Вълна след вълна – този неспирен кръговрат. Слънцето беше високо над хоризонта, а вятър почти нямаше. Пътуваха от няколко месеца и вече бяха изгубили бройката на дните от които не бяха виждали бряг. Но за него това не беше никакъв проблем, дори напротив. Откакто се помнеше, той беше свързан с морето. То бе неговата родина, семейство, неговият единствен приятел, неговият живот. Сякаш от както се беше родил, съдбата беше предопределила да бъде капитан.

И така стана. Сега името му беше известно навсякъде. За него и за неговите приключения се пишеше в алманасите и морските вестници... как единствен той поел през страховитите ледове на севера; как, без да се замисли за опасностите, спрял, за да помогне на друг кораб в беда. Той се бе превърнал в жива легенда на своето време, но не се интересуваше много от това. Единственото нещо, което го поддържаше жив, беше морето.

И така... поредната сутрин, в която той стоеше на носа на кораба и гледаше как се порят вълните. “Поредният, но не и последният” както казваше той с усмивка “изгрев; поредният, но не и последният ден”. Трябваше да мине нос Добра надежда и да поведе екипажа си към дома. Повечето хора се бояха да преминават покрай този нос, но старият капитан не беше от тях. Такива неща за него това бяха просто поредното приключение. Но днес беше различно.

След като доизпуши лулата си, той се качи в мостика и взе любимия си, правен специално за него, далекоглед. От хоризонт до хоризонт морето беше гладко като огледало, в което слънцето се оглеждаше. Имаха време...

Трясък, а след това тишина. Беше близо полунощ, а бурята не затихваше. Щяха ли да успеят да минат носа или щяха да последват десетките потънали там? Вълните си играеха с кораба, подмятайки го нагоре-надолу, а вятърът опъваше и разкъсваше платната. Щяха ли и този път да се измъкнат? Само един човек на борда знаеше отговора.

Старият капитан стоеше до руля и гледаше приближаващите се скали. Единствения начин да спаси останалите бе да забие кораба в плитчините, за да може лодката им да стигне бързо брега.

Трус, гръм и последващо спокойствие. Плясък на вода, гласът на вятъра, пеещ своята гърлена, злокобна песен и глуха, празна тишина, нарушавана единствено от свистящия звук от скъсването на поредното платно и скърцането на мачтите, наподобяващо зловещия смях на някой митичен демон... корабът потъваше.

Всички бяха готови да се качат на вече спуснатата лодка – единственият им шанс и надежда за оцеляване... всички без стария капитан. Той стоеше на мостика, хванал руля, в очакване на стихията да го прибере в обятията си. Някой от екипажа му го повика, но той го отпрати. Те трябваше да оцелеят, те трябваше да тръгнат.

Спасителната лодка бързо се отдалечи, оставяйки го сам с морето – неговата страст, неговата любима, в чиито прегръдки той щеше да потъне, неговият живот, а сега и неговата смърт.

Чу се трясък и в миг мачтите бяха повалени сякаш от ръката на непохватно дете. Плясък на вода и палубата вече не се виждаше. Поредната вълна се надигна и запрати всичката си мощ към стария капитан. Той стисна здраво руля и зачака срещата с белия ù гребен...

- Най-сетне у дома - каза той и се усмихна, оставяйки се на стихията да го повлече със себе си.