генек (Георги Коновски) 10 януари 2019 г., 9:26 ч.

 Скъсаният косъм - 4. 

70 3 7

Произведение от няколко части « към първа част

4.

В петък, три дни след спирането на тока – така си отбелязвах аз – животът бавно, но постепенно се стичаше някъде в бездната...

Градът беше като умрял. Тишина...

Малко хора по улиците, никакви коли, само цигански каруци изтрополяваха и колелета просвистяваха покрай редките минувачи...

Общото вцепенение сковаваше и мен. Имахме някои неща за ядене – къде да ходя?

Чаках родителите да се обадят – макар телефонът да мълчеше, а джиесемите мъртво да лежаха на масата...

Само веднъж излязох, огледах квартала и се прибрах...

За какво да скитам? Кого да търся?

Павлинка тихо седеше на дивана в хола и четеше книга след книга...

И аз последвах примера й...

Вечер палехме свещ – намерих няколко в кухненския шкаф. От печка нямаше нужда – все още беше топло...

И така – до петъка...

Привечер на вратата се почука. Беше бай Кольо от първия етаж.

- Ти сам ли си? Къде са вашите?

- Със сестра ми сме – погледнах го въпросително – Какво има, бай Кольо?

Бай Кольо се огледа и тихо каза:

- Виж сега – ти си голямо момче... Предполагам, че си видял какво става навън. Хората като че изкрейзиха. Само три дена са минали, а...

- Нещо казаха ли? Какво става?

Бай Кольо не беше от хората, дето четат вестници, но явно и него много го вълнуваха информациите за ставащото – ако се бяха появили, де...

- Ни звук от никъде... Няма интернет, няма телевизия, няма радио... Само хората говорят разни неща. Май извънземни са завзели Земята. И настъпват навред. Скоро са щели да дойдат и тук... Казаха, че ги видели край морето. В големи чинии, върху три метални крака, стрелят с убийствени лъчи и помитат всичко...

Погледнах го учудено:

- Бе, бай Кольо, това по филмите го има...

- Анджък, де... Направо като на филм... И мисля утре да вдигна жената и да заминем на село. Там надали ще дойдат...

- Кажи, кажи защо съм ти?

- Слушай, Ице, тръгнаха бандити из града... Полицията изчезна, няма никой в общината, хората ги е страх. И решихме тая нощ да пазим входа. Долу, у нас ще стоим – по двама-трима, ще се сменяме на два часа. Ама няма да заспиваме... Можеш ли?

Помислих. Заключвам Павлинка, аз ще съм долу...

- Идвам...

И слязохме до тях...

Нощта я изкарах в апартамента на бай Кольо. Само няколко пъти се качвах да видя какво става у нас. Павлинка отначало седеше с една свещ и четеше книга, после видях, че е тъмно и чух равномерното й дишане...

Значи се е успокоила...

Това е добре...

Някъде към 3 часа, таман бях задрямал, класният ме побутна:

- Ице, ти как си с английския?

Е, как да съм? Уча, все пак, в езикова паралелка, два пъти излизах от страната, тате често иска да си говорим на английски... А, щях да забравя – филмите гледам без субтитри...

Казах му, а той ни съобщи идеята си. Да използваме радиото, за да чуем какво става по света. Радиовълните – тия, късите, може би не са засегнати...

- От кого? – заинтригувах се...

Но той остана загадъчен:

- Имам едно усещане... Обаче, трябва да проверя – не съм специалист...

А аз го разочаровах. Или поне така мислех:

- Джиесемите не работят. Ни звук по линиите, ни радиото...

- Кой говори за телефоните? Имам предвид възможността да пробваме с истинско радио – ако може даже, лампово...

- Няма ток... Де ще го включим – рече бай Кольо. Нали си беше жичкаджия, веднага се сети...

А класният явно беше мислил за всичко до края:

- Акумулатори... Отя ден заредих моите в колата – като че съм предусещал...

Оставиха ме да наблюдавам пред блока от площадката на първия етаж, а те излязоха и отидоха до гаража вляво от входа. След малко се зададоха с един акумулатор. Тогава аз ги напуснах – качих се до нас, където в малката стаичка, използвана от тате като килер, стоеше старото радио на дядо ми още...

- “Даугава” – рече класният, когато ме видя да слизам със сандъка надолу – Помня ги...

Сложих радиото на масата в кухнята. Под нея бай Кольо беше оставил акумулатора и приготвил жици за свързване...

- Тате е бил малък, когато го спечелил на лотарията – разказах семейната легенда – Теглил билетче и му се паднало радиото...

През това време бай Кольо нагласи всичко, щракна внимателно бутона на радиото, завъртя ключа вляво и почна разходката по целия диапазон...

Бръмчене, бучене и... Глас... Приведох се, внимателно се вслушах...

- Казва, че е от Орегон... – Замълчах...

- Ясно, Щатите – рече класният – Слушай и превеждай...

- Били във военна база... Обаждал се от стара радиостанция. Всички нови не работели. Там са над 1 000 души, имало и жени и деца... Търси някой, който да има връзка с тяхното командване...

- И в Америка, значи – каза замислен класният – И в Америка...

Бай Кольо решително вдигна глава от акумулатора:

- Тръгваме утре за село, ако до заранта не дойде токът... Има нещо, има нещо много страшно, ще знаете... Даскале, ще ти оставя ключовете, наглеждай апартамента...

А после някак безнадеждно рече;

- Макар че... На първия етаж сме... Ако някой намисли нещо – най-напред у нас ще дойдат...

После отиде да стяга багажа. Не беше малко – няколко куфара, кашони, дори в една кофа насипа храна за Рони, кучето му...

Към шест взе да става светло...

Качих се горе, у нас. Павлинка стоеше на прозореца в хола и гледаше някъде на запад. Погледнах и аз. Издигаха се поне десет пушека – някои близо, други далеч, някои гъсти и дебели, други тънки струйки, устремени към небесата...

Пожари... Които никой не гасеше. Едно – че нямаше кой, друго – че нямаше с какво...

Четвърти ден и цивилизацията умираше...

А ние трябва да оцелеем...

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.