Понякога... сама съм, понякога... единствена... както впрочем и сега... А пътят, мечтата или аз... и липсващото ми спокойствие... И накъде? Където и да е... Нанякъде!!!... Отвъд оградата е... пролет...на мечтите... и където и да скиташ... носиш си ги... с надеждата за нещо по-добро... надеждата на оптимиста, който си замина... а аз да си "благодаря" за нещото, което вече изпратих вчера... парченцата от пъзела на щастието... разни дни... различни - за една година 365 броя... и още много, много неща от този пъзел... в последен ден, когато пред мен ще има само снимки стари... като стари спомени... и ще навяват много мисли, които за нищо да не служат... и за нищо да не ни помагат... то, понякога и само спомените ни остават... Но какви, кога?... Е, може да помагат... та да разберем отде сме... но пък не чак дотолкова, че да си живеем с тях... като със скъсания си чадър... "Не е страшно да умреш, страшно е да не живееш както трябва... аз, всъщност, обичам спомените си", това бях чела някъде... А спомените... ако ги нямаше, дали ще сме живели?... А мислите ни? Мислите са нищо, или може би са всичко!... Парченцата живот... от нашия етаж, където нищо не е като вчера... тихо е и още повече се чува, това което не трябваше да чувам... лъжата... между тъмното и светлото... разликата между ден и нощ, между добро и зло - понякога това и само човек един е...
1 часа и 3 минути - това едва ли има някакво значение... има такива моменти и такива хора, които в колкото и часа да се случат или пък да ги срещнеш, винаги ще е навреме...
Истината. Моята. Твоята. Тяхната. Заедно... За сенките в нощта и зачервените очи на будните прозорци... И хилядите стълби... като многото еднакви дни в Живота ни, но на всяко стъпало може да се случи нещо... невидимо!... И избора: да слизам или да се качвам по свойте стълби?... А често пъти стълбите, които водят ни нагоре, всъщност накъде ни водят - надолу?... Надолу, слизаме, а слизането може да е и завръщане... Важно е Човек да има свойте стълби и да може да избира посоката си сам!...
Нещата никога не са такива, каквито ни изглеждат. Но, май, по-важно е какви ги виждаме!... Цветна сивота... Избягалата красота в безумно ежедневие... и капките дъждовно-цветни... по чадърите... Понякога да завали ни трябва, та да разберем, че можем и да сме различни - поне за миг... по своите чадъри... Символика на времето... Най-тъмно е около огъня...