Елена се опъна уморена на леглото. В ръцете си държеше старата пожълтяла картичка, с леко подгънати ъгли и стария плик с пощенска марка. Въпреки че мастилото се беше разтекло, можеше ясно да прочете надписа:
„Ще останеш завинаги в сърцето ми, макар и никога да не ми простиш!“
Златан Минков
12.08.1995г.
Гр.Созопол
Отпред нямаше нищо особено- морски пейзаж и голям кораб. Пликът също не ѝ даде повече информация, подател беше същият този Златан, подписал картичката. Адресът беше в Созопол, а пощенското клеймо съвпадаше с датата върху картичката. Какво значеше всичко това и защо майка ѝ държеше толкова много да я получи?
В интерес на истината беше забравила за малкото пакетче, което майка ѝ ѝ даде малко преди да почине. Имаше толкова неотложни задачи, за които трябваше да мисли- погребението, документите, трябваше да издържи изпитите си в университета и да се прехвърли задочно, толкова много неща. Но най-важно беше да получи попечителството върху по-малката си сестра. Не би могла да си позволи да я изпратят в дом, не, никога. Веднъж, само веднъж майка им им беше разказала за окаяното си детство на сирак в такъв дом, но това беше достатъчно. Не обичаше много да говори по тази тема, явно беше доста болезнена за нея и всички се съобразяваха с този факт. Но и те двете нямаха много по-радостна съдба- баща им загина в производствена авария, когато Елена беше само шестнадесет годишна, а сестра ѝ с четири години по-малка. Нямаха си никого, освен старата баба, за която Елена също трябваше да се погрижи. И да, трябваше да си намери бързо работа, добра и стабилна при това. Сестра ѝ щеше да бъде абитуриентка само след година и половина.
Черните мисли се скупчиха като буреносен облак около нея и тя почувства, че се задушава. Сълзите сами потекоха от очите. Не ѝ беше останало време дори да се наплаче. Не можеше да си го позволи и сега, трябваше да бъде силна. Стана, направи си едно кафе и отново се върна на дивана. Взе отново картичката и за милионен път препрочете съдържанието, което знаеше вече наизуст. Погледна и плика- адресът нищо не ѝ говореше. Кой беше Златан? Никога не бяха стъпвали в Созопол, нямаха нито познати, нито приятели от там. Върна се на датата- 12.08.1995г. Това беше няколко дни преди сватбата на родителите ѝ и по-малко от година преди тя да се роди. Изведнъж този факт ѝ навя стари спомени за скандали. Какво натякваше баща ѝ постоянно, имаше някакво пътуване, да, точно така. Майка ѝ беше ходила на почивка няколко седмици преди сватбата, сама. Никога не каза дума къде е била и с кого. Това беше тема табу. Една мисъл се загнезди в главата на Елена- ами ако баща ѝ не беше истинският ѝ баща? А ако този Златан е нейния биологичен родител? Тя беше родена в края на май. Дали беше зачената веднага след сватбата или… Не можеше да го допусне. Майка ѝ не би направила такова нещо. Но картичката? А това странно пътуване, за което отказваше категорично да говори? А дали и баща й не беше подозирал точно това? Стига, това са пълни глупости. А защо тогава й даде картичката? Дали не беше просто моментно умопомрачение? Не, категорично не, направи го напълно съзнателно. Ясно беше, че такава картичка можеш да получиш само от близък човек, но колко близък? Елена беше объркана. Взе компютъра и потърси името в интернет - никакви резултати. Зададе адреса в Гугъл - къщата гледаше срещу старото рибарско пристанище, а съвсем наблизо имаше ресторант - така пишеше. Разгледа внимателно къщата и хората, които се разхождаха по улицата. Дали сред тях беше този Златан? На колко ли години е? По-стар ли беше от майка ѝ? Дали не е първата ѝ любов? Какво се бе случило?
Въпросите изникваха един след друг, а младата жена можеше само да гадае. Когато погледна часовника, полунощ отдавна беше отминало. Едва сега усети умората и реши да поспи. Въпреки че очите се затваряха сами, сънят не идваше. Под клепачите ѝ изплуваха образи на мъже - ниски и високи, слаби и дебели, млади и стари, руси и черни… Улови се, че мислеше за този човек, като за своя биологичен баща. Какво щеше да му каже „Здравей, аз съм дъщеря ти“? Дали той въобще подозираше за нейното съществуване? Ами ако разбие един живот или по-точно няколко живота? Дали да не поговори със сестра си? Или по-скоро ще говори първо с този Златан насаме и после…
Когато отново отвори очи, слънцето беше високо в небето. Може би обяд. Стана бързо, приготви се и измисли някакъв предлог пред сестра си за внезапното заминаване. Беше го решила подсъзнателно, чувстваше, че е важно да се види с непознатия и то колкото се може по-скоро. Взе малко багаж и се отправи към гарата. Влакът тръгваше привечер и щеше да пристигне рано сутринта. Дългият път ѝ позволи да подреди мислите си, да репетира хиляди пъти, какво щеше да каже, когато се появи на вратата. Накрая се умори и огледа спътниците си. Всеки от тях беше потънал в своите си мисли. Опита се да разгадае кой беше щастлив и кой нещастен. Значеше ли една лепната усмивка щастие? Или няколко проронени сълзи дали говореха за тъжен човек? Ами ако плачеше от щастие? През главата ѝ мина, че влаковете са като приют за човешки съдби. Дали сред пътниците имаше двама, които да изпитват едни и същи емоции? А когато си разказваме разни несвързани неща в купето, разкриваме ли се изцяло? Може би да, защото сме напълно непознати един за друг и възможността да се видим отново клони почти към нула. Не сме ли точно в тези моменти най-откровени? Може би не ако се крием от самите себе си. Дали да не разкаже на възрастната дама до стъклото къде е тръгнала, тя я гледа с такива любопитни очи? Дали да не ѝ каже, че живота ѝ се срина с отварянето на едно писмо? Дали да не ѝ каже, че само един ред изтри нейната самоличност? Могат ли няколко думи да те накарат да се съмняваш в това, което си или което би трябвало да бъдеш? Но вместо да завърже продължителен разговор, помоли да прегледа вестника, поставен до ръката на възрастната жена. Зачете се, но буквите бягаха пред погледа ѝ, а в ушите ѝ звучеше един от поредните скандали между родителите ѝ. Защо точно този или това просто беше смесица от всичко чуто? Беше ли се замисляла над думите до този момент- не. Винаги си казваше, че това е поредната разправия и двамата ще се погодят накрая, както и се случваше. Защо майка ѝ така упорито мълчеше, а баща ѝ непрекъснато се връщаше към тази почивка? Дали пък този Златан не беше първата любов на майка ѝ? Какво ли се беше случило? А ако тя е зачената извънбрачно, защо майка ѝ не е излъгала, че е била с приятелки или нещо подобно? Кога беше разбрал баща ѝ- по-късно или е знаел още преди сватбата? А дали не беше намерил писмото? Въпросите бяха хиляди и тя можеше само да предполага. Ако този Златан е биологичният ѝ баща, на колко ли години беше? Дали тя приличаше на него?
Пристигането в Бургас и хладният сутрешен въздух я извадиха от унеса. Усети приятния бриз на морето. Прииска ѝ се да го види още сега, но автобусът за Созопол тръгваше след няколко минути и тя реши, че няма време за губене.
Когато слезе в Созопол, градът едва започваше да се пробужда- лениво съботно утро. По улиците срещаше забързани пътници, ранобудни туристи или запалени спортисти. Вече достигнала брега на морето, се спря да се наслади на първите слънчеви лъчи- очертаваше се прекрасен ден за плаж. Огледа яхтите и се замечта за пътешествие. Малко по-натам видя първите рибарски лодки да излизат в морето и разбра, че е близо до адреса. Това я върна в реалността и към целта на нейното пътуване. Беше шест и половина, доста рано за такова сутрешно посещение. Седна в едно от близките заведения и си поръча кафе. Оглеждаше внимателно къщите и преминаващите, дали нямаше да го познае? Този човек може би имаше семейство- жена, деца, какво щеше да каже? Дали те подозираха, че имат сестра, дали въобще някой знаеше за нейното съществуване? Не беше ли по-добре да остави нещата такива, каквито са? Какво всъщност щеше да поиска от него? Пари, помощ, семейство? Или просто малко обич и разбиране? Дали няколко общи гена ги правеха истинско семейство? Дали този човек, който тя никога не беше виждала, можеше да замести любовта на нейния истински баща, този, който я беше отгледал и дарил с толкова много обич? Щеше ли да запълни празнотата? Ами сестра ѝ? Какво щеше да стане с нея? Как щеше тя да реагира? Дали не беше по-добре да се върне още сега, преди да е станало твърде късно? Май че тази постъпката е необмислена и глупава. Да, така щеше да е най-добре- допива си кафето и се връща обратно. Ще изгори проклетото писмо и повече никога няма да погледне назад, каквото било, било!
Решението беше взето. Поне малко успокоена, Елена се отпусна и се опита да се наслади на безкрайната морска шир, на прелитащите чайки, на малките рибарски лодки и на оживлението от туристите, които ставаха все по-активни. Когато шумът от хорската глъч стана прекалено силен, тя плати сметката, метна раницата на гърба си и се отправи към спирката на автобуса. Не беше извървяла и сто метра, когато се сети за настойчивия поглед на майка си, когато ѝ даваше писмото. Какво бе казала? „Важно е, много важно!“ Тогава не обърна внимание, просто взе плика и го прибра в чантата си, но сега… Кое беше толкова важното? Какво искаше да каже майка ѝ? Спря се на едно място, усетила ново колебание. Ако сега си тръгне няма да изпълни последното желание на жена, която обичаше безумно и на която беше безкрайно благодарна. Трябваше да разбере. Направи десетина крачки в обратна посока. Спря се. Обърна се отново да си ходи, но не помръдна. Въртеше се като пумпал посред множеството, което се изливаше от двете ѝ страни. „Отивам!“ беше последното ѝ решение и още докато беше събрала смелост се затича през тълпата и не спря докато не стигна до точния адрес. Огледа се бързо и видя звънеца с надпис „Минкови“, още объркана го натисна, страхуваше се да не побегне. Нищо. Натисна го отново. Последвалата тишина се разля като облекчение върху нея. И тъкмо когато се канеше да хукне обратно, вратата се отвори.
© Анелия Александрова Всички права запазени