3.

На сутринта едва се събудих. Сестра ми теглеше одеялото и укорително ми посочи навън.

Малееее – успах се...

Но нали сме абитуриенти – даже вече и отсъствия не ни пишат. Затова не се разбързах. Измих се с малко вода от бидона в банята, взех в раницата две тетрадки, пъхнах някой и друг лев в джоба...

Ток нямаше... Вода също...

Сестра ми сложи тавички пред хладилника и фризера – бяха се разтекли.

А аз слязох до мазето. Тате поръчваше минерална вода чрез някаква фирма и тубите сваляхме долу – на по-хладно. Вдигнах една, за кой ли път огледах чорбаджийски подземието. Три стелажа в буркани, до тях фризерът с месо – тате всяко лято и всяка Коледа го пълнеше, подредените дърва... Ох, с тях какъв зор беше... Викнах даже Мишо и Токата, та свалихме шестте кубика долу, а после всяка неделя по три-четири часа аз ги цепих. Кои за камината, кои за подпалки, кои за поддържащи, както тате викаше на тия, дето слагаше след подпалките. Три купа дърва! Но ги направих аз! Лично...

Заключих желязната врата и излязох... 

Навън беше необичайно шумно. Хората спираха, обсъждаха ставащото. Разбрах от разговорите, в които се вслушах – не само ток няма. Няма интернет, спряла е водата, коли не се виждат...

Почти всички магазини бяха с табелки, че временно не работят...

А в големия магазин беше шумно...

Вратата зееше разбита, вътре вълни от хора преливаха от отдел към отдел, гърмяха събаряни стелажи...

И крясъци:

- Махни сееее... Ще ме смачкатееее... Спрете, бе хора... Мимеее... Мамичкоооо...

Луд народ!

Ще се избият за някакви продукти...

Защо бързат, защо не изчакат – всеки момент токът ще дойде?

И къде са полицаите, къде са общинарите, къде са...

Всъщност – какво става?

Защо не знаем как е в морския град? А в столицата? Няма вестници, не са пристигали ни влакове, ни автобуси...

Нима...

Хайде стига, бе...

Световна катастрофа? Война? Оцелели ли сме? Или...

Спрях...

Мама и тате?

Когато спря интернетът, те тъкмо са летели... Какво е станало?

Не, не...

А сестра ми...

Тя е следобед на училище, дали седи в къщи? Нямаше как да проверя – и телефоните не работеха...

Изобщо – светът беше умрял...

Улицата постепенно оживяваше, но някак си... Страшно! Като че във филм на ужасите – хей сега ще се появят живите мъртви, хей сега ще се появят извънземните, хей сега някъде надалеч се блесне поразяваща светлина и черна гъба ще се издигне към небесата...

Хората наоколо като че полудяваха. Видях мятащи се на земята, чух яростни крясъци, наблизо някакви се сбиха... Тълпата се увеличаваше, въртеше се като мътен прибой, ставаше опасно и страшно...

Побързах да се махна от центъра...

До училище не отидох. Какъв е смисълът? И там ще е бъркотия – защо да я увеличавам с още един човек?

Тръгнах към блока ни. И тогава за пръв път ме обхвана страх...

Магазините са разграбвани, ток, вода, телефон няма, никакъв транспорт, никаква информация...

И това – няма и денонощие след внезапното спиране на тока... И интернета... И водата... И на целия нормален живот...

Докога?

И мисля, че в този момент остарях поне с десет години...

Можех да разчитам само на себе си. А сестра ми – на мен...

Първо – да оцелеем, докато нещата се стабилизират. Значи – храна и вода... Отде?

И в трескавото мислене изплува споменът от лятото. Съседният вход, спрян микробус, бай Киро стоварва кашони. Помогнах му да свали няколко в мазето. Каза, че ще откривал магазин в квартала, наел гаража на някакъв съсед... Ей така – колкото да преживява. Но бай Киро лятос почина...

Мазето дали е цяло?

Обаче, докато стигна до блока...

А наблизо беше гаражчето на Пешо... Имам пари, ще купя още...

Не се наложи да купувам...

Магазинът зееше с разбита врата. Нямаше никого...

Влязох...

Ограбено е най-точната дума...

Но, разбира се, бързащите, паникьосани хора, не бяха действали последователно. Порових из превърнатите в камара боклуци хладилни камери, шкафове, стелажи. Намерих немалко неща. Напълних цял чувал с консерви, хляб, разни варива /и сега се чудя защо ги взех/, кашкавал, сирене...

Заделих и три големи туби с минерална вода...

А после замъкнах чувала у дома. Едва го вдигнах до нашия етаж. Сестра ми ме гледаше много, много изненадана. Опитах се с няколко изречения да й обясня какво става...

Заплака...

Върнах се до гаража, помъкнах трите туби наведнъж. Най-напред две, после третата, пак обратно...

Но успях...

Сега имахме припаси за няколко дни...

Ако дойде токът...