Сладки приказки на кафе и едни кафяви очи

- Малко съм притеснена - Стефани започна по този начин изповедта си пред своята най-добра приятелка и продължи - имам някакви симптоми, които ми приличат на някаква начална фаза на болест, чиято терминология ми е крайно непозната и бягам от нея с двеста, когато усетя, че се задава.
- Хм... това звучи интересно - коментира Лили - може ли да продължиш?
- Ами аз не съм сигурна какво точно ми има - каза Стефи и повдигна рамене сякаш се опитва да каже "не съм убедена, че и друг би могъл да ми каже".
- Температура имаш ли?
- Не, не...
- Някакви болки? - продължи да изброява Лили в опитите си да се направи на личен лекар на приятелката си и да разгадае какво има.
- Нямам.
- Добре, а какво усещаш?
- Пеперуди.
- Пеперуди ли? - учуди се момичето като започна да се притеснява, че приятелката ú наистина има нужда от лекарска помощ (психиатър, може би).
- Да, пеперуди. Много при това. 
- Привиждат ти се пеперуди, така ли? - започна да нервничи Лили и да се пита какво се случва със Стефани.
- Моля? Да ми се привиждат ли? - сега другата започна да се съмнява в доброто психично състояние на приятелката си - не, разбира се... мисля, че съм влюбена.
- Моите съболезнования - каза Лили, която по природа не беше от романтичките, нито от хората, които вярват в любовта. Всъщност беше тъкмо обратното - отричаше я до крайност.
- Престани! - скара ú се леко Стефи и продължи - от известно време се усещам по-различно.
- Да, видимо е, че превърташ.
- О, Лили... ти си непоправима!
- А ти си влюбена, кое е по-лошо?
- Не мога да се разправям повече с теб. Нека поговорим за любовта. Виж каква хубава тема.
- Много... - иронично подхвърли момичето.
- Че какво ú е?
- Нищо, просто когато каза, че искаш да се видим на по кафе очаквах да обсъждаме нещо интересно, пък ти... любовта, та любовта... влюбена съм, бла-бла-бла.
- Ти не си ли се влюбвала?
- Хайде пък сега мен подхвана.
- Това не отговаря на въпроса ми.
- Щом не отговорих веднага, кое те навежда на мисълта, че ще отговоря сега?
- Нали сме най-добри приятелки и всичко си споделяме - каза Стефи и направи мила физиономия.
- Ох, ужасна си като правиш така! - рече Лили и започна своето кратко откровение - Истината е, че нямам време за любов.
- Как така нямаш време? - изуми се Стефи.
- Ами нямам. Заета съм от сутрин до вечер в ателието, когато имам няколко свободни часа ги прекарвам някъде навън с теб или някоя от другите ми приятелки и за любов не остава време.


Стефи започна да се смее.
- Кое ти е толкова смешно? - намръщи се Лили.
- Това абсурдно нещо, което току що ми спомена.
- Е, нали искаше отговор?! Eто ти отговор - сопна се момичето.
- Я, виж кой се задава! - каза Стефи и посочи към вратата на кафенето, в което бяха седнали двете.
Когато Лили видя, че се задава момчето, в което от дълго време беше тайно влюбена, краката ú се подкосиха. 
- Май е време да си ходим - каза тя и побърза да потърси с поглед сервитьорката за да дойде, да ú платят и да си тръгнат възможно по-бързо.
- За къде така се разбърза? - учудено попита Стефи.
- Стига си задавала въпроси! Пий това кафе по-бързо и да се махаме!
Изведнъж на тяхната маса се зададе същото това момче, което бе влязло преди секунди в заведението.
- Как си, Лили?
"Той на мен ли говори? И откъде ми знае името? Мислех, че не ме познава. Какво всъщност ме попита? А да, как съм. Ами как съм? Малко притеснена. Всъщност доста. Имам симптомите на Стефи - усещам пеперуди. Май съм болна. Най-добрата ми приятелка ме зарази. Сега трябва да се излекувам, ама вируса стои пред мен. И аз не мога да кажа и думичка, а той чака за отговор и ме гледа. Ах, тези кафяви очи..."