Plevel (Силвия Илиева)
158 13690
23.05.2021 г., 14:36 ч.  

 Снежна повест 17 (финал) 

  Проза » Повести и романи
1228 6 32
Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

  След малко сервирах основното. На моя любим му хареса и не пропусна да ме похвали. Гледах го как се храни с апетит, отпива от виното и ме изпълваше тиха радост и удовлетворение. Не бях вярвала дотогава, че да готвя за любим човек, може да се превърне в празник. Той излиза два пъти на терасата да пуши и да разговаря по работа. Музиката все още се разливаше тиха и милостива. Хладнината от терасата ме целеше от вълнението и го свиваше на кълн. В къщичката ми беше споменал за една книга и му казах, че съм си я поръчала. След малко разговорът замря. Умълчахме се и дори не бях обърнала внимание коя песен се лее в момента, когато Хари взе ръката ми и я целуна. Направи го някак отчаяно и с болезнен израз. Почувствах, че все едно се опитваше да ми каже нещо, а не смееше. Очите ми се насълзиха. Опитах се да се стегна. Той притисна ръката ми между своите длани и се изправи. За миг го видях тъжен, разколебан, недоизказан. Изглежда ме подготвяше за нещо.

-       Какво има, Хари? – попитах, надявайки си, аз нещо да не съм направила, както трябва, защото понякога бях прекалено емоционална.

-       Нищо. Изчакай. Да потанцуваме малко, че се схванах.  

Не посмях да го разпитвам. Той се приближи да мен. Стори ми се, че въпросите в очите ми за него ще са като горещо длето. Усмихнах се, за да знае, че нищо не искам да го питам. И дори съм щастлива в този кратък миг. Можех да го понеса. Но кого залъгвах? Аз още преди да ми каже, разбрах, че ми е спестил всичко.

-       Да, не е лоша идея. Да танцуваме. – казах по-ведро, опрях буза в неговата и отпуснах длан на рамото му.

Той прокара пръсти по няколкото паднали кичури, докато ме гледаше. Не исках да го гледам сега в очите. Не, не исках да ме вижда как преживявам падането от високото. Брадата му леко се опираше в поруменялата ми кожа. Драскаше ме. Мълчи, Хари, мълчи – си казвах наум. Хванах някаква точка срещу мен на стената, за опора я хванах, защото, ако го погледнех, щях да се свлека в ръцете му. Макар, че той беше обвил нежно кръста ми, беше някакво временно успокоение. Песните не ги помня. Нито последвалите признания на Хари. Паметта има услужливото свойство да се крие и да предпазва сърцето. Чух само, че бил в нещо като командировка в града. За зимния сезон на виното. Иначе имал жена и деца. Но повече не можел да ми го спестява.

-       Чу ли ме, Слънчице? – питаше той.

-       Не, Любов моя. Много е силна музиката. Не те чувам изобщо. – отговарях и продължавах да се поклащам в ръцете му.

Защото ако го бях чула, както тогава си обяснявах връзката ни - първично, ако може да се нарече така, мислейки че е само страст, щях да го удрям с малките си, кокалести юмруци по гърдите, щях да го бутам към вратата от безсилие и да му кажа колко го мразя. Да хвърля якето му след него и да крещя как ми е подарил надежда, а после я стъпкал с краката, докато танцуваме. Да, това щях да му извикам. И щях да трясна вратата, така че рамката да се откачи. Да увисне вратата на една панта. И никога повече да не го допусна да бърника в душата ми. Но тогава не знаех, нямах представа, че дотолкова дълбоко се е просмукал в мен, че усещах неизбежността, която изпитва той, давайки си сметка, че той няма никаква вина. Бяхме се превърнали в невинни пленници на нещо неподвластно на контрол. Нещо отчаяно бясно, мачкащо ни и издигащо ни, до пространства, които след изживяването им, бяха неспособни да се опишат с думи. Тогава си обясних, защо парираше въпросите ми за други жени. Защо не посягаше на свободолюбивия ми дух и дори с доза себеотрицание ме оставяше да си търкам мъжете в банята на воля, без да ми задава въпроси и без да ме пита защо работя толкова гадна работа. Защо ставаше студен, когато трябваше да говори по телефона, защо не споменаваше миналото си, а твърдеше, че живее само в сегашно. Защото човек няма как да бъде изтъкан само от настояше, ако няма минало, няма опора и става въздушен. Хвърковат скитник. И всички гнезда се превръщат във временни убежища на невъзможността да си някой. Някой самотен мечтател. Останал внезапно без мечти. Като в нашия танц.

-       Подозирах, че така ще стане. – окопитих се най-после. – Нямам толкова жестокост, да те спирам, Хари, ако искаш можеш да си тръгнеш още сега.

-       Не мога да си тръгна, Зу. Точно това е проблемът. – той ме стисна силно. Толкова силно ме прегърна, че цялото ми усилие да се сдържам и да не изглеждам жалка, отиде по дяволите. От притискането се разхълцах. Сълзите ми потекоха. Скрих се зад рамото му, за да не ме гледа. Комична гледка общо взето.  

Той започна да трие с грапавите си пръсти сълзите ми, но колкото повече ги триеше, на мен ми ставаше още по-мъчително да ги спра. Не ме жалеше музиката вече. Но той не спираше да ме гали, да целува стеклите се вадички по лицето и с мокри от сълзите ми устни, ми казваше да се успокоя и сякаш поемаше слабостта ми в себе си. След няколко такива уж успокоителни целувки, неволно отпуснах ръка и без да искам се закачих на възбудата му. Бях леко шокирана.

-       Хари! – прошепнах смутена. Цялата бях в сълзи и сополи.

Той ме погледна виновно, взе една салфетка от масата. Започна да ме бърше и каза.

-       Какво да направя, това не може да се контролира. Съжалявам.

Вярно, че беше мъж. И то какъв. Да ме разтресе из основи и да ме подпали. Свлякох се на земята. Чувствах се изтощена и съсипана в онзи момент. Нямах сили да се съпротивлявам. Хари се свлече след мен. След отчаянието, дойде милостта на мълчанието, след него се изсипа яростта на телата ни, после нежността на милувките, накрая тихото примирение, че сме се намерили, но нито в точното време, нито на точното място. Дали беше в този ред? Едва ли. Но беше достатъчно разбъркано всичко. Неуправляемо. Отварях очи през нощта. Виждах как Хари пуши на прозореца, представяйки си как на идната сутрин, ще го пусна да си тръгне.  После се сгушвахме, мислейки си, че сънувам кошмар в будно състояние. Не си представях така вечерта, още по-малко можех да постъпя егоистично в онзи момент. Жена с деца! О, не! Това нямаше да преживея. Да разкъсвам него. Да се измъчвам цял живот. Да го разпилявам. Да градя дом, върху срутени основи. И да се събуждам нощем разплакана в съня си. Не, Любов, не. Не  можеше да си толкова жестока с мен. Нямаше да позволя. И с цяла дамаджана с вино да се бях опила тогава и да се бяхме спукали от секс и да ми беше обещал целия свят, нямаше да има по-отрезвяваща мисъл това. Това бе последната среща. Знаех си силите. Изглеждаше, че и той си ги знае.

Сутринта нямаше нужда от толкова думи. Взехме си довиждане мълчаливо. Не му подарих и онзи подарък, който бях купила в Благоевград. Планински кристал. Нямаше нужда да му напомня за мен. Ненужен спомен за слабостите човешки. Опазил го Бог от такава сила.

 

 Тежината на стеклата се болка я носех дълго, но между нея успях да намеря сили да напиша малка повест. Не знам как е Хари. Не съм се спирала на пазара. Надявам се да е щастлив. Сигурна съм, че ще е щастлив.

 

  Пролетта изрових костилките от прасковите. Бях ги сложила в саксии с пясък на външния перваз на прозореца. Имаха кълнове и мустакати коренчета. Искаха да живеят. Надявах се не за кратко, затова ги засадих една до друга в градинката зад блока. След една година се издължиха, а след още две дадоха плод. Сега децата им се радват и си похапват, след игра. Аз не смея да ги опитам. Само ги поглеждам от време на време през терасата. Красиво блестят на слънцето, а от дъжда се покриват с капчици.

Струва ми се, че са солени.

И невинни.

 

 

 

https://youtu.be/OCz2TsxNmbo

 

 

(край)

© Силвия Илиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти много, Мария, за подкрепата. За първи път се спуснах да лавирам по-смело из еротиката, чак по едно време забелязах, че историята е станала твърде любовна, а на хуморчето го е хванала липсата😂. Но определено много се вълнувах, докато пишех.
  • Прочетох с интерес всички части. Мисля, че си намерила ниша, която в сайта не е много застъпена - еротичната проза. В този род повествования е трудно да намериш баланса и да не прекалиш, обикновено излизат или прекалено схематични, или вулгарни. Ти си проявила такт и чувство за мярка и резултатът е повече от забележителен. Поздравления, Силвия!
  • Синьо цветенце, благодаря и аз! Изненада ме приятно.
  • Да си призная... Прочетох всички части още когато пусна финала, но не коментирах. Често ми се случва. И не защото нямам какво да кажа...
    Силве, благодаря, че ме направи съпричастна с мислите и вихрените емоции на героинята си, пресъздадени по начина, по който умееш, а ти си го умееш!
  • Олеле, Светулче! Пропуснала съм Жени. Благодаря Ви ,момичета, сърдечно. Къде я видя, Светулче, олеле. Как го претупах! Свърши, свърши. Пуснах я снежната лудост. Сега е лятната.😁
  • Отбих се отново да си припомня финала.
    Малко са жените с подобна сила. Завладяващ разказвач си, Силве!⚘
  • пристрастена съм към прозата ти, както и към стиховете ти, да знаеш
  • Доче, благодаря ти и на всички поотделно благодаря сега(понеже в онзи момент нямах достатъчно време) за търпението, за милите думи и отзивите!
    Не знам как си запомнила онзи разказ ли беше, или и аз не знам как да го нарека, но ми е приятно да разбера, че имаш спомен за него. Трябва да го редактирам и него. И тук в повестта, сигурно имам доста повторения, които могат да се изчистят, за да не натежават на текста, изобщо много неща могат да се направят още. Но като цяло горе-долу и аз съм доволна. Работих най вече по определени слаби страни в писането си и мисля, че поне тях отработих. На мен също ми се искаше да е с американ хепи енд, но нямаше да има край скоро. Със сигурност. Благодаря ти, че оцени и следи, за мен е чест, Доче! 🌻
  • "И всички гнезда се превръщат във временни убежища на невъзможността да си някой."

    Това очакване, че нещо ще се случи върви с героинята от първа до последна част. "Много хубаво не е на хубаво" както казваха старите. Но много хубаво бяха предадени усещанията, предчувствието в съчетание с градираните очаквания. И въпреки тъжния край , всичко е толкова красиво, че прощаваш на авторката за липсата на хепиенд. Направих някаква асоциация с друго твое за едни светулки и за трите утехи (или нещо друго) че когато има плодове една любов винаги е щастлива. А тук цели две праскови... Поздравления! Браво момиче!
  • Благодаря Ви, Фреди, Марко, Танче, Роси, Бистра и Блу за отзивите!
  • Поздравления, Силве за чудесно разказаната история.
  • Тъжно е да накараш някого да се влюби в теб, а след това да оставиш душата му в безпорядък! Беше удоволствие, Силве!
  • Горчивите неща от живота,но такъв е живота.Следях с интерес Силве.Поздрав и знаеш,че съм на опашката.
  • Браво, Силви ! Поздрави за прекрасната творба !
  • Горчив финал...
  • В същинската част "невинни пленници" ..
    Поздравления!
  • Благодаря ти много, Георги!
  • Много приятна история, в майсторско изложение. И реалистична...
  • Аз ти благодаря, Скити на теб и на всички, за неотлъчната подкрепа. Започна да става роман, трябваше да спра някъде, а нямах план за такъв. Снежен роман. И други случки ми прехвърчаха из главата. Направо щях да Ви измъча 😀. Прегръдки и още веднъж - Благодаря!
    Закъсняла ли? Има ли такава? 🤔😉
  • Силве, благодаря ти, за удоволствието от тази страхотна история! Не знам какво да кажа- увличаш! Много красиво, с тъжен край... Закъснялата любов...
    Благодаря ти, за всички преживявания и усещания, които изпитах, четейки всяка една от частите!
    Бъди! И продължавай да ни зареждаш с емоции!
    Честит празник!
  • Зиги, Мини, Петре, Елче, Стойчо, Мария, Иржи, Пепи, Краси, благодаря поотделно на всички за отношението, за съдържателните отзиви и отделеното време! ♥️
  • В тази ситуация, ако ги беше оставила толкова влюбени и до година щеше да е туто финито. Бих казала-красив финал. Поздравления за умението ти да влизаш в чувствата им и да ги разнищваш..умори ги тия твои герои , но пък за читателя е удоволствие.
  • Два житейски пътя, пресекли се, и продължили всеки в своята посока. Ситуации, обстоятелства, независещи от нас. Живот. Прекрасно описана поредната такава житейска история. Кой как и защо се впуснал в нея, е друга тема.
    Поздравления да извайваш образи и обрисуваш поведения и от емоционално, и от психологическо естество, многопластово и в същото време приятно за четене.
    Благодаря за удоволствието, че прочетох!
  • Знаех си, казах ли ти още в началото, Силве, че подозирам някаква трагедия!....Като описваше тая спонтанна любов, толкова вихрена и всеотдайна, не можеше да има друг край! Много хубавото не е на хубаво! В моя разказ ще стигна до подобния истински случай в Лом...Но неповторимо си описала това изживяване, предчувствието накрая, преди признанието!...И реалистичната подготовка на едно влюбено момиче....Браво, браво, браво!! Прескочих предната серия, защото нямах търпение....
  • Поздравявам те за умението да надникнеш в човешката душа и да ни покажеш как се случват бленуваните неща в живота с целия колорит на неподправените чувства!
    Дори и раздялата е толкова истинска, макар и неочаквана за читателя. Започвай следващия проект, Силве! Хващам се на бас, че ще издържиш най-много десет дни без творческа отдаденост на перото. Пишеш толкова хубаво, че ни пристрастяваш към таланта си!👏🌹
  • Една незавършена любов...
    Много реалистично!
    Поздравления, Силвия!
  • Тъжно и жестоко! Много емоционален разказ! Поздравления!
  • Благодаря, Ви! ♥️
  • Ох, боже...
    Както и да е. Всичко минава....
    Беше удоволствие да прочета тази поредица.
  • И какво направи най на края,...очаквах приятни мигове след виното,но.... Истинските неща от живота бих казал, понякога се влюбваме в някого, незнаейки дали е правилният човек.. Наистина е необходимо и изтрезняване след такава любов, краткотрайна , но все пак любов...Очаквам следващата ти творба...
  • Ох Силвия, какво да кажа, май в живота много хубаво, не е на хубаво. Чак аз се разстроих, но има време в живота някои грешки да се поправят.Радвам се, че се насладих, на едно прекрасно четиво, което чаках с нетърпение! Поздрав сърдечен!
  • Ех, Силве... стегна ми сърцето, много тъжен финал. С твоя прекрасен стил на писане и описване на ситуации, психология, атмосфера и всичко това, стана още по-въздействащо... много талант имаш, и въздейства. Браво за цялата повест! Айде, почвай следващата!
Предложения
: ??:??