Скакалецът беше досаден, гъделичкаше краката им и дори веднъж подскочи върху плоското ѝ коремче. Двамата лежаха върху тревата и мислеха за секс.

     – Искаш ли да отидем в къщата? – попита тя.

     – Разбира се! – Той винаги се съгласяваше, когато бе готов. – В къщата ще е най-добре.

     Скакалецът беше на същото мнение, защото отиде на мястото им на тревата, което те бяха отъпкали, докато ги дебнеше. Скакалците не обичат да им отнемат пространството.

      В тази лятна къща имаше всичко. Те бяха щастливи. Отидоха първо на канапето. После в спалнята. Накрая се озоваха на мивката в банята. Бяха непрекъснато заедно.

     По едно време огладняха. Съвсем голи, отидоха до кухнята на първия етаж и установиха, че в хладилника няма нищо друго освен питиета и няколко яйца.

     – Гладен съм! – изръмжа мъжът и искаше да схруска жената до себе си.

     – И аз! – изчурулика тя. Искаше да схруска мъжа до себе си.

     Скакалецът в градината не беше гладен. Но децата му бяха. Мръкваше.

     Любиха се до сутринта.

     А времето беше чудесно. Слънцето сутрин е толкова свенливо, че само се показва отчасти през малките облаци, сякаш се страхува да види всичко на земята. Срам го е. Беше лято, безсрамен сезон.

     Две голи деца, щастливи и свободни, гонеха скакалци на поляната. Бяха гладни. Те бяха като скакалци. Подскачаха от щастие.

     – Няма сито щастие! - говореха бързо и уплашено помежду си скакалците, докато бягаха да не ги изядат човеците. – Ако ги оставиш дълго време щастливи, ще изядат цялата планета!

     Скочиха зад оградата.

     – Стига сме ги гонили! – каза мъжът. Видя, че прескочиха.

     – Да, стига! – съгласи се жената. Тя мислеше, че гонят мечти.

     Целунаха се. После пак.

     Те не бяха гладни. И не гонеха скакалците. Любовта прави хората такива.

     Но скакалците никога не се върнаха вече на тази поляна.

     Мечтите също.