на огромното физическо и психическо натоварване. Някой трябваше да поеме част от задълженията, които преди това бяха грижа на баща му. И именно с тях се зае Валентин. Наложително беше да намери някаква работа, за да може да се издържат вкъщи. Заплатата на майка му не беше достатъчна. 

  Момчето започна в кварталната  баничарница, където помагаше за тестените закуски. Работата не беше трудна и той бързо свикна. Помагаше на много хора и понеже беше приветливо и усмихнато дете, скоро всички го обикнаха. Всеки божи ден се събуждаше в три часа, за да отиде на работа, а станеше ли седем, хукваше към спирката и хващаше рейса за училище. Така продължи до края на дванадесети клас, когато кандидатства във Военно-морската академия и за най-голяма радост на всички, го приеха. А и нямаше как. Това бе неговата съкровена мечта, за която бленуваше, докато беше ученик, и която бе решил да осъществи на всяка цена. Години наред бе събирал всякаква информация за всичко, свързано с корабите. Говореше непрекъснато за това със своите приятели, които го подкрепяха и насърчаваха. Дори се беше запознал с две момчета от Варна, които имаха роднини на търговските кораби. Но за да постигне това, беше необходимо да бъде и много добре подготвен физически. Никой нямаше да вземе във флота някакъв хилав слабак, който за нищо не го биваше. Затова тренираше много. Всеки ден след училище ходеше в една зала близо до вкъщи, където почти по два часа развиваше мускулите си. И в резултат на това израстна снажен и добре развит.

   Замина за Варна. Първите години в Академията протекоха, както той очакваше. Учеше с голямо желание и имаше много висок успех. Всички се допитваха до него и беше едно от най-уважаваните момчета в курса. Това продължи до края на четвърти курс, когато нещо преобърна живота му. И това нещо се случи един летен ден на месец юни.

   Валентин и приятелят му Стоян бяха имали цяла сутрин лекции и бяха решили да покрачат след това малко в парка. Бяха превъзбудени, защото говореха за първото си голямо изпитание. След по-малко от месец им предстоеше сесия и след това излизане за доста време в открито море на учения. И докато разговорът им оживено течеше, някой докосна Валентин. Той се обърна. Това беше момичето, което днес бе видял във фоайето на Академията - дъщерята на контра-адмирала. Казваше се Надежда. Имаше тъмни очи и коса, и много бяло лице. И когато тези очи погледнаха Валентин, той усети нещо непознато досега, нещо различно, което го прободе рязко. Усмихна се неловко и отклони погледа си. Момичето поздрави и пожела и на двамата приятен ден. Чак след като тя отмина, той се осмели да погледне след нея. Седмица по-късно разбра, че не може да не я вижда всеки ден. Беше влюбен.

    И така животът му придоби друг смисъл. Изпълни се с много различни емоции от тези, които му се бяха случвали досега. Бе страшно ангажиран с учене, но очакваните срещи с  момичето му носеха невероятна нежност и усещане за нещо неповторимо. Сякаш дните му бяха докосвани от нейното присъствие, като от повей на пролетен вятър. Не бе си и помислял, че ще се чувства толкова добре с някого. Дори и най-обикновените и прости неща с Надя придобиваха друг смисъл. С всяка своя фибра Валентин усещаше, че това е човекът предопределен за него.  

   Писа на майка си. Сподели ù емоциите си. Тя трябваше да знае, че е щастлив, и че е срещнал човека, с когото би искал да прекара живота си.

   След изпитите в края на годината той замина на учение на фрегатата. Макар да очакваше това събитие толкова отдавна, когато настъпи моментът за тръгване, не можеше да се откъсне от Надя. Мисълта, че ще бъде далеч от момичето на мечтите си за толкова дълго време, му действаше убийствено.

   Месецът мина мъчително за него. През деня вниманието му бе ангажирано с нещата, които правеха на кораба, но нощем докато заспеше, мислите му рисуваха Надя. И така всеки ден. Тя му липсваше страшно много.

   Така се случи, че на следващия ден, като се върна от учение, тя трябваше да замине с родителите си за Холандия. Баща ù го назначаваха на нова длъжност и цялото семейство се изнасяше за дълго време. Това подейства съсипващо на момчето. Мисълта за раздялата направо го побъркваше. Не можеше да си намери място. Не знаеше какво да прави. Не можеше да плаче, не можеше да върне нещата, не можеше да спре времето. Просто беше безсилен. И това безсилие го унищожаваше.

   Имаха само един-единствен ден, за да се видят и да бъдат заедно. Само един ден. И след него просто нищо... Сякаш времето щеше да спре да тече. И този ден мина като сън.

   Тя беше дошла с една розова рокля, обула на босите си крака бели сандали. Бе толкова нежна и красива, като някакъв пролетен цвят. И той гледаше този цвят. Искаше да я запомни такава, просто да я запечата в съзнанието си завинаги, защото знаеше, че може би я вижда за последен път.  

   Мисълта на Валентин изведнъж бе изтръгната от този спомен, върнал го внезапно в миналото. Силен тласък на вятъра блъсна кораба. Бурята напираше с нови и страшни сили. Непрестанни потоци дъжд заливаха крехкия плавателен съд. Корабчето изскърцваше нещастно след всяка по-силна вълна и се накланяше застрашително. Десетината пътника се бяха скрили в каютите си и се молеха всичко да свърши благополучно. Бяха улучили най-неблагоприятния момент за морската си екскурзия. Но кой би подозирал, че ще се случи така.

    Капитанът погледна часовника си. Наближаваше три следобед. Бяха в мъртвата схватка на бурята вече повече от два часа и нямаше никакви изгледи скоро да свърши. Но каквото и да се случеше, Валентин беше решен на всичко, за да успее да се пребори с нея. Усещаше, че това ще му коства много усилия, но трябваше да върне хората живи у дома. До него с мушама на гърба си бе застанал помощник-капитанът и гледаше барометъра. Стрелката се беше заковала от доста време на една и съща стойност.

   Изведнъж на палубата се чу трясък, след което още един, накрая последвани от остро изскърцване. Корабчето сякаш се завъртя в кръг и се наклони. Вратата на помещението зейна. Чуха се викове и при капитаните влетяха двама души с обезумели и почервенели лица.

- Откъсна се главната мачта и се стовари на палубата - каза единият от тях, като гласът му трепереше от притеснение.

- Всички да излязат на борда! Поеми руля да видя какво става! - каза Валентин и мигновено излетя на палубата.

   Навън беше ужасно. Небето изсипваше своя гняв със страшна сила. Мощни струи дъжд и силен вятър се бореха за надмощие, а вълните се мятаха като полудели. Корабчето се люшкаше застрашително. На средата на палубата, застинала като някакъв сразен воин, бил се достойно, но загубил битката, бе пречупената мачта. На нея бяха останали части от окъсано платно, което бе заливано от водата. Едно от перилата на стълбата бе изкривено от тежестта на падналата мачта. Бе лошо, но не и чак толкова лошо. Все пак, корпусът на кораба бе здрав и всички бяха невредими. Тази мисъл се спусна в съзнанието на мъжа. И тогава в главата му изплува образ.  

    Беше непосредствено след като взе дипломата си. Трябваше да се върне вкъщи и да види майка си. Доста време вече не се беше прибирал, а и нищо не го задържаше във Варна, след като Надя замина. Бяха му станали безинтересни купоните с приятелите. Всеки път беше все едно и също. Все същите лица и всеки път събиранията завършваха с поредния запой. Открай време той не беше привърженик на подобни неща, но за да не го сочат, че страни от останалите, ходеше с тях.

    Прибра се вкъщи, като очакваше майка му още от вратата да го посрещне и да го прегърне. Но апартаментът беше празен. Стаите бяха глухи и пусти, сякаш не бяха обитавани отдавна. Сърцето му заби тревожно. Нещо не беше наред. Не беше обичайно майка му да я няма по това време вкъщи. Реши да звънне на някой от съседите. От съседния апартамент се показа възрастна комшийка. Тя го изгледа с присвити очи и му каза, че преди седмица са взели майка му в болницата. Станало ù било лошо и извикали линейката.

    На Валентин му се подкосиха краката. Почувства се като прекършен. До последния момент се беше надявал да не чуе точно това, но никога човек не е подготвен за тези моменти. Те стават непредвидено и точно тогава, когато най-малко ги очакваш. А той толкова много искаше да я зарадва, че се е върнал. Дори ù беше купил подарък.

   Тръгна веднага към болницата. Във фоайето го спряха и му казаха, че времето за свиждане е късно следобед. Едвам дочака да дойде часа. Когато пристъпи в стаята, видя на леглото една бледа сянка на белия чаршаф. Майка му беше много отслабнала, но очите ù бяха същите – топли и пъстри. Когато го видяха, в тях заблещука слаба искрица, а на устните ù се появи немощна усмивка.

- Здравей, Вале - промълви тя.

   Той я прегърна и усети как топла вълна се разлива по тялото му. Разбра колко много му е липсвала обичта на майка му и какво значи той за тази дребна женица.

- Здравей, мамо. Тук съм. И оставам...

   Двамата се гледаха. Годините бяха направили от малкото момче зрял и силен мъж, а лицето на майката бе обрамчено от ситни бръчици, разкриващи многобройните безсънни нощи и самотни дни в живота на жената.

   Един рязък щурм на бурята отново извади Валентин от мислите му. По лицето и дрехите му шуртеше вода. Той тревожно заоглежда палубата. Придвижваше се с огромни усилия. Вятърът го шибаше злобно по гърба и мъжът с мъка успяваше да се задържа да не бъде повлечен към кърмата. За негова радост засега всичко останало още се крепеше, но корабчето скърцаше от всички страни. Все едно всеки момент щеше да се разпадне.

   Едвам успя да се придвижи до капитанския мостик. Неговият помощник бе застанал на руля, а един от моряците с напрежение следеше сигналите по радиостанцията. Освен техния кораб още два малко по-големи бяха в открито море. Всеки от тях пращаше SOS сигнали до брега, но оттам им казваха, че засега не могат да им пратят помощ. Всичко оставаше изцяло в ръцете на екипажите и на милостта на морската стихия.

   Мисълта за пътниците се вряза в главата му. Валентин трябваше да отиде до каютите им и да провери какво става там. Бе слизал при тях преди около час и бе усетил огромното притеснение и безпокойство на хората. Видя уплашените и пребледнели лица на пътниците. Повечето от тях се бяха свили и мълчаливо чакаха неговите думи. Очите на всеки следяха неговите. Трябваше да им вдъхне кураж, макар че самият той се нуждаеше от това. Успя на всекиго да каже по нещо ободрително, което му струваше огромни усилия, предвид ставащото навън и факта, че са в открито море със  счупената мачта, която всички усетиха как се сгромолясва. Предупреди отново всички да приготвят спасителните си жилетки и да не се разделят с тях. Засега това бе малкото, което можеше да сподели с хората. От него зависеше техния живот и бе длъжен да стори дори и невъзможното, за да ги спаси и да ги върне живи и здрави на брега.      

   Качи се отново на капитанския мостик и пое руля. Бурята ги бе завъртяла още по-навътре в морето. По радиостанцията съобщиха, че поне още около час ще продължи да вали и да духа силен вятър, което от една страна бе обнадеждаващо, че краят на тяхното премеждие бе близък, но от друга не се знаеше какво можеше да се случи за този час.

    Мъжът пак отправи поглед навън към безмилостните потоци вода и бушуващия вятър. Образът на майка му наново изплува в главата му. Спомни си деня, в който я изписваха от болницата. Валеше също такъв проливен дъжд и вятърът усукваше клоните на дърветата. Валентин придържаше възрастната жена, докато я качваше в таксито. Тя вече беше доста по-добре, но трябваше непрекъснато да има човек, който да се грижи за нея. И този човек бе той.

   Пое всичко вкъщи. Просто нямаше друг избор. За момента бе наложително да се откаже от мисълта за корабите и то за неопределено време, защото просто трябваше да остане при тази жена. Длъжен ù беше. В името на това, което тя беше направила за него. Събитията се бяха стекли по начин, по който той не бе си и помислял. Съдбата му беше изиграла странен номер за пореден път. Първо заминаването на Надя, с което в сърцето му зейна огромна празнина, която не можеше да бъде запълнена, и от което още не можеше да се съвземе, а след това и заболяването на майка му.

    Бе принуден да промени всичко около себе си. Скоро започна работа, от която печелеше сравнително добре. За часовете, когато не беше вкъщи, намери жена, която да се грижи  за майка му. Излизаше рядко с приятели и тъй като те знаеха какво се случва с него, избягваха да го търсят. Той се затвори в себе си и започна рядко да споделя. Мечтата му да плава по море, като че ли нямаше никога да бъде реализирана.

   Така минаха няколко години. Животът го повлече по своя сив коловоз. Дълбоко в себе си обаче, Валентин пазеше мисълта за морето. Пазеше и спомена за едно момиче, което някога бе познавал и обичал, и без което много неща бяха изгубили първоначалния си смисъл.

  Но един ден животът отново реши да му предложи от своите изненади. Връщайки се от работа, той чу, че някой го вика по име:

- Вальо!

Той се обърна и видя красива млада жена. В първия момент не я позна, но черните ù очи, впили се в него, заискриха нежно и нещо в душата му трепна. Да, той добре познаваше тези очи. Толкова пъти ги беше сънувал и мечтал.

- Надя?! – почти извика той.

- Здравей, мислех, че никога повече няма да се видим! – трептеше от вълнение гласът на жената. - Аз съм тук за един месец. Какво ще кажеш да се видим?

Какво ще каже ли? Та това го искаше и го беше чакал от толкова време и вече не вярваше, че някога ще му се случи.

   На другия ден той се обади на жената, която гледаше майка му, да дойде и да остане по-дълго време при нея.

   Видя се с Надежда и сякаш се събуди от един ужасен сън, продължил толкова дълго време. Тя бе пробудила в него толкова много неща, неща които бе забравил, че може да усеща,  неща от отминал някога живот. Събуди желание за нещо светло, различно. Изведнъж всички предишни чувства, дълбоко съхранявани в неговото сърце, избликнаха с пълна сила. Двамата с Надя не можеха да се нарадват един на друг. Поглъщаха се с погледи и приказваха един през друг. Искаха да си кажат наведнъж всичко. Разказаха си толкова много неща, случили се през тези дълги години на раздяла. Той сподели за дните, когато се е чувствал на ръба и всичко му е било все едно. Единствено мисълта, че се е грижил за човека, който го е създал, му е давало смисъл в живота. Оказа се, че Надежда след по-малко от година ще се върне окончателно в България и ще започне работа към администрацията на търговския флот на България. Това бе новината, която го развълнува най-много. Значи вече ще може отново да бъдат заедно и то за дълго време.

    Шест месеца по-късно тя се прибра в родния си град Варна и двамата започнаха да пътуват често и да се виждат. Оказа се, че има свободно място за капитан на малко корабче за круизи, и Валентин кандидатства за него. Одобриха го веднага, благодарение на отличната диплома, която беше получил от Академията. Надя успя да намери не лош двустаен апартамент в крайморския град, където той се нанесе с майка си. И с това започна новия си живот.

    Едно ужасно изскърцване на корабчето отново приземи капитана на мястото на бурята. Нещо се беше ударило в морския съд.

Какво бе станало? Какъв беше тоя звук?

   Мислите изгаряха главата на мъжа. Трябваше спешно да огледа кораба. Извика  помощника си да го замести и заедно с боцмана слязоха в машинното. Двама от моряците там гледаха уплашено. През една цепнатина в дъното на помещението бълваше вода. И ако не бъдеше спряна във възможно най-кратко време, щеше да стане страшно.  Цепнатината трябваше веднага да бъде запълнена с нещо. Но с какво? Времето течеше с бясна скорост, а водата се изливаше безмилостно. Един от моряците се опита да затисне с гърба си притока на вода, но тя с всичка сила  го изхвърли встрани и започна да струи зад него. Суетенето беше безсмислено, необходимо беше да се направи нещо веднага. Бе измислено временно разрешение на проблема, като от каютите бяха надонесени мушами, с които пробойната бе частично запушена. Никой не обръщаше внимание на себе си и ръцете на всички трескаво работеха. Краката им вече бяха почти до глезените във вода, докато успеят да разглобят няколко дървени маси от каютите и да заковат дъските им върху процепа, с което нашествието на водата да бъде спряно. В момента, когато го направиха, в душите на всички настъпи временно облекчение. Бяха успели да се справят. Валентин погледна с благодарност към хората си, преборили се с наплива на нахлуващата вода.

Всички бяха мокри и уморени, но поне бяха направили, това което трябваше.

   Мъжете се изкачиха горе и отново заеха своите постове. Лека-полека стихията беше започнала да укротява своята мощ, но още беше далеч да се мисли за края ù. Корабчето продължаваше да се люшка под напора на морските вълни.

   Моряците за пореден път обходиха палубата. Пречупената мачта стърчеше безпомощно в средата ù и поскърцваше при всяко по-силно движение на кораба.

    Валентин набързо успя да свали мокрите дрехи от себе си и отново застана на руля. По радиостанцията съобщиха за отдръпването на бурята. Скоро щяха да плуват в спокойни води и да се доберат до брега. Може би морето се бе смилило над тях или просто няколко силни мъже бяха успели да устоят на най-голямото премеждие в живота си. Да се преборят и докажат себе си. Защото, за да успееш, трябва да се бориш, а на слабите никой не прощава.

   Мъжът отново се замисли как съдбата на човек зависи от няколко мига, които могат да преобърнат всичко в живота. Които могат да те лишат от това, което си имал и което си бил. И не успееш ли да се справиш точно тогава, в тези ценни минути и дори секунди, останеш ли безучастен, всичко се сгромолясва и връщане назад няма.

   В мислите му отново се появи едно красиво лице, което бе променило живота му. Едно лице, което бе придало нов смисъл на съществуванието му - Надя. Тя му бе върнала вярата и надеждата, бе го вдигнала от безвремието, в което той беше изпаднал за толкова дълго време. Бе му показала, че истинските неща в живота не изчезват, и че дори и времето е подвластно на тях. И не само това, Надя щеше да даде живот на едно същество, на едно създание, плод на тяхната любов. Детето им.   

   Мисълта за това правеше Валентин безкрайно щастлив. Но и основна причина за неговото безпокойство в тази буря, защото знаеше,  че трябва да се върне жив и здрав при жената, която обича. Трябваше да бъде до нея и да положи всички усилия да се чувства добре. От това зависеше техния бъдещ живот и всичко, за което двамата бяха мечтали, и за което бяха кроили планове. И не на последно място майка му, която очакваше помощта му.  

- Свърши се – промълви неговият помощник и го извади от унеса. - Оцеляхме. Макар и да не вярвах, чудото стана.

   Капитанът погледна през стъклото. Дъждът беше спрял и слаб слънчев лъч се процеждаше през един от облаците. Морето прибираше своята сила и бавно укротяваше вълнението си. Скоро щяха да се видят очертанията на брега.

   Десетина човешки същества бяха преживели няколко кошмарни часа в открито море. Всеки бе изпитал ужаса на морската стихия по невъобразим начин. Това се бе запечатало в съзнанието им и никога нямаше да бъде забравено.

    Светлината на слънцето нахлуваше през стъклата на каютите и подканяше за нов живот.