Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.
                                                                                              Йоан 12: 24

Жалък съм, много съм жалък! Също съм смешен, но повече жалък. Пропаднал и жалък човек съм. Но не ми съчувствайте, даже ми харесва! Харесва ми да съм жалък. Има странна, болна наслада в това да пропадаш със съзнанието, че има изход. Има граница, която минеш ли, провалът се превръща в цел. Както, когато човек от яд се бие и хапе — така и морално, така и психично.

  Баща ми бе некадърник и пропадна. Ненавиждам баща си, но се превръщам в него, даже вече сме лика-прилика. Вече ми харесва да съм като баща си. Не че не мога да бъда друг, но именно, че всеки път доброволно се превръщам в него е същински провал. А  мама умря… изостави ме с този пияница. Все още помня, че нещо се опитваше да каже с последния си дъх, но така и не успя.

  Цял ден крачих от място на място. Беше мъгляво, въздухът тежък, а студът се просмукваше в костите ми. Всяко мое издишване се превръщаше в бяла па́ра. Беше наваляло достатъчно сняг, който да се превърне в ужасна киша. При всяко стъпване се чуваше онзи дразнещ, хрущящ звук. Съвсем забравих да ви кажа! Преди една година се ожених. Как тази клета жена се съгласи — не знам. Мъча я, доста я мъча — е така, защото съм баща си! Мизерник съм аз!

     Живеехме в една ужасна квартира. Съпругата ми постоянно повтаряше, че трябва да сме доволни и на това. Същата е като майка ми. Не трябвало да сме алчни! Алчност ли е да съм нормален?! Във връзка с това, мама често ми повтаряше една притча или басня — както пожелаете. Та, тя е следната: "Живеел в гората един вълк. Един ден той много огладнял и започнал да си търси храна. Докато си търсил какво да яде, някакъв приятен мирис му привлякло вниманието. Вълкът започнал да търси от къде идвал този мирис. Стигнал до една много малка и тясна пещера. Промушил глава и видял месо, много месо. Искал да влезе, но пещерата наистина била много малка. Мислил, мислил и накрая си казал: „Няма да ям една седмица, за да отслабна. След като отслабна, ще се промъкна и ще ям до насита". Така и направил. Гладувал една седмица, отслабнал и се промъкнал в пещерата. Като влязъл вътре, вълкът ял до насита. Минало се време и на вълка му омръзнало да стои в тази пещеричка и решил да излезе, но бил твърде дебел. И какво си мислите, че е направил?! Пак гладувал една седмица, отслабнал и отново излязъл. Като излязъл се обърнал и рекъл на пещерата: „Ех, пещеро, зарад теб гладен влязох и гладен излязох“. Така ме поучаваше мама. Ала при нас вълкът ни ял, ни се наситил, ни живял, а просто умрял. Както и да е!

    Цял ден си търсих втора работа, защото една не стигаше. Все същите номера — „Ще ви се обадим“ и край! От три месеца не бяхме си платили наема и скоро щяхме да изхвърчим на улицата. И как иначе, като профуквах малкото пари за чашката. Проклета чашка! Не мога и не мога да я откажа, а и вече не искам! Отдавна ми се върти нещо в главата. Прибрах се в мизерната ни квартира, а жена ми все още я нямаше. Нещо ме втрисаше и вече почти бълнувах. Отвън тялото ми трепереше, траках със зъби, а вътре в мен имах чувството, че  има разтопено желязо. Облякох колкото се може повече дрехи, уж да се стопля, а взе че ме изби на студена пот. Реших да взема душ. Влязох в банята. Беше ужасна и изключително тясна. По стените ѝ бяха залепени бели, но вече мръсни плочки. На места бяха даже жълтеникави с кафяви петънца. Също така бяха мазни, сякаш стъпваш не върху плочки, а върху свинска мас. При всяко стъпване краката ми потръпваха и се свиваха. Съблякох си дрехите и пуснах вряла вода. В началото водата ме изгаряше, но след десет, петнадесет минути тялото ми свикна. Шампоанът бе свършил, така че се наложи да използвам сапун. Сякаш напук, сифонът беше се запушил и около краката ми се образува локва от мръсна, сапунена вода. Почувствах се малко по-добре, даже гърдите ми се зачервиха. Излязох от банята, но след пет минути станах по-зле. Започна да ми омръзва! Сякаш всичко живо ми се смееше, а стените ми се подсмихваха, кискайки ехидно. Всеки един случаен звук, смях, кънтеж, сякаш бе предназначен за мен. Отново облякох колкото се може повече дрехи и реших да изляза, за да се поразтъпча. Имах усещането, че полудявам, че губя разсъдъка си. Бях толкова замислен, че вместо да сляза надолу се качих нагоре по стълбите. Живеехме на петия етаж, но като се обърках се озовах на осмия. По едно време се усетих и спрях до парапета. Прозорците бяха счупени, така че по лицето ми подухваше лек ветрец. Гледах от високо широкия град. Колите бръмчаха все така еднообразно. Хората вървяха. Някои бързаха, други крачеха бавно и гордо. Такситата чакаха за по някой клиент. Мислите ми блуждаеха на всички страни и не можех да се съсредоточа, а трябваше. По едно време спрях да мисля за каквото и да е било, просто вдишвах хладния въздух. Започнах да усещам как целият този свят, с всичките си хора и съдби, става чужд и далечен, невзрачен. Една огромна и тежка загадка, която ни е дадена без никакъв отговор. Питаш и всичко, което чуваш обратно е собственото ти ехо, но ето и ти самият ставаш чужд за себе си. Безмислица, нелепа, неразрешима безмислица. Мислих си дали това е всичко. Ламтя за по-добро битуване, а сигурно бих се оплаквал дори ако имах всичко. Най-човешкото качество — неблагодарността. Какво искам от живота? Да бъда щастлив?! Какво е щастието? Колко трае? Не сме ли като Сизиф?! Бута камъка по склона, стига върха и точно в този момент, в тази секунда, в която камъкът стои, точно тогава е само щастлив, макар и да знае, че камъкът ще се претърколи обратно. Заслужава ли си тази секунда цялото, вечно бутане?! Докато разсъждавах така, пак се прокрадна онази мисъл в ума ми. Сякаш я чаках. Знаех, че я има някъде там, но я изчаках търпеливо, както мъж любовницата. В главата ми се въртяха всички мои провали. Мислех си, че никога няма да мога да спра проклетата чашка, че ще бъда като баща си, който измъчваше мама. Тя умря, а той доживя до дълбока старост. Знаех, че ако продължа така, историята ще се преповтори. Минах от другата страна на парапета. Облаците се бяха разкъсали и така се откри гледката към залязващото слънце, което вече бе кърваво червено. Вятърът леко подухваше, снегът се окървави. Махнах едната си ръка. Хиляди мисли гърмяха над мен. Ами ако не заспя? Ако има нещо отатък? Една секунда и заспиваш вечно. Просто още една пусната ръка. Махнах и другата ръка. Усещах, че вече е късно, как самата бездна ме тегли към себе си. Наклоних се леко и се спуснах.  Една секунда, нужна беше само една секунда, но точно в тази секунда бях щастлив. Една секунда, в която си освободен от целия театър. Без въпроси, без отговори и след тази една секунда — завеса!

  Сякаш се събудих от сън, но това никак не беше сън. Виждах себе си проснат по снега. Усетих целия парадокс на битието. Аз съм този, който сам изгаси своето съзнание. Каква е тази нелепост пак да съзнавам?! Това е абсурд! Дори, когато очевидно бях мъртъв, търсех логика, търсех евклидовите измерения. Две плюс две не може да е пет, в никое измерение, дори и след смъртта. Протестирам!

   Около мен се бе насъбрала тълпа. Всичките ми чувства бяха се изострили, удвоили, че даже утроили. Слушах не само какво си говореха, но и какво мислеха. "Клетият младеж, какво го е накарало да скочи? Пияница! Същият като баща си! Остави клетата си съпруга. Боже мили на годините на синът ми е."  

Чувствата и емоциите им усещах физически! Бяха много силни! Едни усещаха покруса, скръб, а други изпитваха гняв, отвращение и страх. Докато гледах, нещо неумолимо ме грабна за врата и започнахме да пътуваме. Пътувахме през пространството и времето. Но как, но как?! Бива ли такава гавра с човешкия ум!  Да поставиш плъх в клетка и той цял живот да си мисли, че има само един  изход, който е затворен, и изведнъж, навсякъде около него да се отворят хиляди врати. 

   Озовахме се в една болница. Странно чувство на гняв и тъга започнаха да ме изпълват. Болницата ми беше много позната. Нещото, което ме държеше за врата ме насочи към една стая. Колкото повече се приближавахме към стаята, толкова тези чувства и емоции се усилваха. Приближихме вратата, а вече беше непоносимо. Когато вратата се отвори аз бях си затворил очите. Позор, позор, страхувах се! Чувах някакво тежко дишане с хрипове. Беше ми много познато. След което чух един отвратителен за мен глас — на баща ми. Отворих очите си. Видях баща ми, седнал до едно легло. Приближих се до леглото и видях мама. Ужасно се изплаших. До нея стоеше едно плачещо момче. Това бях аз! Започнах да чувам мислите мама. Усещах чувствата и емоциите ѝ. Беше неописуема болка. Майка ми плачеше. Изпитваше силна болка в гърдите. Не можеше да говори, но чувах мислите ѝ. "Боже, умирам… умирам. Кой ще гледа детето ми?! Мъжът ми няма да може…чашката ще му пречи. Родителите ми отдавна са починали. Неговите си имат други внуци за гледане. Той трябва да се ожени! Но за коя? Коя чужда жена ще отгледа сина ми с любов, коя?! Детето ми ще гладува. Кой ще го храни сега, кой ще го милва?! Кой ще го утешава след кошмар?! Боже, пази детето ми — па...зи...го!".

 Умря в страшна мъка и агония, а аз я обвинявах, че ме изостави....

  Тогава водителят ме грабна и отново започнахме да пътуваме през времето и пространството. Озовах се до съпругата си Лора. Вървеше бързо, със ситни крачки. За какво ли бързаше? Усещах и нейните чувства, емоции. Изпитваше радост и щастие. Тя не беше Сизиф.!Нейното щастие надхвърляше склона. Когато чух мислите ѝ, разбирайки причината за нейната радост, аз самият почувствах нейното безмерно щастие. Тя беше бременна! Бях станал татко.!Сякаш отново бях жив, по-жив от всякога. Изведнъж водителят ме сграбчи и някак влязохме през очите на Лора, стигайки до утробата ѝ, а оттам продължихме направо в душата на дъщеричката ми. Да, беше момиче. Пред очите ми започна да преминава целият живот на дъщеричката ми като късометражна лента. Виждах как се смееше, как растеше, плачеше. Учеше се усърдно, мъже ѝ разбиваха сърцето. Влюбваше се, обичаше. Видях я на олтара. Усещах родилните ѝ болки. Виждах караниците и сдобряванията ѝ със нейния съпруг. Виждах и усещах как се терзае за внуците ми, как остаряваше. Видях и как умираше в дълбока старост. Излязохме от душата ѝ и от утробата на Лора. Очите на Лора бяха насълзени. Плачеше, скърбеше. Беше ме видяла мъртъв, проснат по снега. О, какво желание за живот ме изпълни! О, как ми се живееше тогава! В мизерията и нищетата, но с Лора, но с дъщеричката ми! Изведнъж докато чувствах и усещах цялото битие, всичките ми усещания, емоции и чувства започнаха да изчезват. Нямаше болка, скръб, яд, радост, щастие, любов. Дори цветовете започнаха да изчезват, докато заобикалящият свят не стана черно-бял, но накрая дори черното и бялото започнаха да изчезват. И нещо неумолимо, безвъзвратно ме свлече надолу... надолу към нищото!