Надя Петрова – деветнадесетгодишно момиче, за което животът тепърва започваше, слезе от влака на гарата в Бургас, за да се запише в университет. Избра да учи начална педагогика – умно решение, продиктувано от желанието и́ да има сигурна работа след време. Срамежливата девойка щеше да направи прехода си към Човек...
         Училищните години бяха останали назад във времето. Нямаше ги волностите, които си позволяваше там. Настъпи време за промяна – за една много внезапна промяна, отбелязваща ново начало.
         Чернокосото момиче си купи шише с охладена вода от малко магазинче, продавачката на което бе видимо ядосана. Енергията на големия град отнемаше топлината от хората и я трансформираше в тъга и груби думи.
         – Лев и двадесет! – изкрещя и́ с мъжки глас сърдитата лелка.
         – Заповядайте! – подаде и́ ги Надя. Не искаше да си навлича никакви неприятности.
         Премина през вътрешността на гарата – остъклено помещение с огромни размери, по стените на което бяха окачени всякакви упътващи табла, и се озова срещу леденото лице на реалността.
         По безкрайни улици галопираха нервни коли и градски автобуси, включени в ожесточена надпревара с времето. Ревът на мощните им двигатели уплаши Надя. ,,Как ще се оправя сама...", помисли си тя.
         Пухкавото и́, разграфено от пъпки лице стана бледочервеникаво. Непохватно нашарените и́ с червило устни приличаха на първото яйце, боядисано на Великден. Тромавата и́ фигура бе като петно на фона на елегантността на града.
         В далечината изквака чайка. Дивият поглед на момичето, насочен към небето, издаваше срамния факт, че не е виждала подобно създание никога. Най- добрите и́ приятели на село бяха мотиката, лопатата и вързаното псе в градината – пазителят на проскубаните кокошки. Много рядко получаваше нещо специално от родителите си. Иван и Мария нямаха възможността да и́ осигурят живота на кралица, за който бе жадувала от малка.
         Едри прасци прозираха под бялата, спускаща се до коленете и́ пола – най- хубавата, която имаше и обличаше само при официални случаи, а този подобаваше да е такъв. Гърдите и́ – селските момичета бяха много по-развити в това отношение от градските лигли – се тресяха като ударена боксова круша. Мъжката и́ физика прикриваше притеснението и́.    
         За малко да падне, докато се качваше в автобус на градския транспорт. Не знаеше, че трябва да се хване за платмасовите халки, висящи от желязната дръжка. Селянчето се изчерви от пренебрежителните погледи на хората...
         Надя се загледа съвсем непринудено в мускулест младеж, носещ обемен сак, който бе застанал срещу нея. Красивият му външен вид я привлече. Стомахът и́ се сви, а краката и́ се бетонираха в земята.
         ,,Какво ми става!’’, изрече на глас тези думи. Момъкът я изгледа съмнително, вдигна сака си и си намери друго място. В града имаше както нормални, така и ненормални хора и никой не би искал да попадне на представители от втория тип.
         Надя сведе глава и усети селското бреме на гърба си с пълната му тежест. Всички весели нощи по улиците, всички игри с пазителя на кокошките и мъдрите разговори със старите хора се завихриха в кално торнадо в съзнанието и́. Бургас изискваше нещо много повече от нея...
         Отривистата фигура на неориентираната дама не пропусна да скочи от платформата на превозното средство, когато вратите му се отвориха на точната спирка. Слънчевите лъчи я захапаха с острите си зъби.
         – Пууу! Как мой да ня'ам шапка! – надали Надя щеше да пропусне да изрази мнението си в този горещ летен ден. Родителите и́ я бяха учили да не сдържа нищо в сърцето си, защото подобни неща ,,фащали прах’’.
         – Дали ни мо'а си купя от нейде? – момичето бе изпълнено с бойна готовност да кръстосва шпаги из целия град, за да открие лелеяната шапка. Вътрешният дискомфорт за селските хора бе равнозначен на смърт на добитък.
         Фасадите на високите сгради и́ се изсмяха в лицето. Тя огледа района, в който се намира, и отпраши към университета, забравяйки за нуждата от изолатор на слънчевите лъчи.
         Влизайки в двора на масивното здание, се срещна със свой приятел от далечното минало. Не можеше да повярва, че това е той.
         Кирчо Стоянов бе възпитано и скромно деветнадесетгодишно момче, решило да продължи образованието си. Ценностите, които родителите му възпитаха у него, му отвориха очите широко. Мотивиран да успее в тези трудни времена, потърси утеха в прегръдките на града.
         Високото момче отмина Надя, без да и́ каже нищо. Карираната му риза се повдигаше от летния бриз. Стъпваше тежко, накуцвайки с десния крак. Изгладеният му панталон лъщеше на обедното слънце.
         – Кирчо! Аз съм... Не ме ли позна? – гласът и́ го възпря. Миналото се материализира пред тях, възприело мек и нежен образ.
         Бъдещият студент се обърна бавно към нея. Избилата по лицето му брада го караше да изглежда мъжествено. Устните му червенееха като плод. Продълговатият му нос бе очарователен.  
         Сините му очи я обляха като морски вълни. От тях извираше добронамереност, чистота и невинност. Сърцето на момчето туптеше, за да обича.
         – Наде... – някаква частица у него не можеше да възприеме факта, че това е тя. Бузите му се възпламениха. Стомахът му се сви на топка.
         – Да, Кирчо! Аз съм! Надето... – сега гласът и́ звучеше като шепот на врабче, обливащо душите на хората с нежните си песни.
         Те се вкопчиха в силна прегръдка. Девойката се наслади на мъжкото ухание, което излъчваше нейната първа любов. Момъкът се сети за миналите времена. Сякаш бяха свързани в едно цяло, запазило своя първообраз.
         Бризът свиреше тихо по клоните на дърветата. Чайките квакаха, котките мяукаха, а самолетите снижаваха нивото на полета си, за да кацнат на близкото летище. Цареше блажена хармония.
         – Липсваше ми много! – Надя усети, че иска да го целуне, но тази мисъл я притесни. Като че ли противоречеше на някакъв закон.
         – И ти на мен! Обичам те! – последните две думи я изненадаха приятно.
         Кирчо я реши...
         Високото момче се наведе леко и целуна своята стара приятелка. Топлите и́ устни потрепнаха като пеперуда, атакувана с пръчка от малко дете. Над тях изквака с все сили весела чайка, оповестявайки шумно събитието.

         Всичко приключи със сладкия звук ,,Цук!’’.
         Очите на Надя горяха. Сърцето и́ празнуваше. Намери нещо повече от това, за което бе дошла в големия град.
         Те се хванаха за ръце и влязоха в университета.