Сладко от череши - 2

         Какво правя, но никой не чух да ми отговаря от кукувичето гнездо на мозъка ми, докато Менделсоновия марш отиваше да играе на развален телефон при някоя друго момиче с червена рокля. След половин час чакане на очаквания идеален мъж, напрежението започна да изхвърча през очите ми под формата на запалени томахавки, целейки се във всеки случайно попаднал пред очите ми минувач. „Абонатът е изключил телефона си“– повтаряше най-бездушно дежурния глас на операторката. Изпуших две, или три цигари. Пратих му смс, едва сдържайки трите, или повече напиращи въпросителни. Веднага след това наострих уши да чуя, ако не изпискването от телефона си, то поне стъпките му. Направих две обиколки, имаше таксита, готови да ме закарат и на северно море, ако можех да си го позволя, но и бюджета ми беше изчислен за една седмица – почти до стотинка. На пазарчето продаваха морски сувенири, пообиколих ги, чудейки се кой да му  подаря, или с кой да го оцеля, но след това  видях пейка пред гарата  и седнах. Загледах се в небето. Ех, небето! Имах само едно желание, а горе грееха толкова много звезди, че не беше трудно да се види, как протягат вратлета зад мастилената завеса и се надвесват надолу с любопитни очички, готови да скочат на перона и да го огреят със сиянието си.

   От някакво такси долетя балада, кацна на рамото ми и ме помилва с крилата на морския бриз. Така, дори и по-настоятелно ме галеше, преди малко повече от година, музикалната програма с поздрави в къщата на баба. Черешата, с натежали от плод клони се огъваше, правейки мост почти до земята. Ядях, берях сочните череши, тананиках си, но от време на време хвърлях по един поглед и на телевизорчето на беседката. Виждах, че отдолу на екрана излизаха обяви за запознанства. Напълних кофите, но когато седнах да запаля цигара,  едно нахално петле започна да рови в главата ми с крак. Ровеше толкова усърдно, че накрая извади червейчето на глупостта. Глупостта, тя е близначка с любовта и една без друга не могат. Повечето обяви бяха забавни, търсеха се предимно жребци и кобили, но неговата звучеше някак романтично, пишеше, че е на 31 години и реших да се закачам с баткото. Написах му, че щом е стигнал до обяви за запознанство, много го е закъсал с жените, а след това под наставленията на баба, започнах да мия черешите, за да им вадя костилките. Бях преполовила едната кофа, течеше сок от пръстите ми и тогава чух смс-а. Питаше ме общи въпроси, как се казвам, от къде съм и какво правя в момента. Чудех се дали да отговоря подробно, ваучера ми беше на свършване, но все пак го посветих, че съм на село и правя сладко от череши. Стори ми се умен, по онова време рядко се намираше някой от мъжки пол, с който да си говорим нещо смислено, пък и да може да ме разсмее, ако ми се приреве. Игор се оказа точният човек. Каза, че е бизнесмен, работи на пазара в Бургас и си търси някое момиче, на което той щял да приготвя сладко от череши. Аз пък се надявах, че поне бурканчетата ще му затварям, после да не ме е срам, като си мажа по палачинката. Признавам, тръпката си я биваше, не че още не ме държеше, но бях много ядосана, докато го чаках на гарата. След известно време се чухме по телефона. Първия път гласът му се заби в мен като игла с упойка и за малко да си забравя името. После полетяха писмата ни – от единия до другия край на България. Изпратихме си по една снимка и хоп! Колко му беше да ме омагьоса! Така ме замота, че цялата къща знаеше, че приятелят ми е от Бургас и, че съм на пазара да продавам череши, за да събера пари за срещата. Той ми пишеше забавни стихчета, казваше, че живее в блок с майка си и баща си и все повтаряше, че някой ден ще ме изненада и ще дойде да се видим. За съжаление, или не, нещо все го възпрепятстваше и накрая се уговорихме, аз да отида. Но това беше преди… Сега го нямаше. Строполил се беше и трепетът – под някой влак, изхабен като машинист, с изцапани дрехи и ръце, но не от сочни череши. Бях се отчаяла напълно, хората ме изтощаваха, оглеждайки ме и нищо чудно някои да ме бяха взели за проститутка в тъмното – издокарана по този начин. Тъкмо се чудех, дали да не си потърся и хотел, когато внезапно чух телефона да звъни в ръката ми.

– Извинявай много, падна ми батерията. Идвам до 5 минути. С какво си облечена?

Когато чух гласа му, в мен се изпариха и гняв и гордост и всички ония чувства, които пречат на глупостта да поеме щафетата от сестра ѝ.

– Хайде, чакам те. Няма други хора на гарата, освен мен. – казах и побързах да си наместя сутиена, презрамките, червилото, огледалото, заедно с всички женски аксесоарни усложнения.

     Почти веднага от насрещното такси слезе едно декоративно мъжле, което сигурно ми стигаше до пъпа. Не, че са лоши такива мъже, просто до тях изглеждам като великанка, или като дойка. Но това, което ме вълнуваше тогава беше, че този мъж, никак не приличаше на Игор. Объркването ми се появи тогава, когато той ме погледна опознавателно. Усетих как кръвта от жилите ми се отдръпва. Затворих очи, обърнах се с гръб към него и си поех дълбоко въздух, очаквайки присъдата си.

      Така със затворени очи, усетих обгръщаща, силна прегръдка. Още преди да чуя гласа – в мига, в който ме обви, знаех, че тези едри ръце не са на мъжа, слязъл от таксито. В гръб почувствах, как калинките полазиха по кожата ми, заедно с ароматите на плодове и зеленчуци, впили се в тениската му. Зад себе си долавях дъха на неговите устни опрени в тила ми. Потъвах в едрите му ръце, губех се, а гарата пред мен се свиваше в утробата на горящите ми от взиране очи и се люшкаше заедно с мен. Той ме, завъртя към себе си, казвайки нещо, което не помня. Осветлението от гарата освети лицето му и тогава разбрах, че снимката в чантата ми е само бледо негово копие. Влажните му очи ме изпиваха. Не можех да повярвам. Струваше ми се, че въображението  ми отнови си прави номера. Беше най-хубавият мъж, който някога бях срещала и дори не ми трябваше доказателство, дали наистина е Игор. Целунах го нежно,. Забелязах, че дори се е обръснал, кожата му беше гладка, не че това беше от значение, защото исках само да го вкусвам и докосвам. Бяхме говорили за какво ли не през тази година и малко, но през цялото време той ми липсваше. Зарових пръсти в меката му коса и затворих очи. Горещият му дъх изсвистя из тялото ми, опарвайки стомаха. Зави ми се свят, почувствах се слаба, но Игор ме притегли за кръста и въпреки, че го виждах за първи път, излъчването му ми вдъхваше сигурност и инстинктивно се оставих на ръцете му. Устните му топли и подпухнали се впиха в мен, докато се опитвах да кажа нещо, но безуспешно. Дълго стаяваната нежност се отприщваше в омекналите колене и импулсите стичащи се надолу по гръбнака ми. Отпусках глава назад, с единствената си останала мисъл: "Помощ, мозъкът ми блокира. "  

следва