Солта и тишината
СОЛТА И ТИШИНАТА
Солта и тишината. Добавени в малки дози, водят до онази истинска завършеност. Щипка сол и час тишина допълват всяка рецепта и програма за релакс. В малки дози – запомнете! – прекомерната употреба води до необратими последици. Какво става, ако предозираш с тишината? Виждаш себе си? Може би или по-скоро страха от това, което не ти стиска да промениш. Тишината има остри нокти, впива ги в душата ти всеки път, когато забравиш да я изгониш. Идва неканена и никога сама. Натрапва аромата на блаженството и приспива бдителността. Гали с ръцете на любяща жена, докосва устните ти с толкова плам, а после нашепва с божествена сладост „Довери ми се, никой не умира тихо!“ А става толкова тихо, че черното избелява. Изгубваш я от погледа си и тогава те връхлитат – обвинения, съмнения, клиширани извинения. Появява се цвят, после друг, а с него спомен, следван от друг. Тишината е там, вкопчила се е в душата ти, съска в лицето й.“Приеми ме в себе си, допусни ме до същността си. Изпразни местенце за мен, може и в ъгъла. Там ще се устроя, ще се превърнеш в мой дом.“
Солта, тя ли ражда вкуса на сълзите? Дали една-единствена щипка от нея ще е достатъчна? Осолете душата си, сега, така Бог ще разпознае частицата от себе си. Толкова сме пристрастени към нея, че дори я слагаме в краката на мъртвеца. Солта на живота - как величествено звучи. Есенцията, която душата отнася оттук. Една, единствена шепа за да помни, каква е сладостта на болката.
„ Тази торбичка със сол е моят подарък. - казва орисницата, поставя я в люлката на новороденото и усмихвайки се нарича - Солта е тайната на живота. Ако сълзите ти пресъхнат, значи си открил хармонията. Ако ли не, си заключил божествеността си.“
Съмнявате се, че това, което написах, е истина. Всъщност тя не е нужна никому. Животът и без нея е стълба към небето.
Вятърът донесе дъжда във вечните полета на тишината. Капките се стичат по лицето ми. Нахално се шмугват между устните. Мълча, но и така е хубаво - думите развалят вълшебствата. Мисля си колко много прах се е събрал по чувствата ни.
Веднъж сънувах това място. И вие бяхте там, с по една бучка сол под езика.
Моята стълба към небето изгоря. Сега искам да се изповядам, но не мога. Забравих да говоря.
Остана ми да гледам небето. Чакам да го запалят, за се окъпя в пепелта му.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Всички права запазени
