Синя Маргарита

   Неудобството на морските курорти от затворен тип с разпродадени апартаменти е фактът, че те всъщност са си едни малки селца! С всичките произтичащи от това последици. Провинциалният дух, еднообразието, клюките, до болка познатите навици на обитателите. А когато си барман на коктейл-бара до басейна и всеки Божи ден наблюдаваш едни и същи физиономии, с едни и същи поръчки, тогава досадата е двойна...

   Разбира се има и изключения. Като този намръщен и ветровит юнски предобед, в който повечето от почиващите бяха решили, че времето не е подходящо за плаж и бяха поели с колите до крепостта на нос Калиакра. Нямаше никаква работа и механично бършех чистите чаши. На бара белокосият мистър Хамилтън хвърляше по едно око на клюките в „Сън" пред дежурната чаша скоч, а около басейна госпожа Михайлова безуспешно се опитваше да вникне в действието на „Вещицата от Портобело". Безуспешно, защото вече седмица разнасяше книгата, а видимо едва ли бе стигнала по-далеч от тридесета страница. И нямаше как да бъде другояче, след като шестгодишният ѝ син Мартин непрекъснато я държеше под напрежение. Аз пък държах под око нея. Ревнивият ѝ съпруг спешно бе извикан да оправя някакви бакии във фирмата си и на тръгване дискретно ми пъхна банкнота от сто евро с молбата да го държа в течение, ако някой от обичайните свалячи в комплекса започне да се навърта около красивата му половинка. А че беше страхотна, спор нямаше! Дори и загърната в широката бяла роба струящият от нея сексапил караше кръвта да ускорява скоростта си в тялото ми. Ех, ако не бяха връзките на съпруга ѝ с подземния свят... и разбира се онези сто евро...

   - Млади момко!... - мистър Хамилтън се изкашля дискретно привличайки вниманието ми.

   - Да, сър! Ще желаете ли нещо?  

   - Не, не. Просто мисля, че тази чаша в ръцете Ви в най-скоро време ще пламне.

   Едва сега усетих, че наблюдавайки пищните форми на госпожа Михайлова, ръцете ми извършваха доста фриволни движения върху повърхността на една продълговата чаша Колинз.

   - Простете, сър!... - бързо се пресегнах да оставя чашата на мястото ѝ, но бях толкова стреснат, че тя някак си подскочи от пръстите ми и с насмешлив звън се разби върху плочите под краката ми.

   - Случва се! - англичанинът се усмихна - На Вашата възраст и аз бях толкова непохватен... с чашите... Виж с жените, далеч не беше така... - Погледът му се плъзна към единствения представител на нежния пол до басейна и една дълбока въздишка се понесе с вятъра - Сега за съжаление е обратното. Далеч по-сръчен съм с чашите, но с жените... Те са за вас младите!...

   Сметох парчетата стъкло и се заех с далеч по-невинното занимание като забърсване на невидимата прах от бара.

   - Мартине, махни се веднага от фризера! - младата майка отново бе изоставила книгата и следеше заобиколните маневри на сина си. Шкафът със сладоледите бе оставен под един чадър встрани от бара и сега бе станал обект на интерес от страна на малчугана.

   - Искам сладолед!

   - Днес е студено и не е за сладолед!

   - Искам пък, искам! - тропна с крак мъникът - Не е студено!

   - Не може! Скоро отиваме в ресторанта, ще си развалиш обяда!

   - Искааам - Мартин се тръшна по гръб на плочите и размахвайки ръце и крака, нададе страшен рев - Ще кажа на татеее!...

   Очите ми срещнаха погледа на поданика на Нейно Величество. Беше красноречив „Разбра ли сега защо никога не се ожених и не създадох деца?" Кимнах разбиращо.

   - Добре, прави каквото искаш! - жената бързо вдигна белия флаг.

   Гордият от успеха си наследник бързо скочи на крака и отвори плъзгащия се капак на фризера. Грабна първия му попаднал сладолед и победоносно хукна към люлките в детския кът.

   - Мартине! Върни се и затвори капака!

   Глас в пустиня.

   - Няма проблем! Аз ще затворя! - направих го и се върнах на бара.

   Мартин обаче бе размислил върху избора си и се върна отново до фризера. Остави първия сладолед, взе втори и пак забрави плъзгащия се капак.

   - Мартине!... - и този път забележката бе само за протокола.

   Отново се измъкнах от кръглия бар и затворих.

   На третия път обаче майката не издържа и скочи от шезлонга. Изпревари ме и затвори капака на фризера. Приближи се и седна на бара.

   - Ще извините сина ми, нали?... - гледаше ме невинно и аз усещах как губя дар слово.

   - Разбира се!... Деца...

   - Едно кафе и минерална вода, ако обичате!

   - Веднага! - включих машината да загрява, отворих бутилката с вода и сръчно започнах да я изсипвам в чашата от голяма височина.

   - Надявам се, че забравеният от Мартин фризер не е допринесъл съществено за глобалното затопляне!

   О! Тя била и борец за опазване на околната среда! Ръката ми трепна и последните милилитри вода предателски се изляха върху панталона ми. Мястото определено бе доста компрометиращо! За щастие никой не забеляза поредния ми гаф. Мистър Хамилтън оживено се премести по-близо до нас.

   - Простете ме, че се намесвам, но наистина ли вярвате, че един фризер може да повиши температурата на земята?!

   Беше на английски, но очевидно вече разбираше езика ни. Трите години за по няколко месеца по Черноморието си казваха думата.

   - О, не разбира се! - жената отвърна на български. Май и тя разбираше много добре чужденеца, но предпочиташе да говори на родния ни език - Но милионите фризери, милионите автомобили, заводите, ТЕЦ-овете...

   - Виждам, че добре сте си научили урока, млада госпожо! Но не допускате ли, че глобалното затопляне може да се дължи и на някаква цикличност в климата на планетата? И изобщо да не е плод на човешката дейност?

   Госпожа Михайлова се поколеба за миг, но уверено тръсна глава:

   - След като учените твърдят това, значи е истина!

   - Учените... - Британецът се усмихна дяволито и допи чашата си. Очевидно искаше да каже още нещо по въпроса, но в този момент Мартин падна от люлката и се разрева на глас. Майка му скочи и хукна да го успокоява.

   - А като си спомня как започна всичко... - англичанинът вторачи поглед в празната си чаша.

   - Още едно за господина?

   - Разбира се! Но нека този път да не е скоч! Една „Синя Маргарита" ако обичате!

   - Веднага!

   Започнах да смесвам съставките леко изненадан. За три години не бях виждал мистър Хамилтън да изневерява на любимия си скоч. Съдено по казаното и по отнесения му поглед, някакъв спомен го бе накарал да направи необичайния си избор. Един барман няма право да задава въпроси на глас, колкото и да му се иска, но ако е вещ в занаята може с един единствен поглед да накара да проговори дори и най-мълчаливия темерут. А Ричард Хамилтън в никакъв случай не бе нито мълчаливец, нито темерут. Така че още преди да бях овалял ръба на чашата в сол, той схвана огънчето в погледа ми, настани се удобно върху стола и едва дочака връщането на събеседницата ни, за да започне разказа си.

   - Някога преди цяла вечност работех на Даунинг стрийт. Секретар по протокола. Организирах срещите, подготвях гладкото им протичане, координирах нашия протокол с този на чуждите делегации, инструктирах гостите как да се държат... Такива работи... Когато тя влезе вече не като гостенин, а като премиер-министър, доста неща от протокола трябваше да бъдат променени. Кавалерството го изискваше. Все пак бе първата жена на този пост!...

   - Да не би да става въпрос за... - изненадано изпуснах думите без да искам.

   - Точно така! - кимна англичанинът - Става въпрос за нея! Наричаха я „Желязната лейди". И не без основание. Едва ли имаше проблем, с който да не може да се справи. С изключение може би на един. Но и с него се справи. Настина с малко чужда помощ, но нали затова бяхме екип...

   Поднесох готовия коктейл на възрастния британец. Той кимна, взря се в синия цвят на кюрасаото, това го разсея и сякаш загуби нишката на мисълта си.

   - И какъв беше този проблем? - красивата госпожа Михайлова нетърпеливо искаше да узнае за какво става въпрос.

   - Ооо, това което най-много измъчи госпожа Премиер-министъра беше една дълга-дълга стачка. Може и да сте чували за нея - стачката на миньорите от осемдесет и четвърта Тя сериозно разклати и замалко не събори правителството. Положението стана критично и като лидер на консерваторите Премиер-министърът свика партийна конференция в Брайтън. За зла беда по това време Ирландската републиканска армия бе във вихъра си и секунди преди госпожа Тачър да произнесе своята реч, бомба взриви трибуната... Като по чудо тя се размина на косъм, но петима души загинаха... Желязната лейди бе бясна! И не толкова на ИРА, колкото на миньорите! Те бяха причината за конференцията! Беше решена да се справи веднъж завинаги както с едните, така и с другите. Но не знаеше как... - мистер Хамилтън се усмихна дяволито  - Тогава на помощ се притече екипът. И по точно моята скромна персона. Не бях съветник, но така или иначе рискувах и разказах на Премиера за своята идея...

   Възрастният мъж направи дълга пауза, която използва за да отпие от Маргаритата.

- Да-а-а...Добра е! Разбирате си от занаята!...

   Бях свикнал с комплиментите му, затова само кимнах усмихнато и с нетърпение зачаках да продължи.

   - Накратко. Миньорите бяха трън в петата, който щеше да боде и занапред. Трябваше радикално решение на проблема, което да е поносимо за обществото и удобно за правителството. Колкото до самите миньори... Те си го бяха изпросили... Идеята беше, че добивът на електроенергия от въглища е изживял времето си. Руснаците вдигаха АЕЦ след АЕЦ, а Чернобил още не бе гръмнал. Атомната енергия идваше на мода, бе чиста и евтина и бе нормално да прати въглекопачите в забвение. Разбира се трейдюнионите нямаше да се предадат без бой, а точно в този момент конфронтацията не бе добро решение. Нуждаехме се от сериозен аргумент против добива на въглища и вменяване на вина на същите профсъюзи. Решението беше просто и елегантно. Глобалното затопляне... Лятото на осемдесет и четвърта бе доста горещо. Точно навреме! Природата ми подсказа вярното решение онзи топъл есенен следобед на плажа в Брайтън, точно преди да се разиграят злополучните събития на конференцията, в основата на които стоеше миньорската стачка... Споделих това решение с госпожа Премиера. Трябваше леко да интерпретираме фактите и да ги предложим на обществото във вид, който бе изгоден на правителството. Малко помощ от Кралската академия на науките, малко сензационни факти в пресата и по телевизията и... Горе-долу това бе моето предложение. Премиер-министърът го прие радушно и ми разпореди да се заема с реализирането на идеята си. Още по-радушно приеха правителствената субсидия от милион и половина паунда за изследване на „глобалното затопляне" неколцината специално подбрани метеоролози, които бързо се преквалифицираха в климатолози...  После нещата се завъртяха. Шумът, който учените вдигнаха, заглуши протестите на миньорите. Започнахме да закриваме мина след мина...

И така, драга госпожо, може да Ви звучи невероятно, но причината за глобалното затопляне стои в цял ръст тук пред вас! - Мистър Хамилтън се усмихна и отпи от чашата с коктейла.

   - Но как?! - събеседницата гледаше невярващо -  Нима всичките тези пушеци, изхвърляни от човечеството  в атмосферата са безвредни?

   - Едва ли са безвредни, но са пренебрежимо малки. Знаете ли, че само едно изригване на един средно голям вулкан изхвърля в атмосферата толкова въглероден диоксид, колкото човечеството изхвърля за половин година? А знаете ли колко са действащите вулкани на Земята? Или пък че повишената слънчева активност в последните години увеличава концентрацията на микроорганизми в световния океан, а те са най-големият източник на отделяне на въглероден диоксид - отделят няколко пъти повече от всички вулкани на планетата!...

   Госпожа Михайлова беше зяпнала и видимо се мъчеше да осмисли чутото.

   - Защо ни разказвате всичко това? Нали сам твърдите, че сте... хм, авторът на затоплянето? Не трябва ли да пазите тайна... ако всичко това е истина, разбира се?...

   - Така е... Трябва... - лицето на британеца стана сериозно и се състари с поне десетина години - Но изпитвам... известни угризения. Точно защото съм авторът на... на цялата тази измама, може би мъничко съжалявам, че към всичките страхове на човечеството прибавих още един и то не малък страх... Може би трябва да разкажа истината на хората, но кой би повярвал на един отдавна изживял времето си старец?... Навярно ще горя в ада...

   Мистър Хамилтън извади разсеяно няколко банкноти от портфейла си, пъхна ги под чашата с недопитата Маргарита, стана от високия стол и уморено тръгна към хотела. Изпратихме го с поглед.

   - Горкият човечец! Съвсем не знае какво говори! Вярвате ли на бръщолевенията му? - госпожа Михайлова ме наблюдаваше изпитателно - И то след няколко негови питиета?

   - Добрият барман вярва на всичките си клиенти...

   - Хм! - жената се нацупи и също стана - Мартине! Идвай веднага! Време е за обяд...

   Малкият с неохота се доближи, майка му го хвана за ръката и нервно го задърпа към ресторанта. А аз се пресегнах да взема чашата с коктейла и банкнотите под нея. Измежду тях се показваше някакво картонче. Извадих го. Беше стара, леко смачкана снимка. На нея мистър Хамилтън, значително по-млад от сега, се ръкуваше с една достолепна дама, доста известна в близкото минало. Тя бе облечена в светлосин костюм, досущ същия цвят като Синята Маргарита в чашата. А и името на жената бе същото, като това на коктейла. Маргарет...