Скитникът арменец 6

Cremieux е малко, средновековно градче на около 30-35 км. от Лион.  Около този голям френски град, южно от Париж има няколко малки градчета в които са се заселили арменски бежанци бягащи от турските зверства през  1915 година и по-късно през 1922-1923. Пристигащи с френски и други кораби по Средиземно море до Марсилия, арменците са тръгвали към Париж, но по пътя, някои са се установявали в малки китни градчета.  Lyon, Valance, Romans, и други, са градове и градчета къде се установяват бягащите от Турция арменци. Така в този централен район на Франция се образуват доста компактни и многобройни  арменски центрове.

Голяма част от роднините на моя баща са намерили спасение във Франция. В Париж, Лион, Валанс, Кремиье и други.

В Cremieux през 1922 година се установява братът на дядо и Рафаел, със семейството си. Името му е Ованес и има един син на име Гъхмес. Много рядко арменско име, но в  Станоз, техния град в Турция, е доста разпространено. Днес най-малкият внук на дядо Ованес, д-р Жозеф Асланян  зъболекар по професия,  е първи заместник кмет на града.

Лято 1977 год. Началото на месец юли.  Първата ми учебна година, като учител в столицата на Мароко, град Рабат е приключила и сме тръгнали да прекараме лятната ваканция в България, където с нетърпение ни очаква апартамента в Младост 2, моите родители, роднини и приятели. Но за “по-преко” сме решили да минем през Франция и да се запознаем с моите многобройни роднини.

Яхнали старото “Пежо 404”, от Рабат, прекосявайки пролива Гибралтар , цяла Испания, Андора и Южна Франция сме в Лион. Спрели сме пред едно павильонче за вестници и списания, когато дъщеря ми Ева, със сподавен вик  показва един вестник на чията първа страница с едри черни букви пише. KRIKOR ASLANIAN ELU, PRESIDENT DE USA.

Превод: Крикор Асланян избран за президент на USA!!!???!!!.  Веднага купувам 4-5 вестника за да ги занеса в България. Не всеки ден може да се срещне такова заглавие в централния печат на Франция.

Крикор Асланян е един от моите братовчеди, живущ в Лион, а USA e “union sportive armenienne”, т.е Арменски спортен съюз. Много се смяхме.

Естествено дядо Ованес отдавна се е преселил в един “по-добър свят”, и в Кремиье живее синът му и двама от внуците. Най-върсатният, моят съименик Крикор живее в Лион със съпругата и двете си деца- момче и момиче студенти.

Чичо Гъхмес се занимаваше с продажба на платове в магазинчето и по пазарите на околните села. Когато Крикор се жени, чичо Гъхмес му подарява една стара кола пълна с платове и казва” Сине, това имам, това мога да ти дам. Останалото зависи от тебе.”

Когато позвънихме на вратата на къщата му в Лион, се включи камера и ни видяха. Едва тогава вратата се отвори и влязохме в обшитния двор на прекрасната къща, посрещнати най-сърдечно от моя братовчед и семейството му.

Къщата заслужава да бъде описана. Ние такова чудо виждахме за първи път. Не забравяйте, че става въпрос за 1977 година а не за 2020!

В дъното на обширния двор имаше едноетажна къща на доста голяма площ. Влезохме вътре, беше хола с доста голям басейн посредата и трапезария  край басейна. Басейна беше с прозрачно дъно и се виждаше долния, подземен етаж. Къшата се оказа двуетажна. Един етаж над земята, а втория под. Богати хора! Преди да опиша тази интересна къща, ще ви кажа с какво се занимаваше Крикор.

Той имаше шивашко предприятие за детско и дамско облекло-конфекция. 80 души работници, цех в Лион и цех в градът, където живееха родителите и братята му, т.е в Кремиье.

Административен персонал трима души. Той- президент, закупчик, доставчик, и пласьор на готовата продукция. Съпругата му касиер-счетоводител и кадровик. А сестра й дизайнер. Това е всичко.  Представете си ако това беше държавно соц предприятие- майко мила, щеше да има най-малко 20 души администрация.

Даже сега, когато ни “връхлетя” демокрацията “Президент” на фирма не работи, той ходи по коктейли, среща се с “важни” хора и ‘движи бизнеса”. За работа има специална работническа класа. “Аз не съм от тях как Сийке”. Но това е само едно малко лирическо отклонение. Прощавайте!

В подземния етаж на къщата имаше две спални за гости, зала за гимнастика, билярд и маса за пинг-понг. И докато играеш виждаш как някой плува в басейна горе.

Останахме само една нощ и на следващия ден заминахме за Кремиье, където живееха родителите му и братята му. Най- младият Жозеф беше зъболекар имаше свой кабинет, все още беше ерген.  Средния брат се казваше Жано и ходеше по пазарите на околните села да продава платове. Работеше с баща си. Аз също се включих активно в тази търговия. Но за това малко по-късно.

Чичо Гъхмес и съпругата му( не се сещам за името й), живееха в една стара каменна къща съвсем близо до центъра на града.  Бяха ревностни протестанти и бяха против всички светски съблазни. Никакви кина,театри или телевизия. Междувпрочем, когато през август 1915 год. турците събират всички арменци  над 15 години, на Станоз, родният град на баща ми, и ги заколват до един, моят дядо и братята му се спасяват имено заради това,че са протестанти. Турците не са ги смятали за християни.

Посрещнаха ни много сърдечно. Все пак бяхме близки роднини, въпреки че не бяхме се виждали никога. Къщата беше голяма. Синовете им бяха напуснали бащината къща и тя беше твърде голяма за двама възрастни. Така, че място за гости много.

Още на следващия ден дойде Жано, натовари колата с платове и със сглобаема сергия от  алуминиеви тръби готов да потегли към селото където днес беше пазарен ден.

- Крикор, искаш ли да отидеш с Жано, ще се разходиш, ще видиш как търгуваме ние. Може би ще ти бъде интересно.

- Защо караш Крикор да ходи да работи, да не е дошъл да ходи по пазарите. Нека си почине тук,-намеси се леля Мариам. (сетих се  за името й)

• Ще отида с голямо удоволствие. На мен ми е много интересно на пазара. В Париж ходех със Забел и Гули и ми беше много интересно. Ще отида с Жано.

И тръгнахме. Не помня нито името на селото, нито колко време пътувахме до там. Помня, че пристигнахме на площада, където беше разположен пазара. Сглобихме сергията, покрихме я с някакво платнище, подредихме типовете платове, което бяхме докарали и клиентите не закъсняха. Отначало стоях малко встрани и наблюдавах. Постепено клиентите се увеличиха и Жано не можеше да ги обслужва всички едновремено. Веднага се включих  в продажбите. Питах клиентките, естествено главно жени,какво търсят, питах Жано къде е съответния плат и постепенно започнах актовно да продавам. За плащането ги пращах към братовчеда.

След 2-3 часа, някъде към обяд, видял че се справям добре, Жано каза, че ще отскочи за малко до кафенето и изчезна. Не се появи почти два часа, през което време аз работех съвсем самостоятелно.

Когато се появи, клиенти вече почти нямаше. Хората се бяха прибрали за обяд. Прибрахме топовете плат в колата, разглобихме сергията, натоварихме тръбите и платнището и потеглихме към града. По пътв спряхме в една ферма, за да купим козе сирене. Бяха малки пити като българския кашкавал, но много минятюрни. Може би около 100-150 грама едната, покрити с някаква зеленикава коричка, воняща на развалени яйца.. Купихме цяла кесия, навярно около кило, кило и половина. Когато ги вкусих, разбрах, че никога през останалата част от живота си няма да хапна нещо по-вкусно. И точно така стана.

Когато си тръгвахме от Кремиье, чичо Гъхмес ни даде един пакет от тези питички козе сирене за из път. Ирис, която  отначало, с отвращение отвръщаше глава от това сирене, след това не можех да се вредя от нея.

След 2-3 дни по пазарищата, чичо ме попита дали Жано стои с мен на сергията или изчезва нанякъде?

• Да, чичо, през цялото време сме заедно,- спокойно казах аз. Но ми се стори, че не ми повярва. Явно имаше собствени впечатления.

В интерес на истината, чувствах се много добре сам на сергията. Имах чувството, че съм истински търговец на платове във Франция. Справях се без проблеми и с платовете и с  френския. Приятели на Жано не вярваха, че не съм французин. Наложи се да си покажа червения български паспорт. Особения ми акцент приемаха за южняшки.

  Разгледахме градчето и един средновековен замък на хълма над градчето. Cremieux беше старинно селище с тесни улици послани с едър римски калдаръм.  Къщите бяха каменни с тесно прозорци, и покривите им сякаш се допираха. На централния площад имаше огромно пространство с брезентов покрив, под който ставаше ежеседмичния пазар. Поради моята заетост с “търговията ми” с платове, не можахме да видим много забележителности на града, но прекарахме прекрасно време с тези добри, сърдечни и близки хора.

Крикор си отиде преди няколко години,  с Жозеф се чуваме от време на време, а за Жано нямам никаква информация.

Но вкуса на онези малки пити козе сирене, купени направо от фермата,  не ще забравя никога!