Рон беше един от онези мечтатели, които светът вечно подритва и пренебрегва. Въпреки цялата си забележителност, той тънеше в дълбините на черната забрава, която бе обгърнала душата му със своите самотни пипала. Останал неразбран, той скиташе из целия свят, търсеше пътеката, която щеше да го отведе до спокойствието, хармонията и щастието, за които толкова силно жадуваше. Рон бе мразен, но не мразеше, Рон обичаше, но не бе обичан. Скитащ от път на път, той вечно трябваше да избира накъде да тръгне, вечно бе на кръстопът, но за разлика от приказките и филмите, нито един от двата пътя, пред които се изправяше, не бе правилен, те бяха просто празни пътеки, водещи към други пътеки, и така до безкрая. Прокълнат да бъде скитник цял живот, Рон вървеше и вървеше, и вървеше... Какво искаше, защо бе отшелник, не знаеше. Отдавна отчаянието го бе превърнал в бездушно копеле, което е обречено да бъде пътник, да бъде сам. Сам като вълк, изгонен от глутницата си, като бягащо ранено животно, което остав ...