генек (Георги Коновски)
1882 13656
8.01.2019 г., 11:03 ч.

 Скъсаният косъм - 2. 

  Проза » Фантастика и фентъзи
714 4 14
Произведение от няколко части « към първа част
5 мин за четене

2.

Играта е много, много интересна...

Или – беше интересна...

Защото изведнъж спря...

После се оказа – завинаги...

Тъкмо бях на седмо ниво, в коридора зърнах една крава – така изглеждаха извънземните, с бластер в лапата – имаха лапи вместо копита или ръце, дебнеща ме зад ъгъла...

Мен... Майстора на компютърните игри... Човека с най-бърз рефлекс в класа...

Но не успях да я изпаря....

Просто се скри...

Поне така помислих в първия момент...

После установих, че е изчезнала...

Заедно с образа на компютъра...

Пак нещо... – рекох си...

И, тъкмо да рестартирам, видях, че телевизорът – който оставям така, профилактично да си свети, е тъмен.

Ясно – няма ток...

Ама и тия от енергото са едни...

Побързах да изключа компютъра, телевизора, отидох чак в кухнята, та спрях хладилника. Щото после – като дойде токът – не знам с каква сила ще е... У нас не се е случвало, но доста разкази за подобни истории съм чувал или чел...

Рекох да се обадя на приятелчето Мишо. Измъкнах апарата... Боже, и той тъмен...

Нима спирането на тока влияе на телефоните?

Стационарният също мълчи...

Странно...

Навън не бръмчеше и асансьорът. А в нашия блок той постоянно е в движение – нищо, че сме само 12 апартамента, имаме много работещи, ученици, пенсионери. Особено последните кръстосват нагоре-надолу... А, и ония младите от петия и втория етаж, дето имат деца, та майките са в отпуска и по цял ден са ту в единия апартамент, ту в другия, ту излизат на разходка в близкия парк...

Засега важното беше, че няма ток. И се налага да си намеря друга занимавка – поне, докато дойде...

Сетих се, че трябва да взема хляб – утре да направя сандвичи за училище. Предпочитахме домашните – поне да знаем какво има в тях. Освен това, мама не харесваше месните сандвичи и ни правеше предимно такива с разни вносни сирена. Хубави, ама абитуриент да се наяжда с постно...

- Павлинке, - викнах на сестра ми – излизам за малко...

Тя не отговори. Само се показа на вратата на стаята и ми махна с ръка...

Павлина е в десети клас тая година. Отличничка – макар да я изпитват само писмено. Не говори...

Да, така е...

Има нещо – просто не говори с никого, освен с мама. Чувал съм ги в нейната стая как обсъждат разни неща, на вечеря разказва какво е видяла, чула, правила през деня, но избягва да говори с мен или татко повече от няколко разменени изречения. А с външни хора – съвсем...

Мама казва, че всичко ще се оправи – просто трудно свиква с хората, трудно се социализира...

В училище децата са свикнали с нея, приемат я такава, каквато е. А тя си мълчи, гледа – и много неща вижда. Може да направи бърза и точна характеристика на всеки съученик, на съседите, дори на случайно срещнатите хора по улицата...

Иска да стане лекарка. Много й вървят биологията и химията, а и чете все разни научно-популярни книги, рови из интернет... И това – след двата часа всеки ден, които посвещава на ученето...

Нали ви казах – отличничка е. Изпитват я винаги на първия чин, писмено. Пред всички. И домашни им помага да си правят – та я уважават...

Пък аз си обичам сестричката и момчетата от класа й знаят, че с мен шега не бива. За всеки случай, де...

Спуснах се по стълбите и излязох на улицата. Нормално, тихо, спокойно...

Малко по-шумно беше в центъра на града. Хора се трупаха пред витрините на магазините, някои дори ругаеха, други отминаваха, кимайки разбиращо...

Я, и тук ли няма ток? То голяма повреда ще е...

Големият магазин беше затворен. Тъкмо слагаха табела, че ще отворят, когато има как да работят касовите апарати.

Минах през “Грозд”, но жената на касата ми каза, че нищо още не са готвили, не знаели как ще посрещат клиентите, вадели вече сухи мезета. Но ми донесе две порции от обедното меню – руло, както и зеленчукова супа. Не си падам по постното, както ви казах, нямаше обаче друго...

И, все пак, реших да намеря нещо по-така...

Затова отидох до кварталното магазинче на Пешо. Е, той не ми е връстник, синът му е даже по-голям от мен, ама всички така му викат...

Пешо ми даде хляб, взех пушено месо – да си направя сандвичи, както аз си знам, след бърз размисъл поисках две кутии с натурален сок, пет кисели млека, даже две майонези, за които после се сетих, че трябва да намажа тая вечер, тъй като хладилникът...

Пък може и да дойде токът...

Но не дойде...

Добре, че беше още септември, дните все още дълги, нощите къси...

Направих бърза вечеря със супата и рулото, поляхме я  със сок, сестра ми хапна само кисело мляко. Тя си е такава – висока, слабичка, не обича да яде. Тате казва, че се храни с въздух...

Пушеното месо сложих във фризера – имаше бая лед вътре, докато светне, щеше да издържи...

После сестра ми си легна, аз взех електронната книга. Нямаше как – трябваше да чета, толкова рано заспива ли се? Закачих подвижната малка лампичка на книгата и се зачетох...

Батерията беше прясно заредена, така че можеше да изкарам още седмица...

А после заспах...

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??