Скитникът

      Рон беше един от онези мечтатели, които светът вечно подритва и пренебрегва. Въпреки цялата си забележителност, той тънеше в дълбините на черната забрава, която бе обгърнала душата му със своите самотни пипала. Останал неразбран, той скиташе из целия свят, търсеше пътеката, която щеше да го отведе до спокойствието, хармонията и щастието, за които толкова силно жадуваше. Рон бе мразен, но не мразеше, Рон обичаше, но не бе обичан. Скитащ от път на път, той вечно трябваше да избира накъде да тръгне, вечно бе на кръстопът, но за разлика от приказките и филмите, нито един от двата пътя, пред които се изправяше, не бе правилен, те бяха просто празни пътеки, водещи към други пътеки, и така до безкрая. Прокълнат да бъде скитник цял живот, Рон вървеше и вървеше, и вървеше... Какво искаше, защо бе отшелник, не знаеше. Отдавна отчаянието го бе превърнал в бездушно копеле, което е обречено да бъде пътник, да бъде сам. Сам като вълк, изгонен от глутницата си, като бягащо ранено животно, което оставя кървава диря след себе си, но Рон не оставяше кърви, той оставяше болка, оставяше непоносимата мъка, която го бе рошила цял живот и която го бе превърнала в номад без посока и цел. Той някога бе влюбен в една огненокоса самодива, изящна, непокорна и далечна. Тя го унищожи. Един от спомените, които щяха да тегнат в съзнанието му до сетния час, бе споменът за нейната студенина, за това какво му беше дала и после бе отнела с цялата ярост и сила, на които е способно човешкото същество, не, на които е способна само една богиня. Сега той бе сам, но не защото бе отхвърлен, това бе просто капката, която преля кладенеца, кладенеца на мъката и ненавист, кладенеца на човешката грозота и болка, кладенеца на предстоящата смърт. Преди Рон бе просто момче, после стана мъж, а сега е просто призрак, изминаващ последните си стъпки. Ето го и края на последната пътека, ето я и дългоочакваната почивка... Рон падна на земята. Не дишаше. Извървял целия път на света, той бе мъртъв, но в момента, в който безжизненото му тяло се строполи в прахта, Рон отвори очи, бе отново на дванайсет, бе отново в старото си легло, бе отново загледан в тавана, бе отново жив. Цялата болка, целият път, всичките изминати мили, всичките пътища, всеки кръстопът, всяка рана, всяка болка, всичко беше просто сън... Или самата смърт след пътешествието, изпълненоено с агония и печал, не бе точно това!? Животът след смъртта, след заслужената и жадувана смърт, не е ли събуждането в най-красивата си година, в най-красивия си момент, дали това не бе наградата му за цялата болка и страдание, дали това не е призът за изстраданата смърт, справедливостта да изживееш отново времето, когато си бил най-щастлив за сметка на годините, през които си бил призрак. Рон се усмихна, чу гласа на майка си, носеше се аромат на палачинки, а пред него нямаше кръстопът, той бе в мекото си легло, завит в топлата си завивка, той отново изпита онова желание, което до преди една минута бе мъртво за него, а именно - желанието за живот...