Снежна буря-2
Абдулрахман Акра

Баща й настоя да пият по една ракия за добре дошли. Седнаха двамата, докато тя с майка си приготвяха вечерята. Бащата говореше бавно и изразяваше своите виждания за живота, а той хитро се опиташе да се доближи до неговите възгледи, за да спечели одобрението му като бъдещ зет.
- Не се съмнявам, че ще бъдеш внимателен с моята дъщеря. Но си имам молба към теб...
Той настръхна... вече се говореше за сериозни дела... Той беше сериозен по отношението на момичето, но все пак го уплашиха сериозните отговорности, с които е нямал опит като студент, когато имаше много време преди да се наложи сам да изкара дневния си хляб..
- Единствената ми молба, за която държа да ми обещаеш е...
каза бащата, но спря да говори и пое голяма глътка ракия сякаш да събере смелост за да продължи...
- Ако възникне неразбирателство между вас там... искам да й купиш самолетен билет и да ми я върнеш обратно тук.
Мълчанието се възцари след като баща й каза последните думи, следвани от последната глътка ракия в чашката.
В началото на запознанството беше намекнала за идеята да останат тук, в нейната родина и да се развиват заедно след като завършат обучението. Беше се впуснала да обяснява за хиляди неща, които беше рисувала във въображението си преди да изтрие всичко това, чувайки строгоия глас:
- Аз съм човек-растение... увяхвам бързо в чуждата пръст.
- Но ти обичаш България.
- Прекалено много... но за нищо на света не бих я заменил с родното си място.
- Тогава татко ми беше прав
- Татко ти ли? Той не ме познава.
- Знам... но, за да го надвия и да приеме идеята ми да се омъжа за чужденец, аз му казах, че може да съгласиш тук да останем... но татко каза: Ако той се съгласи, тогава е прост човек... Засмя се и сякаш усмивката му го освободи от споменаването за онзи разговор с нея в нейната стая на общежитието във Варна една земна вечер... за да посрещне очакващия поглед на стареца...
- Нищо не каза, момче...
- Аха... извини ме... разсеях се за малко... но... защо очаквате да имаме неразбирателство, Ние толкова се обичаме с нея.
- Знам, но трябва да обмислим всичко.
Щеше да обещае, но в този миг влезе тя радостна и ги покани да седнат на масата, където вечерята чакаше.
- И за какво говорихте през цялото време?... - пита тя с блестящи от радост очи.
- За нещата от живота - каза той смеейки се... но усмивката му беше толкова бледа, наблюдавайки лицето на майка й, че не успяваше да маскира тревогите в очакване на нещастното събитие. Тя не беше с никакво питие и затова беше убеден, че блясъкът в очите й се дължеше на затворените в тях сълзи.
- Говорихме си за всичко, освен за бъдещето - каза той и намигна на бащата.
- Малко червено вино?
- Бих пил с голямо удоволствие
- Как намери Добрич... - попита майката най-сетне.
- Всъщност. Това не ми е първото посещение... бил съм тук на екскурзия няколко пъти... и...
- А тук ли смятате да останете или във Варна... предпочитам да бъде тук. Аз с голям зор се съгласих единствената ми щерка да учи във Варна... и бих искала покрай мен да остане за моите старини.
- Още си млада, госпожо. - Каза той със същата бледа усмивка... за това нещо не беше мислил. И сякаш за първи път след две години се сети, че любимото му момиче е единствена на родителите, които неволно свързват смисъла на живота си с нея.



-СЛЕДВА-