Снежец 1
Старицата се беше сгушила удобно на фотьойла, увита в пухкаво одеало. Годините я бяха смалили, посивили, усмирили. Седеше сега кротко и тихо. Гледаше през прозореца. Нощес духа бурен вятър и докара снежни облаци. Надвечер заваля. Заваля, за да открие сезона на зимата. Тих, лек снежец. Все едно, че пухкави перца от узрели глухарчета. Полъхна ветрец, после се усили и снежинките се завъртяха. В този момент старицата видя двата гълъба. Черен, по-голям и друг, сивкаво-белезникав сгушен в него. Те пърхаха, успокояваха се за миг и отново разперваха крилца.
"Ухажват се" - помисли си старата жена и се усмихна леко. "Е-е-ххх... ухажват се. Колко е хубаво да те ухажват." Тя обичаше да я ухажват. На времето, когато беше млада. А пък беше хубава - аааа...! Много хубава! Често ù го казваха. А и тя самата го знаеше. На всичко отгоре беше палава. Лудетина, така я наричаха. Появеше ли се някъде - веднага около нея ставаше весело. Шумно и весело. После се появи ТОЙ. Хареса го на мига. И когато ТОЙ ù предложи пръстена, без да се замисля прие веднага, с радост. Валеше сняг, като сега. Той я запита, тя му отговори. После той я целуна, после сватба, после деца, проблеми, кога реални, кога измислени. После внуците - истинското удоволствие - хем им се радваш, хем друг им мисли грижите. И накрая правнучката - цялото щастие на земята. И хубава, и умна. Много умна. А палаваааааа. "Същата като мене на млади години." Върти ги момчетиите на малкия си пръст.
Така се беше завъртял животът, че двете останаха да живеят сами в стария дом. И ето сега седи тя пред прозореца, вглежда се в дървото, където между клони и снежинки един гълъб ухажва една гълъбица.
Тогава връхлетя ТЯ. Връхлетя задъхана, поруменяла от студа с искрящи капчици разтопени снежинки в косите.
-Бабче, най-после се реши. Събрал кураж и го каза.
-Чакай! Спри! По-спокойно! Кой реши и какво каза?
-Той се реши. Събра кураж и ме запита искам ли да продължим живота си заедно.
-Аа... разбрах. Поискал е да се ожените.
-Ех и ти, бабче, попита ме дали искам да живеем заедно.
-И ти?
-Ами аз. Разбира се, че искам.
-И какво?
-Какво, "какво"? Ама и ти, бабче. Засмях се, прегърнах го и го целунах.
-Е, добре де. И сега?
-Сега какво? Той е в антрето. Пип, ела да се запознаеш с баба.
Е, момчето целуна ръката на бабата - беше чел някъде, че се прави така. Казаха си по няколко думи за запознанство и поискаха разрешение от бабата, дали може с Пип (Петър Илиев Петров) да живеят в нейната стая. Тя беше по-голяма.
Разбира се, бабата каза, че много ще се радва и двамата отидоха да донесат багажа му, а бабата се обърна отново към прозореца. Потърси с очи двата гълъба. Вятърът беше утихнал, снежецът беше спрял, а между клоните тъжно висяха две полиетиленови торбички - една черна и друга сивкаво-белезникава. Вероятно снощният вятър ги беше довял.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Снежана Врачовска Всички права запазени
.
