(Романизиран коктейл от реални необичайности.)  

В просъница чувам алармата.

Събуждам се!

А то вече станало време да се попогрижа и да попоработя около насъщния нещо да изкарам.

Отивам в големия град.

Имам си предвидени за вършене куп задачи.

Една от тях е да взема пратка от пощата.

Предполагам е нещо за почерпка.

За това и я оставям, като последен ангажимент.

Денят е много натоварен.

Едвам привечер към пет и нещо успявам да стигна.

Влизам в залата!

Ужааас!

Опашкааа!

Почти до вратата е!

… и е дебела като на ламята Спаска!

… там по онова време когато страдаше от болимия!

… или пък сигурно само така ми се вижда - защото е тройна!

Ама не главата или ламята – опашката.

Нормално!

Край на работен ден е все пак!

Ненормалното е защо е от три колони?

Краищата на редиците е обаче са много „рошави”.

Невъзможно е да се ориентира човек къде да застане.

Питам кой е последен.

Вместо отговор следва въпрос: „За какво ще чакате?”

… а другото дали съм минал през гишето за проверка на личната карта.

Отговарям малко по-тихо да не смущавам другите.

Но понеже не получавам отговор от този, с който съм повел първия си диалог се опитвам да подпитам един мъж четящия вестник.

Той ми кима неглиже с глава и казва:

„Тъпотия! Чакам тук вече половин час куриер някакъв си да се върне… Ама май ще е някога си от някъде си! Ама к’во да правя – важно ми е!”

Жената до него от другата редица го допълва без да съм я питал:

„Аз вече чакам да ме викнат за получаване.”

Чакащия между тях младеж ми махва с ръка, казвайки:

„Наредете се някъде господине - все някога ще стане ясно за къде сте.”

Нищо не мога да схвана. Импровизирам със заставането си като последен на една от така „тупираните” върволици.

Предвид бройката на хора пред мен дори е учудващо, как всичко е спокойно. Но пък се усеща и една тънко витаещата следработна тяговост. Кристално ясното в случая е едно – ще падне чакане. Слагам си слушалките и леко притварям очи. Отпускам се и правя опит да мисля за нещо по-различно от умората и отегчението лъхащо в салона.

Определено тазнощните перипетии все още ми държат влага.

Ето! Току пред затворените ми клепачи изплува колажни коктейли от появилите ми се нощес лица, реплики и пейзажи:

Гаджето ми…

Моменти от разлъката...

Жената от педагогическата стая…

Младоликият и поглед изпълнен с умислена мъдрост …

Обясненията и за чудатковците със слънчеви души.

А като фона на всичко това се вижда как миражна мараня трептят пирамиди, камили, дисдаши, бурки и удивени туристи.

Дааа!

Мозъкът ми май наистина не може да спре да се разхожда из дебрите на снощните ми сънища и мисли. Но пък се изловявам, въпреки богата палитра от видения от време на време току отварям някое и друго око. И между смесицата от спомени и присъници неволно воайорствам наоколо. Правейки лек визуален обзор на присъстващите. Даже ми хрумва:

„ Де да имаше поне една слънчева душа. Да блесне тук поне за минутка – до три. Може пък и да поразбута някой друг от тези гъсти сиво черно-облачни пост-работни настроения.”

И току – насред мисловно-облачното пространство от спомени което си бях спретнал усещам, как някой ме тупа по рамото.

Обръщам се.

Поредния новопристигнал е.

Пита ме кой е последен и къде да чака.

За последен му казвам, че със сигурност съм аз.

После му се усмихвам дружелюбно и добавям:

„А за това къде точно да чакате ще ви трябва врачка.”

Той явно носи на майтап и ми отговаря:

„Ей сега ще звънна на една да ми ‘фърли едни Таро!”

След което си разменяме няколко разяснителни реплики.

Но докато му говоря усещам, как напрежението наоколо сякаш е пораснало.

Заслушвам се.

Определено има някакви мърморосвания.

Не ми е до тях.

Обръщам си се напред.

Слагам си слушалките.

Попадам на Радио Фокус – новини!

Да де! Ама на мен хич не ми се слушат дъдории за правителства кметства и разни подобни платени критикарствания. Започвам да сменям станциите - ей така за спорта. Уж си търся по-спокойна музика. Но на една от фиксираните в паметта вълни улучвам песничката на Дичо. Онази за студената лимонада, горещите пясъци и синьото море. Хе хе хе! Голяма работа е хубавата музика. Веднага и отново ме телепортира в пясъчните ми спомени за Сахара. За хората със слънчевите души, за личностите, които срещнах тогава в Кайро и Александрия. Вярно! Въпреки, че не бяха чак от онези най-големите слънца гиганти все пак те оказаха едни доста разтърсващи промени относно разбиранията ми за хората около мен. Или може би това си е било някакъв вид подготовка. За хора които по късно ще срещна. Защото след Кайро съм имал най-малко два случая в които стоя очи в очи със Слънчеви хора от доста по-голяма величина.

Онези представители от слънчевото семейство чийто според Служителката от педагогическата стая са в състояние с блясъкът си да огреят едновременно много хора. Даа имам и такива срещи. Жалко! Песента на Дичо свършва. Говорителката обявява: „Минути за класика - опусум за цигулка и флейта… !”

Секунди по късно една дървената красавица с меки форми напомнящи женски елеганс проплаква възбудена от движението на лъка по струните й. Седем, осем такта по-късно нейната лъскава метална „приятелка” се впуска да и приглася. А аз под звуците на този нежен инструментален дует притварям очи. Тъгата лееща се в някой от музикалните извивки обаче мигом ми напомня едни други мелодии, които ме пренасят назад във времето. Да е било преди пет шест години. Видях тогава един човек от непосредствена близост. И двамата бяхме в зоната на едно красиво ритуално събитие. Там също се лееше подобна музика от няколко цигулки и две флейти.

Е! То самото виждане с човека не бих оприличил точно като лична среща...

Нооо…

На мен ми бе интересно, начина по който изобщо се развиха събитията...

Не знам по кой си неведом всевисш каприз на Съдбата се случи това… Но няколко дена преди въпросното събитие Строгата господарка на моето битие като че ли почти ме натирва да присъствам на годишния национален събор на Бялото братство до Седемте рилски езера.

И такаа…

На връх 19 Август моя милост след като съм посетил чаровната езерна двойка - Сълзицата и Окото съм се изтипосал на тревата до по-голямото им братче. Онова прекрасно мокро създание на майката природа - езерото носещо името - Бъбрека.

Та седя си къде най-външния кръг на танцуващите паневритми Братя и хоп - виждам възрастен мъж с монголоидни черти – танцува. А от него и около самия него се лее едно много странно излъчване. В първия момент не мога да схвана дали просто ми се струва или това е някакво си отражение от лъсналата белота на многобройните светли одежди около него.

Но за другото - да! До колкото съм чел има едно японско семейство, което идва специално за Дъновистката Нова година, честваща се точно на този ден. А то като поглеждам – ами да! Ето я там през един човек ма’а дълга бяла фуста и жена от неговата раса. Точно както си пишеш там - винаги идват семейно. Та в този момент не знам пак ли бе Господарката Съдба или детското скрито от долу под егото ми, но нещо от вътре сякаш ме сръчква. И тутакси решавам, че за мен ще е въпрос на чест и лично достойнство ей така по български да ги поздравя.

Ставам.

Правя крачка – две.

Но в момента, в който подхождам на по-малко от две ръце разстояние усещам, как някой ме изтласква с тялото си настрани. Вдигам очи, а то някакъв мъж с дебел врат и като че ли ми се стори мярнах жичка зад ухото му. За това второто не бях сигурен. Но някак си се стреснах. Спирам и се оглеждам. А то - около въпросният монголоид има лица, които никак… Ама много никак не ми приличат на смирените Братята от бялата общност. Е и като за капак на цялата тази странност малко по-встрани се суетят групички с микрофони от водещи телевизии. Веднага се светвам, че този японецът изобщо не е обикновен човек. Пък и онези строги левенти вторачено гледащите около него и стъпващи малко вдървено, като в паници бяха твърде далеч, от визията на белодрехите последователи на Бениса Дуно. По-скоро ми заприличват на дискретна, но твърде плътна охрана. Тези констатации на момента охлаждат ентусиазма ми за личен контакт. Та единственото, което се случва между мен и монголоида е, че когато той преминава на къде половин метър разстояние от мен погледите ни се срещат. При което двамата взаимно си кимваме, усмихвайки се приветливо един на друг по най-дружелюбния начин. И точно тогава с върховна почуда откривам, как физиономията му ми се струва доста позната. Естествено отдавам това на факта, че лично на мен почти всички монголоиди ми се струват еднакви. За това и може би го бъркам с някой герой от филмите или на вездесъщия Холиуд, или нещо от класиката на Акира Куросава. Пък и ако съм честен за толкова години ходене по земята нямам ни един познат японец.

Дааа…!

И тук за втори път картината на просторния свеж рилски спомен се изключва. Прекъсването не е вследствие на повреда в моя телевизор със спомените, а поради нечие побутване по рамото ми

Оглеждам се.

А то наоколо оживление някакво.

Махам си слушалките. Ща не ща вдишвам от застоелия въздух на залата, който тутакси ме приземява в настоящето. И преди дори още логически да съм се аклиматизирал към присъствието си на опашката, чувам някой да ме пита:

- Извинете господине какъв Ви е видът на пратката?

- До поискване! Защо?

- Ама не са ви вземали още личната карта - нали?

- Не! Още не! Защо?

- Ами вижте се! Първо сте застанали по средата на двете редици. Второ не знаете за какво чакате. В края на краищата на коя от опашка сте?

Обяснявам отново в детайли какво изобщо правя в залата.

Оказва се обаче - съм в наличност в някаква неправилна позиция от триптихната колонада на опашка. Тук били тези, които чакат куриерите да се върнат… „От нам къде си - поради нам какво си!” А на другата колонка били тези, на които вече са им вземали личните карти. Те чакали да ги повикат за предаване на пратките. Поради което аз като чакащ по общия ред съм трябвало да бъда ей там на еди на коя си колона. Където и когато е ясно че аз всъщност не съм.

Междувременно след мен има дошли и други хора. Човекът, който бе някъде пред мен се намесва и казва, че сме пристигнали заедно. Другия – майтапчият дето дойде след мен и на който обяснявах потвърждава. Така поредността ми на пристигане е свидетелски установена. И аз се мушкам там някъде си където ми посочва една жена от чакащите по общия ред. Оказва се обаче, как няколко човека, които са били преди мен също са разбрали за сложните тригонометрично сложните порядки на опашкочакане. Поради което са отишли в зоната на чакащите „За куриерите от нам къде си поради нам защо си.” И така след кратък консилиум между колоните и някакво групово пренареждащо разместване моята позиция като последно се явява доста по-напред. Разбираемо случващото се е в пълен разрез с очакванията на двама трима от нерваците които остават по назад. Предполагам това по някакъв начин включва бързоварите на завистта им и тя на мига заклокочва под формата на вербално брожение.

А като връх на цялата объркана казусна ситуация някаква крива леля на всеослушание с авторитетни нотки в гласа си, започва да изразява становище, как трябвало да мина най-отзад. И то най-вече за назидание и наказание поради това, че още от самото началото не съм разбрал какво ми е било обяснено.

Опитите и чрез точно такъв тип рестриктивно възпитателна обструкция спрямо мен тя лично да мине някоя позиция напред определено развеселява опашката.

Даже някъде от последните тлъсти прешлени на опашката прозвучават закачки по адрес на нейните моралистично педагогически напъни почти моментално да бъда превъзпитаван. При все на цялата ми очевидно видимо зряла възраст. Саркастичните подмятания разбира се изкарват от благоприлично равновесие и без това кривналия се за нещо лельюндер. Секунда след последната закачка тя демонстративно слага ръце на кръста. Заплашително заема формата на буквата „Ф” и с още по-строги нотки в тембъра на гласа си започва да обяснява на всички, как цели тридесет години е била директорка на детска градина. И ако искали да знаят присъстващите младоци тук тя толкова много такива като мен била превъзпитала че ехееее.

Тук вече по-младите представители от чакащите съвсем ясно прихват да се смеят, което малко или много разведрява обстановката. А аз успокоен, че все пак поне донякъде всичко си е в реда на нещата си напъхвам слушалките в ушите, заслушвайки се във все още звучащата нежна класика. Правя опит да се върна в спомена си за Рилските Езера и срещата с онзи човека с монголоидните черти.

Ах да – ето го и момента! Изниква отново пред очите ми! Но ако съм точен там около онази псевдо лична среща нищо друго интересно не се случи. В слушалките ми флейтата завършва с виртуозен финален пирует завършва дуетната партия. Музиката секва. Следва секунда тишина след което разбирам че съм на вълните на Радио 1.

От студиото пускат нещо в което се пее, че парите са сила и силата е пари. А аз се усмихвам, казвайки си, че може и да са сила, но това за парите се усеща най-вече когато ги имаш. Но ако ги нямаш може и в някаква душевна слабост да ти се превърнат.

Та следвайки реда на тези фискални помисли се сещам, как къде шест месеца след моята Рило-авантюра по някакъв повод правя услуга на една позната. А тя към онзи момент нещо е закъсала със силата на парите. И ми се жалва, че дори кафе не е в състояние да ме почерпи. Но пък при първа възможност щяла да ми се реваншира.

Така и става!

Има няма десетина дни по-късно ми звъни:

- Обещах ти да ти се отблагодаря подобаващо и имам изненада за теб.

- Ухаа – казвай!

- Ти нали често, често ми говориш за онова лечителско светило от Бали - Алекс Орбито.

- Споменавал съм ти - да. Фен съм му от ехеее - години. Слънчева душа е той. И то от много висока величина. И какво за него?! – после пляскам шумно с ръка и по откривателски възкликвам - Ооо…! Супер! Някой Да не е решил да ме води до Бали!?

- Да бееее! От къде го измисли това…?

- Ами понеже помня, че съм ти казвал, как не само на самия Орбито, но и като цяло на дестинацията остров Бали съм лют фен. Има и много други неща които да се правят там. Забрави ли?

- Еее не съм… Ако можех - за теб - щях да го направя. Заслужил си си го. Но като за първо време в наличност имам билети за кино?

- Кино? Ехаа! Ахаа… Искаш да кажеш, че ще отлетим до Бали да гледаме филми за лечителите там ли…!?

- Стига се занася. За документален филм за Алекс Орбито става въпрос. А билета ти е подарък от мен понеже там за онова - дето ми помогна…

- Ооо! Прекрасен жест! Благодаря! Поласкан съм. Другото си беше шега. Но да си знаеш, че никак не на шега няма да ти откажа, ако ме поканиш и на Бали

- Дай Боже! Здраве и благополучие да има и това да стане.

Отиваме.

Ама не на Бали, а в един град където е прожекцията на въпросния филм.

Като за начало има кратка презентация.

От редколегията на Списание 8 е!

Филмът започва.

В един момент обаче виждам кадри от ситуации, които са ми силно познати. Почти не мога да повярвам. Дори на няколко пъти ми се струва, как виждам физиономии напомнящи ми някой, който съм видял наскоро и едва ли не дори самия себе си виждам за части от секундата. И точно започвам да си мисля, че съм изпаднал в някакво си филмово Дежя Вю, когато от текста зад кадър става ясно, че екипът на Списание 8 са водили Орбито на Рила. При това точно в деня когато и аз съм бил там. И тогава ми проблясва, че всъщност мнимия монголоид с дискретната охрана не е бил никакъв японец почитател на Учителя Дънов, а лично знаменития лечител от остров Бали - Алекс Орбито.

Направо бях като потресен.

Помня как почти залепнах на седалката.

Защото то това си ми е отколешна мечта - ако не друго то поне да се доближа до тази светла личност - загадка за целия научен свят с неговите безкръвни операции. И ето, че тя мечтата ми, като че ли почти се бе сбъднала. При това без дори аз да подозирам. Никога не съм си представял, че мога ей така случайно да попадна на една ръка разстояние до толкова уникален човек, живеещ на хиляди километри от мен. Семпъл почти до неукост човечец, но пропит от мъдрост и дарба. Човек който пред осемнадесет камери с голи ръце безкръвно проникващо бърка във вътрешността на човешките тела, вадейки материализиран субстрат на „патологичния проблем”. Който причинява да речем бъбречна недостатъчност нелечима по казионно медицински способ. А на всичкото от горе после с няколко погалвания затваря отворената рана с размерите на човешка длан. И го прави без дори да остави белег. До колкото знам към момента няма учен в света, който да има трезво или логично обяснение на такъв тип хирургическа интервенция, като тези практикуваните от лечителите на остров Бали.

Къде месец след филма ходих като замаян.

Но дааа! Ето пак! Явно наистина днес не ми е ден.

Човек не може дори за пет минути да се порее в спомените си от досадниците на тази тъпа опашка…

За кой ли път някой ме потупва по рамото.

Свалям едната слушалка, а в ухото ми най-неочаквано прозвучава точно назидателния глас на бившата директорка на детската градина:

- Хайде бе господине! Не стига, че се мушнахте по-напред на опашката, ами сега и я задържате – почти ми просъсква тя, а то като поглеждам - ужас, явно отнесен в мислите си съм оставил до стоящия пред мен човек известно разстояние, дразнещо някой от чакащите.

Пристъпям по близо до презжестоящия.

Оглеждам се.

Всички са уморени!

… и служители и чакащи!

Пък и работата по гишетата май зацикля на няколко пъти.

Стрелките на часовника не се интересуват от нищо и от никой - въртят си се при това само напред. Този секундово пълзящ процес макар и почти невидим, неизбежно придвижват работното време на служителите към неговия край. А има прекалено много чакащи.

Назрява нова вълна от брожение.

Хората особено от двете колони имат своето основание.

За да се успокои недоволството началник смяната привиква свободните служителки от другите гишета на помощ. С това подкрепление вече извикват наведнъж по трима човека, а не по един. Но системата отново дава дефект - според интернет и компютъра на гишето пратка е в пощата. Но явно това е само виртуално. Реално, писмото или пакетчето физически го няма в секцията със съответната буквичка. И започва едно ходещо по мъките търсене.

Като за капак някъде назад чувам, че има майка с малко дете. Но нали бях със слушалките - дори не съм разбрал кога е пристигнала. Може и в началото хлапето да е било послушно. Но като всяко дете с течение на времето започва да си иска неговото. Все пак е на видима възраст може би малко пред пет. Незнайно обаче защо е в количка, която съвсем видимо вече му е тесничка. Чувам го как то опитва да се закача, някой друг от страни му влиза в тона и това го кара да се кикоти. С две думи около него се създава някаква зона на спонтанно дружелюбие.

Която разбира се ярко контрастира на непрестанното дуднене на някаква възпрезряла скица, която не мога да преценя лельобаба ли е или бабаолеля. Докарала се е с едни нескопосно изрисувани вежди. А облекло и като стил е с някакво фрапантно разминаване от общо приетите дрес норми за жени на подчертано видимата и възраст. Колкото до дуднежа й и това, което успявам да доловя е, че и тя подобно на пенсионираната директорка едва ли не иска да изкара присъствието си тук като някакъв национален героизъм. Пратка която имала да взема била от ключово значение за някой си и за нещо си. А видите ли като за капак в къщи била оставила малко дете.

Няма как да не ми писне от това и още на третата минута се опитвам да се отърва от досадното и каканизане, търсейки нещо по-звучно по станциите. Попадам на Енерджи. Натъпквам плътно слушалките, но вече си имам едно на ум и перманентно се оглеждам точно къде и как стоя.

Големият стенен часовник е точно над входната врата. Хвърлям му око, опитвайки се да се ориентирам дали от тази си позиция ще мога да се включа в работното време. В този момент през врата влиза жена с малко куче. Почти пале е – порода болонка. Нарежда се най-отзад. То нервничи и тя го пуска на земята. Животинчето е дружелюбно. Започва да се закача с чакащите около него. Чувам зад мен, как хората се смеят, отправяйки добронамерени реплики към новопристигналия четирикрак рошльо. Махам едната слушалка и разбирам, как кучето веднага е отишло при майката с детето. След което някакъв мъж авторитетно пояснява, че добрите кучетата познавали добрите хора и все при тях отивали.

За съжаление охраната моли жената да излезе. Имало инструкции да не се допускат домашни любимци в помещението и сочи към камерите по ъглите на салона. Отново се заформя спор, кое е правилно и кое не в такива ситуации. Не искам да слушам. Май вече започвам да се влюбвам в слушалките си които на няколко пъти ме спасяват днес от досадата. В тях прозвучава веселия възглас на водещата: „Енерджиии! Тук е Енерджи Рикуест! Очаквам вашите музикални желания за мелодии от деветдесетте до наши дни на 0888 895 895! До осем вечерта сме ваши! Здрастии! Кой си тиии!” Някой си Драгомир се закача в ефир с чаровницата Криси, поръчвайки си Евкалиптова гора на Ищар. Водещата с магнетичното ефирно поведение му отговаря подобаващо, обещавайки да му удовлетвори молбата. Харесвам я тази песен. И Певица също ми допада! Отдавам се на музиката. А в момента, в който специфичния плътен вокал полита в горните октави с нейното незабравимо „Пуршеее…” в съзнанието ми изниква споменът за една друга случка с човек и куче много приличаща ми на тази от преди малко с детето.

Миналото лято в края му да е било.

Тогава какво се беше случило не знам, но Ищар отново звучеше по много от станциите, че даже и по няколко пъти на ден, но тогава май беше с песента Последна целувка. Та аз с близки хора съм на няколкодневна почивка при топлите минерални извори в село Огняново. Старите хора казват, че там минералната вода се затопляла от вековната гореща любов между чаровната топла Родопа и палавия Пирин вечно вгледан в Бяло море.

Та тогава най-спонтанно с единия от познатите си решаваме да отидем и до село Гърмен. Да се снимаме с легендарния шестстотин годишен чинар. Естествено и да посетим разкопките на скорошно открития Никополис ад Нестум. Град построен от последния успешен римски император - Траян. Заповядал е да го изградят по случай победата му през 107 година след Христа над тракийския цар Децебал при покоряването на Дакия – днешна Румъния. Докато си вземаме билетчета екскурзоводът ни информира колко големи късметлии сме. Точно сега се работило по една автентична мозайка, която сме можели да видим на живо.

Отиваме.

Фронтално срещу сектора на въпросния артефакт стои човек с шапка от камуфлажен десен - тип идиотка. Нахлюпена е надълбоко над веждите. Въпросният елемент ходи насам-натам, говорейки нещо на руски по един много сигнално жълт телефона. Разбирам че го ползва за диктофон, защото от другата страна никой не отговаря. Екскурзоводката също разказва на висок глас, което принуждава човекът да замълчи. Той сяда в близост на пейките под сянката на едно дърво.

Аз си снимам въпросната мозайка.

Някой от групата обаче има твърде специфични въпроси към екскурзоводката и тя продължава да му обяснява, обикаляйки около огромния като площ изкоп. На мен не ми се слушат неща далеч извън моите интереси. Присядам под сянката до човека с шапка-идиотка.

Започвам да си преглеждам снимките направени до тук.

С периферното си зрение обаче забелязвам, че той ме гледа с любопитство. Сещам се защо е този му интерес. И аз като него съм със шапка идиотка, но моят е тип патриотка. Защото е в трикольорни багри при това с един възедър надпис BULGARIA. От това заглеждане в упор ми става неудобно - обръщам се към него и го поздравявам. Той ми се усмихва повече от дружелюбно, връщайки ми поздрава на руски. След което ме пита от къде съм. Отговарям му и на свой ред се интересувам той от къде е родом. Отговорът му е необичаен: „От Ташкент, и от Москва!” При което аз, правя възклицателен жест и смеейки се на глас му заявявам, че може би днес съм един космически голям късметлия. Той учудено ме пита защо. Отговарям, че не на всеки земен жител му се пада честта да срещне човек роден едновременно на двете места. Оказва се моя събеседник е с добро чувство за хумор. Приема шегата. Усмихва ми се щедро, пояснявайки вежливо, че всъщност е родом от района на Ташкент. Но – да! Понастоящем живее в Москва. След което той се интересува за пръв път ли идвам на тези разкопки и какво ми е мнението. Казвам му както си е. Но докато си говорим усещам, как от него лъха някаква лъчиста хармония. А усмивката му е направо един слънчев трепач. Че на всичкото отгоре, като чели ми е позната от някъде...

Но ако честно да си призная - не си спомням до ония момент да познавам ни един узбек роден около Ташкент, а едновременно и с това живеещ към момента в Москва. Но знам или не знам за такъв - нещо доста сериозно започва да ме боцка в мозъка, как това лице определено ми напомня на някого. Съответно за да спечеля време за умуване, започвам да му разказвам за другия град на Траян, който носи подобно име. И че се казва Никополис ад Исртум, но е по на север. Отвъд Стара планина до река Росица. Което като по-точно казано е на 3 километра от село Никюп и на осемнадесет от Велико Търново.

Усмивката на Човека отново грейва с целия си блясък. Сочи ми с очи към екскурзоводката и споделя, как точно преди малко тя му е разказала за същото. Това силно ме жегва. Чак по бай Ганьовски ме амбицира. Как така някой ще ме изпреварва с нещо, което аз съм искал да споделя някому. За това и на момента започвам да ровя из главата си нещо за България. Което обаче да не е чак толкова популярно като факт. За това го питам дали екскурзоводката му е споменала за наличието на сериозни доказателства, че точно там в малък манастир до въпросното село Никюп около триста години преди глаголицата на св. Кирил и св. Методий е написана готическата азбука, считана за основоположна на немската. Той прави доста учудена физиономия. Обаче мен пак нещо ме сръчква под лъжичката, че и тази гримаса също ми се струва позната.

Млъквам и се замислям.

Миг по-късно лъчът на прозрението – кой всъщност е този странник - ме прострелва право в слепоочието. Но тъй като никога и през ум не ми е минавало, че на живо ще мога да срещна, въпросната личност, веднагически отхвърлям това мое фантасмагорично предположение. Той обаче човекът с абсолютната си човешка неподправеност си стои ей така пред мен в едно с слънчево грееща си усмивка. А аз за да прикрия смутеното си от тези съмнения его започвам да разказвам надълго и на широко, как нашата малка територия, всъщност се явява зона, в която са написани най-малко три азбуки. Глаголица, Кирилица и Готика. При което той прави нова гримаса, от която е очевидно отново ми лъха на познатост: „Ееее…!” Почти възкликвам на ум и вече срам не срам се изкушавам да споделя подозрението си казвайки му:

- Много се извинявам за простосмъртното клише, но Вие поразително ми приличате на човек, чиито книги съм чел. И на когото съм фен доста отдавна – след което дипломатично поглеждам към него отявлено, демонстрирайки куртуазната си засраменост, а той ме дарява с поредната усмивка, напоена с неподправена човешка доброта и предразполагащо махва с ръка:

- О даа! Това е интересно! Случват се и такива неща! Не се притеснявайте! – опитва се да ме успокоява странникът и пита - А с кого ако не е тайна си мислите, че ме припознавате?

- С Мерзакарим Норбеков – отвръщам смело аз, но виждайки веселия блясък в очите му, на мига минавам в словесно оправдателна позиция – Еее… Може би объркването идва от това чеее… За нас европейците монголоидните чертиии…

- Не, не, не! – прекъсва ме той, маха си шапката идиотка, а усмивката му за пореден път грейва в пълната си двадесет и четири каратова слънчевост – Не се припознавате! – казва той, спира за секунда, след което топлосърдечно добавя - Това съм си точно аз – Норбеков. При това от плът и кръв.

Амиии!

…в този момент не знам защо, но се почувствах като в необрано лозе. Чак започвам да се чудя дали да легна на пейката, склопвайки ръце на слънчевия си сплит, че да мога малко самоуспокоително да скрия огромното си вълнение…

Илиии…

Илиии…

Чисто по детински да дам воля на емоциите си, подскачайки на място на един крак, или с разперени като крила ръце да се повъртя малко в кръг. Но тъй като Супер егото ми започва да крещи с все сила в средното ми ухо, че и едното и другото са крайно неподходящи телодвижения за тази ситуация... Няма как! Без каквито и да апелации се отдавам на неговата строгост. А то моето Супер Его в подобни случаи никак си не си поплюва. Без да губи и секунда почти мълниеносно протяга косматите си мъжки ръце, там от неговата си зона на контрол. Почти троснато придърпва изпадналата в емоционална еуфория детска част на моята душевност. И с цялата си присъщата за подобни ситуации строгост плътно напъхва моето детско Аз в общоприетите за календарната ми възраст форми на поведенческо благоприличие. Така стегнат в желязната хватка на неговата усмирителност успявам в ускорен план да укротя неистовите си напъни за невръстни фриволни изблици.

И по стар български обичай единствено и само прегръщам топло и сърдечно Норбеков, казвайки му колко много се радвам на нашата среща. В интерес на истината той ми отвръща подобаващо. Дълбоко оценявам този му жест. Защото ако аз го познавах макар задочно от книгите и репортажите, в които го бях гледал, той дори не предполагаше за моето съществуване. А аз в този случай можеше да се окажа всякакъв.

После си дърдорим известно време.

Аз откровенича за това онова.

Отварям тема и за теорията му.

Подчертавам и пълната си подкрепа относно практикумите на прословутия академик на физическо и ментално ниво, чрез които той постига приемлива динамика в акомодационите реакции на очите и очния нерв. После му предлагам да отскочим до Ковачевица. Разпалено му обяснявам, как това село е съхранило почти изцяло облика на чистата архаична българщина от преди триста - триста и петдесет години. И е нещо като моментна снимка или машина на времето на живо.

Къщите са абсолютно уникални за цяла България.

Поне като планинската архитектура и майсторско изпълнение.

Трудно е да бъдат описани.

За това е най-добре да се видят на место.

Както е трудно и да се опише усещането когато си до десетметровия кръст поставен на върха над селото. Интересното е че на сто процента е дарен от едно семейство – Яна и Иван Христови. А понеже няма никакъв транспортен подход до мястото на което забит се е наложило да бъде спуснат с хеликоптер.

Ама то дето му казват хората като му тръгне на едно място на строителна находчивост - така си му и върви. Селото е било създадено и основано населявано предимно от строители. А те определено са знаели защо и какво правят. Може би поради това въпреки неизбежния за всеки планински район пресечено стръмен терен, улиците са направени по уникален за калдъръмена настила начин. Нещо подобно е на наклонените транспортни ленти в моловете. Където колелцата потъват в специалните каналчета на лентовия профил и количките се законтрят. И тук има нещо подобно като идея, с тази разлика, че в ескалаторните ленти посоката на грапавината е надлъжна и е от гума и метал. А в Ковачевица всичко е от камък и грапавината е напречна. Нещо като пасивен тип напречна тресчотка е.

Или по-точно казано по средата на улиците, там където би трябвало да стъпва коня камъните са положени по традиционния за времето си техника – хоризонтално с плоската си част на горе. Но там където по пътя е трябвало да минават колелата на каруцата плоските камъни са забити вертикално-ребром. При това с около двадесетина градуса (остър ъгъл) на наклон - задължително по посока на изкачването. А още и през ред, през два има по някой друга редичка камъни, на която тънката част леко надстърча спрямо останалите, образувайки по този начин ситно вълнообразен гребен. Така когато коня спре на място въпреки, че терена е с доста сериозен наклон, колелата на каруцата се запират в някоя от надстърчащите редички. Това хитроумно поставяне на настилката тушира опасността гравитацията да повлече каручката и собственика й по надолнището. Не са забравени дори ограничителните бордюри както и дренажните зоните за оттичане на дъждовните води. Направо уникално. Ако бях в ръководството на АПИ (Агенцията за Пътна Инфраструктура) бих задължил всички пътно строители да отидат поне веднъж до там.

С две думи всичко е направено с желание, вещина и самобитен майсторлък от всякъде. Споменавам му че и в предното село Лещен е красиво! Но там архаичността на уникалните за района архитектурни традиции са започнали да ерозират. Най-вече под натрапчиво настъпващата „ръжда” от урбанистична поквара на снобските капризи обилно подхранвани от консуматорското бездушие на динамичното ни съвремие.

Той приема предложението ми.

Тръгваме.

По пътя не спираме да си бъбрим.

Яко готин е.

Какво да обяснявам.

С две думи – ярко слънчев човек.

Но като го наблюдавах ми се струва че Учителят му, който предполагам отдавна е в Отвъдното, ако намери начин пак ще го налага с дебелата сопа по гърбината така както го е сторил преди време. Защото ми се стори, че Мезаркарим нещо е болнав от към кръста, а не спира поне за малко работа си, че да помисли и за самия себе си.

Пристигаме.

Сядаме около една маса до къща която е някъде до входната улица. Пием чай и кафе. По едно време от някъде се появява куче. Идва при мен. Присяда до крака ми. Аз го галя и на български му казвам, че от другата страна на масата е самия и неповторим Мерзакарим Норбеков. Животинчето махва няколко пъти с опашка, отърква се в мен, удря ми един език по китката. После тръска глава и ме поглежда! А аз му казвам:

"Така си е Шаро! И аз те обичам. Ам ти иди! Иди при него! Това е Мезаркарим - той е слънчев човек. Отиди и си събери от малко неговата слънчевост и топлинка да си имаш бъдева за зимата. Че то високо в планината га сняг забръска да ти липсва топлото хич не е на работа добра това тука за зимъска."

Кучето пак ме поглежда умно. Махва още някой път с опашката и без да бърза отива до Мерзакарим. Отърква глава в коляното му и ляга точно до ходилата му. Аз се усмихвам и започвам да обяснявам на секретарката и на шофьора му, как нормалните добронамерени кучета приличащи по характер на въпросния четирикрак дружелюбец усещат слънчевите хора и за това отиват при тях.

А шофьорът се смее и казва:

- Това сега беше нищо. Тук поне е село! Нормално е да има кучета. Присъствал съм на доста по фрапиращи случаи. В степите на Узбекистан сме. Пътуваме за някое село. Сядаме под самотно дърво да си починем. А наоколо пустош. Най-близката жива душа е на километри разстояние. И току от някъде изниква куче. Идва при нас и сяда точно при Мерзаркарим.

А аз клатя в съгласие глава и се обръщам към на шофьора:

- А може ли по някаква такава подобна причина и ние с Вас в момента тук да сме насядали около Норбеков - а? – питам уж сериозно аз, но после намигвам иносказателно и продължавам – Само дето на дупетата си няма с какво така весело да помахаме.

- Знаете ли може и да сте прав – прихва да се смее шофьора - Мисля и аз май като това куче някак си така му изникнах от нищото и вече - на! От доста време съм все около него!

Разделяме се отново с прегръдки и Норбеков усмихвайки ми се казва, че точно заради тази ни спонтанност много ни обича нас българите.