22.12.2012 г., 12:13 ч.

Случаят с детето на гробището 

  Проза
1919 0 4
3 мин за четене


Случаят с детето на гробището


    Това всъщност беше първият истински случай в кариерата ми. Работих с проблемни деца към 3-то РПУ. Видях Филип във фоайето - пребледнял и изплашен. Усетих, че момчето искрено се изненада като влезе в стаята. Небесно сините стени, големият прозорец с повдигнати щори, розовият диван, шарените мебели, играчките в ъгъла, предполагам, че не е очаквал да види това. Знаеш ги момчетата на тази възраст, гледат толкова много екшъни и си представят, че реалността е такава.  И сега любопитно  разглежда всичко. Казах си, че сигурно е очаквал нещо от сорта на: мрачна стая, без прозорци, груба дървена маса, два твърди стола, строг следовател (или двама - доброто и лошото ченге), лампа, която се люлее над масата, без абажур само крушка и фасунга. Минималистично и страшно. А освен че стаята прилича на детска стая,  насреща му съм седнала аз. Неприлично млада и спокойна. Усмихвам се приветливо и го каня да седне. Той ме преценява набързо.  Усещам как погледът му ме сканира.
- Здравей, казвам се Ася. Аз съм психоложка и съм тук да помогна на полицията да разберем какво всъщност се е случило с твоя приятел Марио, който загина в събота. Искам сега да се успокоиш - бутам към него чаша с горещ шоколад - и да ми разкажеш ВСИЧКО, което си спомняш.
Разбира се, тактическите изисквания се отнасят до  свободен разказ и втора част въпроси по време на разпита, за да се установят детайли и дали свидетелят не дава лъжливи показания.
Отворих си тефтера и започнах да водя бележки.
- Хайде, започни с това как се казваш и след това ми разкажи подробно какво се случи в събота вечерта, преди инцидента.
Филип придърпа чашата с напитката. Взе лъжичката, която беше поставена встрани и започна да разбърква течността, гледайки в чашата.
- Казвам се Филип Михайлов Иванов. В събота вечер излязохме с момчетата, както всяка вечер през ваканцията. Стояхме на беседката на центъра и си разказвахме страшни истории. Тогава на Мартин му хрумна да идем до гробището. Селското гробище е на по-малко от километър от площадчето, на което се намирахме, освен това нямаше алеи и охрана, и осветление  както в града, просто стара ограда и една врата, която не се заключва. Стори ми се много яко да отидем, пък и бяхме с момчетата, какво можеше да ни се случи?
- Искам да ми изброиш имената на другите момчета, с които отидохте на гробището. Казах аз с равен, спокоен, топъл тон, тъй, сякаш искам приятелска услуга.
- Мишо, Иво, Мартин, Бранко и Марио.
- Добре, излязохте с момчетата и решихте да ходите на гробището и...
- И влязохме. Мен ме беше малко страх, признавам, но имаше адреналин. И тогава... Мартин  разказа историята за това как, ако легнеш върху нечий гроб, мъртвият те сграбчвал и те прибирал при себе си. Марио започна да му се подиграва и да се смее каква голяма глупост било това и как щял да го докаже ей сега... и после... (пауза)... после той легна и когато се опита да стане, започна да крещи. “Помощ, Помощ!” И ние побегнахме... и той не дойде. После, когато Мартин не се прибра, техните идваха в нас и трябваше да им разкажем... ей на, това което разказвам на вас... и те отидоха, но  духовете го бяха убили Марио...
- Към колко часа излизахте с приятелите ти из селото?
- Ами... към осем, осем и нещо, тъкмо се беше стъмнило.
- И бабите  ви ви разрешават да играете до толкова късно?
- Ами, разбира се, аз съм вече на 13, Бранко е даже на 14 години и освен това центърът на селото, където са беседките, е съвсем близо до бабини.
- Твоят приятел Бранко беше по-рано при мен в тази стая и каза, че две ръце го сграбчили Марио. Ти видя ли нещо такова?
- Не помня, госпожо.
Подозирах, че става дума за насилие между деца и че прикриваха това ужасно престъпление.
Някой почука на вратата. След поканата ми, в стаята влезе съдебният лекар с папка в ръка.
- Установена е причината за смъртта след аутопсията. - Каза той.
Отворих папката и зачетох.
Детето е починало в следствие на сърдечен удар. Вероятен сценарий -  жертвата е легнал върху гроба, горнището на анцуга му се е закачил на плевел-драка. В тъмното, наплашен, е възприел това като сграбчване, предвид къде са се намирали. Започнал е да крещи и когато другите са побегнали, сърцето му не е издържало.
- Филип, свободен си да се върнеш при родителите си. Това е всичко. Нека влезе баща ти. Казах аз и затворих папката.


© Анин Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Имаше един български филм...(Не си спомням заглавието)Група деца играеха край бункер и едно от тях падна... Другите не само че избягаха,но и не казаха на родителите си, защото си бяха обещали да пазят тайна...
    И сега настръхнах като прочетох.Детската логика е твърде жестока понякога. Поздравления.
  • Браво! Страшничко, но добре разказано!
  • Първо ще започна с едно недоволстване (не се плаши, аз много мрънкам и все си търся за какво да се хвана): "Искам да ми изброиш имената на другите момчета, с които отидохте на гробището. Казах аз с равен, спокоен, топъл тон, тъй, сякаш искам приятелска услуга." Според мен тук трябваше да започнеш с описанието на тона, или да се постараеш думите да изразят тази топлина и приятелство. На пръв поглед изглежда като заповед, а после разяснението е някак смешно и неестествено.

    До тук със забележките. Всичко останало много ми хареса, а разказът е наистина плашещ.
    Реакцията на децата е супер естествена - да започнат да бягат, когато приятелчето им завика за помощ. Само по филмите се хвърлят да го спасяват.
    Хареса ми, че накрая е дадено съвсем логично обяснение на случилото се. Читателят може да повярва, ако иска, но съмнението си остава, което е доста страшно.
    Браво за чудесната работа! Аз имам една групичка познати, с които си разказваме страшни истории и някой път ще разкажа твоята, но уж е истина. Вярно, не е много етично, ако не те спомена като автор, ама ти и няма как да разбереш, нали така.
  • Горките малки наивни хлапета... Много тъжно
Предложения
: ??:??