Скитникът арменец 29
Карл Май, Майн Рид, Фенимор Купър, Емилио Салгари, бяха любими автори на моите връстници като юноши. Нямаше момче да не се вълнува от приключенията на Черния пират, Винету или Поразяващата ръка. Пиратските фрегати в океана, и мустангите в прериите на Аризона, ни вълнуваха по-силно от играта на ашици и топчета по дворовете в махалата.
Има ли момче да не е мечтало да препуска около Сребърното езеро на гърба на чистокръвен мустанг. Когато четох, посред лято, романът “Сребърните кънки”, исках час по-скоро, да дойде зимата, за да отида да се пързалям в езерото Ариана.
Ние нямахме таблети и смартфони с които да общуваме. Имахме нашите приятели от махалата с които ритахме топка, играехме на стражари и апаши, организирахме състезания по бягане, скокове на дължина или вело надбягвания. Живота ни беше много динамичен, разнообразен и интересен.
Едни от най- добрите ни приятели бяха книгите. Те ни откриваха нови светове, караха ни да мечтаем, вдъхваха ни уважение към добрите, смелите, честните. Винаги бяхме на страната на апахите и Винету, техния вожд, мразехме подлите команчи и стискахме палци за победата на апахите над команчите при битката при Скалистите планини.
Никога не бяхме виждали тези места и тези наши любими герои. Книгите нямаха даже илюстрации, та да знаем как изглежда индианец, а прериите си ги представяхме като ливади край река Искър. Филмите на Гойко Митич, също не бяха още по екраните, та малко поне да имаме представа как изглеждат нашите любими герои от книгите.
Много по-късно научихме, че и Карл Май никога не е ходил в Америка, не е виждал ни Скалисти планини, нито е срещал мечка гризли край Сребърното езеро. Понятие е нямал как в действителност изглежда индиански вожд, но ги е обрисувал подробно и много правдиво.
Представяте ли си моето вълнение, когато на волана на един мощен, червен Форд- камионетка, препусках по шосетата пресичащи прериите на Аризона, часове наред, и на бензиностанцията, индианец продаваше хот дог, вместо сушено бизонско месо. Сушено между седлото и гърба на мустанга и напоено с потта на коня.
От Лас Вегас до Големия каньон, пътувахме стотици километри през прерията на щата Аризона, от северната страна на каньона. Но поради снеговете, пътят към каньона беше закрит и трябваше да заобиколим целия Каньон, повече от 500 км. и се отзовем от южната му страна за да се доближим до него и се полюбуваме на величието му
От която и наблюдателна площадка да го гледахме, не можеше да става и сравнение с емоциите които човек изпитва гледайки 45 минутния филм за каньона. 45 минути летите с хеликоптер из Големия Каньон и пред погледа ви се разкрива не само неговата тайнствена и величествена красота, но и възстановка на историята за покоряването на това природно чудо.
Естествено усещането е съвсем друго, когато самият ти си в хеликоптера.
През 2017 година, след трагедията в Лас Вегас, и незабравимия рожден ден на 300 метра над земята, наехме една прекрасна бяла “Тойота Камри” и с Лена потеглихме да пътешестваме из Дивия Запад. Бяхме си набелязали няколко интересни обекта в Аризона, Колорадо и Юта.
Въоръжени с карти, фотоапарати и камери, включително камера снимаща пътищата по които щяхме да пътуваме няколко дни из Дивия Запад, тръгнахме рано на 4 Октомври.
По пътя към Големия Каньон, първата ни спирка беше язовира -електростанция на Хувър. Огромно съоръжение, строено дълги години в непристъпни планини и взело стотици жертви по време не строителството на този гигантски строеж. Има паметник на работниците загинали по време на строителството, както и на уличното куче, което през цялото време, неотлъчно е придружавало работниците, които отиват на работа на обекта. Огромни отвесни скали, които образуват каньон, на дъното на който текат необикновено зелените води на река Колорадо. Величествен висящ мост, по който ще минем на път за Големия Каньон. Сто метрови стоманени електрически стълбове, на които висят неимоверно дебели електрически кабели за пренасяне еленергията на далеч. Изумителна красота на природа и гениално творение на човешката техническа мисъл.
След като разглеждаме това чудо на човешката дейност, правим десетки снимки и видеоклипове, отново тръгваме на път. Следващата ни спирка е съвсем близо до Големия Каньон.
Спираме пред “Grand Canyon Inn”, това е нашият хотел. Бараки като немските по време на ВСВ, в една които се помещаваше 17-та поликлиника зад Подуенската баня. Сега банята е театрална работилница “Сфумато”.
Настаняваме се криво ляво и нямаме търпение да видим каньона. За мен не е нещо ново, бил съм тук преди повече от 10 години, но за Лена е нещо съвсем ново. Мятаме се на колата и след не повече от 10-15 минути сме там.
Гледката на Големия Каньон е нещо изключително величествено. От 5,5 км. до 30 км. е широчината, и над 450 км. дължина. Дълбочината издълбана от река Колорадо варира от 1300 до 1600 метра. Каньона е изследван още в средата на 16-ти век, от испанските конквистадори (завоеватели). Той се намира в северната част на щата Аризона, между езерата Миид и Пауер. За това необикновено красиво езеро ще ви разкажа в следващите дни.
Изморени от пътя и емоциите се прибираме в мотела. Следващият ден сме посветили изцяло на “Grand Canyon”. “Grand” на английски не означава само “голям”, означава още “велик”, “величествен”, “значим”, “импозантен”, и този каньон наистина е величествен, импозантен. Не случайно всяка година милиони туристи от цял свят посещават това чудо на природата. Тук живеят стотици видове птици, десетки видове хищници-бозайници, риби, насекоми и всякакви живи твари.
На следващият ден си резервираме екскурзия с джип, и полет над каньона с хеликоптер.
Първата екскурзия не ни впечатлява, разочаровани сме, но за сметка на това, полета над Големия Каньон, на борда на хеликоптер ни очарова изключително много. За резервацията ни мерят на кантар и във вертолета сме само трима пътници и пилота. Като пътниците са подбрани така, че товара да е балансиран от ляво и от дясно. Лена е по средата, между двама стокилограмови мъже. Полета не трае повече от 10-15 минути, но панорамата която се открива под нас е потресающо красива.
Именно от птичи поглед разбирате величието и гигантските размери на тази необикновена долина издълбана от водите на река Колорадо в продължение на милиони години. Многобройните и разноцветни пластове на бреговете са атлас на геологическата история на Земята. Десетки милиони години са били необходими за да може Природата да създаде това свое Творение, наричано Осмото чудо на Света. В пещерите и скалните образувания се намират вкаменелости, които свидетелстват за флората и фауната на нашата планета от преди милиони години.
Големият Каньон е обявен за национален парк още през 1919 година. Освен смели авантюристи, и голям брой научни експедиции, са проучвали тайните на Каньона. Не е минавало без човешки жертви.
Днес вече има специално създадени площадки за наблюдаване на най-интересните места в Каньона. В близкото селище има кинотеатър където можете да видите 45 минутен филм, който ще ви разкаже за първите изследователи на Каньона и ще ви разходи с лодка по река Колорадо влачеща зелените си води по дъното на Каньона вече десетки милиони години. Тук ще имате възможността да видите индианските канута, с които първите обитатели на тези територии са плавали по реката.
Изключителен е залезът над Големия Каньон. Десетки, а може би и стотици любители на красивите залези с часове чакат за да заснемат този феноменален пейзаж. Заредени с кинокамера и фотокамерите си, и ние заехме позиция час и половина преди залеза. Бяхме едни от първите и позицията ни беше превъзходна.
Дългото чакане си заслужваше. Станахме свидетели на един изключителен природен феномен. Бих го нарекъл “Залезът на Боговете”.
Кърваво червения диск на Слънцето, бавно се спускаше към върховете на Каньона, хвърляйки своите отблясъци по скалните образования и оцветявайки ги в златисто-пурпурни ярки цветове, които смесвайки се с синьо, сиво, бежово-кафявите слоеве на скалите и земните пластове, им придаваха един приказно-фееричен вид. Картина нарисувана от най-гениалния художник на нашата планета Земя, Природата.
Огненият диск на Хелиус, бавно се спускаше над Каньона, докосна върховете му и също така бавно започна да потъва зад скалните брегове, някъде голи, някъде обрасли с ниски храсти, а понякога и с вековни гори.
Около нас се чуваше само жуженето на камерите, щракането на фотоапаратите и в интервалите, човешки звуци на възхита, изтръгнали се от гърдите ни при тази извънземна картина, на която бяхме свидетели.
Не знам колко дълго продължи този необикновен спектакъл, който всички следяхме с затаен дъх, с очи пълни с възторг, с ускорено дишане и погледи един към друг, изразяващи радостта и възхищението от видяната природна красота
И изведнъж всичко потъна в непрогледна тъмнина. Тук там, просветнаха джобни фенерчета или лампи на телефони и хората се разотидоха тихо, спокойно бавно, сякаш се страхуваха да не събудят заспалата вече Природа.
© Крикор Асланян Всички права запазени