28.10.2023 г., 19:37 ч.  

 Скитникът арменец 40 

  Проза » Други
406 1 2
12 мин за четене

 

                                                                     Скитникът арменец 40

 

                                                                                                                                                 На Лена с цялата ми обич!                                                                                                                                                                            София, 13 септември 2023г.

 

                     Тя беше човекът, който непрекъснато ме поощряваше да пиша. Намираше, че това е едно прекрасно занимание. Миналата година на представянето на моята последна книга “Един софийски малчуган разказва” беше домакинята която посрещаше гостите, тя беше  репортьорът с фотоапарат и видеокамера в ръка,  който запечата събитието за спомен. Правеше го с удоволствие, отговорно и с радост, че участва активно в събитието, на което тя отдаваше по-голямо значение, даже от мен. Безкрайно съм й благодарен за кадрите които  остави да ми напомнят за представянето, но много повече ми напомнят за  нея и нейната радост, че ми помага. 

Днес се навършиха 6 месеца от деня, в който  Лена се прости със Земния живот!

 

                 Aix en Provence, столица на областта  Прованс. Многовековен град,  богат на минерални извори, като София. Името на града произлиза от  латинската дума

“aqua”-вода. Градът е основан от римляните 122 години преди Христа,  с името  Aque Sixtiae. Назоавано така от римският пълководец Caius Sextius Calvinus.

От ж.п гарата, модерна съвременна сграда, малко извън града, таксито ни отвежда до “Градините на Моцарт”. Така се казва нашият хотел, който е съвсем близо до центъра на града.

Както вече споменах, Екс е град с много архитектурни паметници. Стилни  барокови сгради, както и ранен “сецесион”. Прекрасен център с огромен фонтан на главния площад на града, наречен Ротонда. На две крачки от фонтана се извисява паметника на Пол Сезан, голямата гордост за  родния му град.

От площада започва широк  пешоходен булевард, който в определени дни се превръща на богат пазар. Същата метаморфоза става и с централния площад.

Недалеч от Ротондата е сградата на Офиса за туризъм, където получаваме точните дати и часове за поръчаните екскурзии. Те са четири- “Кацналите села”, “Камарг”,  град Сен Реми, Арл и манастира “Сен Пол де Мозол” и  четвъртата е до Марсилия и Монте Карло.

Baux de Provence  и Camargue, са вече зад нас. 

Днес ще посветим деня на  Екс и изобразителното изкуството.

Когато посетихме Офиса по туризъм, изненадата ми беше огромна, когато сред широката зелена площ  пред сградата видях “хачкар” много характерен арменски надгробен камък. Положен по повод 100 годишнината от Геноцида над арменците.

Първият ден след пристигането ни беше събота. Оказа се пазарен ден. Площадът, като и широкият булевард започващ от него бяха пълни със сергии и палатки-магазини.

Около Ротондата бяха сергиите за плодове и зеленчуци. Тук имаше и сергии за шапки. Лена си купи прекрасна козирка,  облечена в тъмно син плат на бели точки, за да предпазва лицето си от южното слънце.  На съседната сергия, млад мароканец продаваше домашни пантофки от мека агнешка кожа. Кожа като коприна и Лена не можа да устои на изкушението. А аз се снабдих със сламено бомбе с тъмно син цвят. Ще ги видите в приложеното видео.

При зеленчуците силно впечатление ни направиха едри домати с плисирана повърхност и странни цветове-светло и много тъмно червени, кафяви и жълти, кафяво-зелени, и много скъпи. Доколкото си спомням, цената им беше около 8-9 евра за килограм. Едва миналата година в Монтреал се появи този сорт,  в Канада наречен домати “на нашите прадеди”. Големи скъпари са тия старци- 15 долара/кг. Но миришат на хубави български градински домати от 40-те години.

Естествено, веднага забелязахме високата фигура на Сезан и не пропуснахме да се снимаме до него. 

  По булеварда са палатките - магазинчета, с плоски покриви, в които се продаваха летни дрешки, шапки, бельо, сувенири и всякакви стоки представляващи интерес за туристи и местни хора. Но ние вече бяхме направили нашите покупки и се разходихме за “зей пазар”.

Топъл майски ден. “Белият” Мистрал е прогонил облаците и по небето няма петънце от облак. Писах ви за този северен или северо-западен вятър. Оказа се, че има “бял” и “черен”. Белият прочиства небето от облаци и слънцето свети по -силно, и светлината е по-ярка, докато “черният” Мистрал носи дъжд и  студ, и жули кожата на лицето. Белият е като милувка на моминска ръка, нежна и прохладна.

Около Ротондата, уютни кафенета на открито, предлагат отмора и вкусно кафе. Изкушението е голямо, а нашите съпротивителни сили са слаби, особено моите. Още от дете умирам да ходя по ресторанти и кафе-сладкарници. Слабост човешка, какво да се прави.

Сядаме точно срещу огромния фонтан на Ротондата, поръчваме си по едно капучино и се кефим.

Наближава обяд, време е да тръгваме към  ателието на Пол Сезан. В днешната ни програма това посещение заема централно място, тъй като и двамата обожаваме неговите картини.

Ателието  на Пол Сезан, се намира на височина и за мен е доста трудно, но любовта ми към неговото изкуство ми дава сили. 

След смъртта му, единственият му син е готов да изостави всичко на произвола на съдбата. За щастие има хора които боготворят големия творец и не позволяват да се разпилее това световно богатство.

В САЩ има големи ценители на изкуството на Сезан. Още приживе на великия художник, негови картини са купувани главно в САЩ. Когато научават за неговата кончина и намеренията на наследника да унищожи всичко, събират пари и купуват сградата на ателието и всичко, което има вътре. 

Така собственици на ателието на неповторимия художник става собственост на американските “приятели” на художника.

Каква е изненадата им, когато в мазето на двуетажната сграда откриват около  50 картини на Сезан. Картини струващи милиони долари, многократно повече от стойността , която са платили за ателието. 

     След като уреждат ателието като музей, американците даряват сградата и всичко в музея,  на Университета на Екс. Така група американци спасяват за Човечеството това изключително наследство на световната култура.

Трудно ми е да опиша вълнението ни, и чувствата които изпитваме прекрачвайки прага,  за да влезем в малкото дворче пред двуетажната сграда на ателието.

Не можем да повярваме, че сме в двора, където е ходил Сезан, че можем да седнем на пейката пред къщата, на която е седял великият художник. Трудно, много трудно се предават такива чувства.

Ателието е на втория етаж. Изкачваме десетината-дванадесет стъпала, и влизаме в ателието.

Голямо почти квадратно помещение с огромни прозорци. Тук са  стативите, дрехите и чадъра му, тук е огромната чанта в която е носел всичко необходимо за работата му под открито небе. На шкафове и поставки са наредени съдове, бутафорни плодове, вази и вазички,  които е рисувал  в своите натюрморти. Тук е въздухът който е дишал, тук витае вдъхновението, майсторството, тук е духът на Сезан-Творецът.

Бил съм в Лувъра многократно, посещавал съм Ермитажа в Санкт Петербург, Галерия Уфици в Флоренция и много други световно известни музеи, като този във Ватикана, но никъде не съм се вълнувал така. Във приложеното видео, ще забележите напрегнатите ни лица. Неспособни сме да се усмихнем. Не знам защо. Да се докоснеш до света на този велик творец е нещо необяснимо с думи.

Ателието има един огромен прозорец, който се отваря и през него Сезан е свалял и качвал огромните картини които понякога е рисувал.

Дълго обикаляме из ателието, спираме пред всяка картина, пред всеки шкаф с предмети които е рисувал. Закачалката където виси работната му престилка, балтона му и чадъра. Разменяме погледи, но сме неспособни да разговаряме. И хората около нас, също мълчат. Чува се само шумът на стъпките им по скърцащото старо дюшеме.

Напускаме ателието мълчаливо, спускаме се по дървеното стълбище и излизаме в двора. Имаме чувството, че излизаме на свобода. 

Сядаме на пейката, където е седял Пол Сезан. Млада девойка ни предлага да ни снима. ОК, какво по-хубаво от това да имаме спомен от пейката на която е седял великият художник. 

Напускаме това свято място. На улицата виждаме указателна табелка, към  “площадката на художниците”. Там е мястото от където най-добре се вижда планината Виктуар( Победа), която Сезан е рисувал над 80 пъти. Лете, зиме, сутрин и при залез. Рисувал е любимата си планина при сняг и дъжд, при слънце,  лятно време и късна есен.

Искрено и много близко приятелство го свързва с друг велик французин, писателят Емил Зола, с когото са съученици в лицея, и приятелството им продължава цял живот. В трудните моменти на Сезан, Зола го защитава и подпомага материално.

Един прекрасен майски ден в Южна Франция, само на 30 км. от Марсилия, от прочутото му “Старо пристанище”, от където с опънати платна ще тръгне  към Индия, корабът “Фараон” с един моряк на име Едмон Дантес на борда.. От кея на това пристанище ще видите очертанията на замъка “ИФ”, който ще се превърне в  трагичен затвор за този млад, влюбен в своята Мерседес, моряк. От дебелите стени на мрачния затвор, след десетки години ще излезе Граф Монте Кристо. 

Пътуването към Марсилия предстои.

След ателието на неповторимия Пол Сезан, един от най-изтъкнатите импресионисти, считан за родоначалник на “постимпресионизма” и кубизма, нови течения в изобразителното изкуство в края на 19-тия и началото на двадесетия векове.

На следващата сутрин,  един млад, много симпатичен и любезен млад  мъж, идва да ни вземе от “Градините на Моцарт”, за поредната екскурзия из слънчевия Прованс. Този път в “Мерцедеса, сме само двамата с Лена. Гидовете на туристическия офис на Екс, са едновременно и шофьори, и екскурзоводи и преводачи. Много добре подготвени млади хора, любезни, възпитани и с богата култура. Е, естествено има и изключения. В това ще се убедим скоро, по време на ескурзията ни до Марсилия, Кан и Монте Карло. Но, както знаете, стадо без мърша няма.

Пътят до живописното, средновековно градче  Saint Remy,  е много приятно. Обградено с високи тополи от двете страни на пътя, гладко асфалтираното  шосе ни води към родният град на Нострадамус.

Паркираме в центъра на града и нашият гид ни дава време за разглеждане на градчето, след което ще се срещнем при микробуса, за да продължим нашата екскурзия.

Тръгваме по тесните улички на  Сен Реми, с необичайни, за нас,  канализационни улеи по средата на улицата. Тук е пешоходна зона по която щъкат стотици, а може би, и хиляди туристи дошли от всички краища на света. Малки магазинчета, уютни кафенета пред които седят и пият сутрешното си кафенце възрастни мъже с неизбежните каскетчета на глава. Край фонтанчето, над което е бюста паметник на философа-предсказател Нострадамус, група млади музиканти озвучават разходката ни по улицата водеща към пазарния площад. 

Пазарът е богат на произведения- дарове на плодородната земя на Прованс. Богат пазар с риби, сирена и колбаси. С  марлени торбички пълни с лавандула, местни сувенири. Не липсват и  фанелки с надписи и картинки от града и областта. Шапки и каскетчета, джапанки и маратонки. Богат пазар, за всекиго по нещо. Ние си купуваме няколко торбички лавандула, за гардероба. Дрехите и бельото да ухаят на този прекрасен аромат, толкова разпространен и в нашата родна “Розова долина”.

След час-два по улиците на Сен Реми, отново сме на път. Този път ще посетим друго култово място за всички “фенове” на импресионизма- манастирът “Saint Paul de Mauzole”

Манастирът е основан в началото на 11-ти век. Той винаги е бил женски манастир,  независимо от религиозната конгрегация, която  е разполагала с него. Монахините са се грижели за душевно болни. След 1789 година, революционното правителство национализира манастира. Скоро след това манастирът е продаден.

През 1807 година манастирът е купен от д-р Меркюрен, който я превръща в психиатрическа болница. След смъртта му през 1847, клиниката преминава в ръцете на неговите наследници. Монахини от различни религиозни конгрегации се грижат за болните.

В началото на 20-ти век, един от наследниците  дарява манастира-клиника на монахините   от конгрегацията “Свети Йосиф” с уговорката, че манастира ще продължи да служи на хора с психически заболявания.

Така, от  Май 1889 година до май 1890 год., една цяла година,  тук се лекува един холандец на име Винсент Ван Гог.

Това се налага след кризата при която, Ван Гог отрязва дясното си ухо.

В манастира-клиника, авторът на прочутите “слънчогледи”, разполага с три стаи. В едната, спартански обзаведена и с решетки на прозореца, е леглото на което спи. Втората му служи за ателие, където рисува, а в третата складира картините си.

По време на лечението си, Ван Гог продължава да работи неуморно. Тук той създава едни от най-известните си картини.

Преминаваме под входната арка на манастира с особено вълнение. Чувствата ни са твърде подобни на тези от ателието на Сезан. Но  духа на манастира сякаш засилва нашето вълнение. Широката алея водеща от входната арка до манастира е украсена с големи пана-репродукции на картините рисувани от Ван Гог, тук в манастира.

Силно развълнуван от гледката през прозореца на килията си,  полето на Прованс, цветята, храстите, дърветата , цялата природа, го вълнуват много силно. Неговата болезнена чувствителност го кара да работи дълги часове, всеки ден, от сутрин до вечер. Тук той създава прочутите си “Ириси”, “Звездната нощ”, “Маслинената гора”,” Житна нива с жътвар”, “Автопортрет” и други. 

В клиниката той, ежедневно е подложен на процедури във вана със студена вода. Монахините и целият екип лекари полагат грижи за прочулия се вече гений на четката и палитрата.

С този престой в манастира Сен Пол де Мозол, Ван Гог превръща тази Божия обител в култово място за  почитателите на неговия гений. В място за поклонение. Още един “Йерусалим” на световното изкуство.

Самата  многовековна обител, с характерната строга архитектура на католическите  манастири, вдъхва  вяра в Бога, душевен мир и физическо спокойствие. 

На път към Екс, нашият екскурзовод предлага да се отбием до една известна фабрика на зехтин. Естествено с удоволствие приемаме предложението. 

Не можем да видим процеса на производството, но за сметка на това, в магазина на фабриката имаме възможност да дегустираме много видове маслиново масло, или както го наричаха “старите българи”-дървено масло. 

Зехтин, който по вкусови качества, няма нищо общо с купуваните по магазините на “Билла”, “Лидъл”, “Кауфланд” и други. Не само в България, но и в много други страни не съм вкусвал такова масло от маслини. Но и цените са…., хайде да не ви развалям настроението. Все пак, изкушението за един кулинар като мене е огромно, и си купувам половин литър. По 250 мл, от два вида.

Следваща ни спирка е в град Арл, където Ван Гог е живял. Пил кафе  в “Жълтото кафене” и го е нарисувал. Днес кафенето се казва “Ван Гог” и запазило облика си от негово време. Същите маси, същите столове. Ние също пихме кафе тук и даже се снимахме. Арл е известен и с огромната си древна арена, като римския колизеум. Тук се провеждат кориди подобни на тези за които ви писах в статията за Камарг.

Силно впечатлени от тази прекрасна разходка, в колата цари мълчание. В Екс благодариме на нашия прекрасен екскурзовод и се разделяме почти приятели.

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да искаш да чакаш, да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш, това е любов!
  • Продължавам да чакам с нетърпение всеки твой разказ-пътепис!
Предложения
: ??:??