22.08.2023 г., 15:36 ч.

 Скитникът арменец 3 

  Проза » Други
241 0 1
8 мин за четене

      Скитникът арменец 3

 

                  Това не са мемоари. Не очаквайте да разказвам живота си. Нямам намерение да ви досаждам с празни приказки. Мемоари пишат велики личности, чийто живот представлява интерес за много хора. Аз съм г-н  “никой”, и нямам намерение  да ви разказвам врели некипели. Какво съм ял, къде съм спал, с кого съм пил кафе и какви “велики” личности съм срещал. Както обещах, ще разказвам за пътешествията си “по света и у нас”.

До 1965 година не бях си показвал носа( а той е доста обемист) извън пределите на България.  До Пловдив и  Варна. Това бяха пътуванията ми. Понякога за разнобразие до Варна по подбалканската линия. Голям разкош!  Ако не сметаме пътуванията ми из трънските села- Долна и Горна Мелна, Пали лула и Шипковица, и даже село Ерул, за чието съществувание на територията на България, едва ли знаят повече от 2-3 души извън живущите там. Ако не е обезлюдено на 100%. Не случайно споменавам трънските села и махали като чужбина. Там всички българи от другите райони на България, не могат да се разберат с местното население без преводач. Та от езикова гледна точка си е странство, както наричахме “чужбината” преди 9 септември 1944 год.

Когато, през 1957 година ни посетиха браточедка ми и семейството й от Париж, и софийската ми братовчедка Манчето замина за Франция през следващата година, разбрах, че едно пътуване до родината на Фернандел и Бриджит Бардо не е научна фантастика. И започнах да се настройвам.

На гости в Париж замина чичо ми, последван от моите родители през 1960 година.

От 1957 до 1959 г. отбивах военната си служба и за пътуване до  Франция не можеше да става и дума.

Когато станах студент по френска филология, вече чувствах, че моето пътуване  до Франция наближава с гигантски крачки.

Да, ама пак сбърках. Помните ли онова момиче от Варна, дето следваше стоматология? На 2 януари 1961 год. се ожених за нея и френското  пътешествие пак пропадна.  Но за сметка на това започнах да опознавам българските села, където младата ми съпруга се грижеше да “озъби” българските трудещи се селяни. През 1962 ни се роди дъщеря и пътуването стана хептен невъзможно.

Не случайно дядо Петко (Петко Иванов) нашият учител по математика в Образцов механотехникум “Сталин”казваше;

“Момчета, онова зло дето човек сам си направи, цяло село да се сбере, не може да му направи”!  Мъдър, много мъдър беше дедо Петко, ама кой да го слуша.

И така едвам през 1964 година получихме покана за гостуване във Франция, подадохме молаба за разрешение от МВР  и получихме отказ! Ядец! Всички роднини се изредиха да пътуват, а на нас, с жена ми отказаха.

Аз вече бях задочник, по семейни причини, работех като учител по трудово обучение в 5-то СПУ “Иван Вазов” в Павлово, и даже бяк член  на комсомолската организация на учителите. Въобще човек на който “народната власт” може да има доверие. И отказ!

Жена ми се амбицира, поиска среща с другаря Мирчо Спасов- замминистър на МВР . Той казал, че отказът е поради валутни ограничения, да подадем нова молба и ще ни разрешат да пътуваме през 1965 год. Даже казал: Другарко, твоят съпруг е прекрасен младеж”. Хахахаха. Да е знаел как ще го наредя в романа си “Софийска сага” след много години. Хич нямаше да прави такива декларации. Но нейсе, размина ми се.

Получихме разрешението с право да закупиме от БНБ по 20 щатски долара. Явно през 1964, БНБ не е имала тези 40 долара и затова получихме отказ. Заминавахме за 60 дни и ни даваха по 20 долара на човек. 40 долара за два месеца в Париж, Марсилия Лион, Кремиье и т.н. Да се скъсаме не можем да ги похарчиме за толкова кратко време. Щедра държава! Евалла!

Мама ни даде и 100 долара,  които скрих на тайно място, купихме си билети за влака и в края на юни потеглихме с международния влак по маршрута на прословутия  “Ориент Експрес”. Взехме си храна за два дни и мастика за подаръци на братовчедите. И куп други подаръци за братовчедки и децата им. Голям род сме ние. Може би не толкова велик, но голям, много голям.

Веднъж през 1958 година, когато ни гостуваха двете ми братовчедки със  семействата си, и цялата рода от  София, общо около 17-18 човека, бяхме тръгнали всички заедно да обядваме в ресторант. По пътя ме срещна един състудент от курса.” О, Кики, браво, не знаех, че през ваканциите работиш като екскурзовод.”. Хахахаха! Действително приличахме на група чуждестранни туристи на екскурзия в България. В групата се говореше на чужди езици френски и арменски, и тук таме малко български.

Настанихме се в купето на международния влак, бяхме само двамата. Влакът беше почти празен. Нормално, в онези години пътуването извън България беше научна-фантастика. Кой ще те пусне да пътуваш из Европа, те до Югославия трудно пускаха. Екскурзии в чужбина само с  “Балкантурист” или с покана като нас. Тогава циганите не бяха виждали граничната бразда, а сега в самолета от Франкфурт, Мюнхен, Париж  и Амстердам  за София, най-малко 30-40% са цигани. Извинявайте, винаги забравям, че  сега в Б-я, вече няма цигани, а само Роми.

Димитровград- Ниш- Белград- Загреб- Любляна минахме за около 24 часа. И на следващият ден, около обяд,  бяхме в Триест. Тук влакът имаше престой един час.

Но преди да разкажа за Триест,  позволете да направя кратък обзор на бивша Югославия.

Когато пресякохме българо-югославската граница при Димитровград, картината не се измени. Същите съборетини, неподредени дворове, разхвърляни варели, селскостопамски инвентар, кокошки разхождащи се из неуютни дворове. Абе, с една дума нашенска работа. От Ниш се качиха доста хора, шумни, с десетки торби, чанти, сякаш са тръгнали на селски събор. Говорят високо, и ни гледат като нещо от архивата. По това време, 1965 година, Тито  беше дал “лев мигач и завил на дясно”, та югославяните се чувстваха вече европейци. Да, ама не! Бяха си същите балкански чеда, но с голямо самочувствие. “ На гол тумбак, чифте пищови”.

Колкото повече се приближавахме  към Белград, и пейзажа и хората се променяха чувствително.

В Белград, влакът  имаще голям престой. Тук се качиха доста  нови пътници и купетата започнаха да се препълват.   

Навлязахме в Хърватия и пейзажът се промени. Населените места, градове и села, бяха по подредени, улиците и дворовете по-чисти, а и хората бяха по-добре облечени. Загреб ни хареса, имаше много по европейски вид. Но голямата изненада предстоеше. Тя се казваше Словения със столица Любляна. Щом навлезохме в тази част на Югославия, сериозно се промени и ландшафта, и вида и поведението на хората. Замириса на Западна Европа, каквата си я представяхме, нали никога не бяхме се докосвали до нея. Сега, когато четете тези редове, ще си кажете “голямо чудо, ами това е Европа”! И ще имате право, но ние пътувахме през юни 1965 година и не бяхме нито виждали, нито чували за живота  в  Словения. За нас цяла Югославия беше еднаква. Соцстрана като нашата България.  Тук нивите и полята бяха като начертани с линийка. По  селските дворове нямаше разхвърляни, варели, лопати и мотики. Къщите бяха като спретнати вилички с цветни  дървени орнаменти  по фасадите и терасите, каквито бяхме виждали в френските и италиянските филми. Даже по красиви бяха. С много цветя по прозорците, красиви цветни перденца. Абе с една дума швейцарска идилия.  Словения нямаше нищо общо с другата част на Югославия.  На следващия ден, когато влакът летеше по швейцарска земя, и пред нас се нижеха пракрасните алпийски пеизажи, сякаш страници от календара на фирмата Циба, за която щях да работя само след две години, разбрахме какво е Словения.

На италианско -югославската граница, югославските митничари разпердушиниха сънародниците си пътуващи за Италия.

В купето  ни пътуваше  добре сложен мъж на видима възраст около 40 години. Без да се церемонят го съблекоха почти гол, и откриха по тялото му  пликове  с много валута, която беше залепил с тиксо. Явно го познаваха като контрабандист или имаха сигнал за него. Към  другите се отнасяха също не с усмивка, но все пак не ги малтретираха като този мъж. След като му взеха всичко, го поведоха и свалиха от влака. Ние гледахме и ни се струваше, че сме на кино. А аз се притеснявах за стоте долара,  която майка ми беше дала.

        Първият капиталистически град в живота ни беше Триест.  Тук влака имаше престой цял един час и ние побързахме да слезем и разгледаме района около гарата. В повечето европейски градове, централните ЖП гари са в самия център на града. Влаковете влизат  и излизат от тях. Не е като софиската гара, която навремето беше на края на града.

На гаровия площад имаше много магазини. Влязохме в първия, беше плод-зеленчук. Бяхме шашнати от богатият асортимент на плодове и зеленчуци, познати и непознати. Тропически и азиатски, глава да ти се замае. Кога бяхме виждали ягоди, праскови, портокали, грозде  и банани едни до други в един и същи ден, в един и същи час. Никога! Даже и най-развинтената фантазия не можеше да си представи такова чудо. Имаше и ананаси, ама истински, каквито бяхме виждали  само на картинка. Навярно е имало и такива, които не знаехме какви са и не сме им обърнали внимание. Но имаше нещо което ни потресе. Дините се продаваха на резени. Нещо невиждано и недопустимо в България в онези години. Сега, при връхлетялата ни “демокрация”, като видя в магазинчето за плодове и зеленчуци, дини  половинки и четвъртинки, веднага си спомням онзи първи капиталистически рафт с дини на резени. В онези години в България купувахме по няколко дини наведнъж. Кило диня беше няколко стотинки. Имам предвид под 10 ст.

Естествено помежду си говорехме на български. Направи ми впечатление, че продавачите и продавачките ставаха твърде нелюбезни чувайки българска реч. Бях крайно очуден. Защо?  Обяснението дойде бързо и логично. Те не различаваха български и сръбски, и ни взимаха за поредните сръбски “куфарни търговци”, които с часове се пазареха като цигани, губеха им времето и в края на краищата нищо не купуваха.  Започнахме да си говорим на арменски и всичко си дойде на мястото. В онези години в тези магазини почти никога не са влизали българи.

Дълго, твърде дълго беше пътуването от София до Париж. Два  дни и две нощи на дървени пейки на второкласен вагон. Но, целта оправдава средствата! Или по-точно казано “Трай бабо за хубост” и хубостта дойде сутринта на третия ден, когато нашият влак навлезе в “Лионската гара” на френската столица, изпуфка за последен път и спря. Айфеловата кула беше “на една ръка разстояние”!

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво! Прекрасен разказ за пътуването и живота в Европа през 60-те години. Браво!
Предложения
: ??:??