спи
свалям тембъра на светлината с няколко октави,
разпилени по върховете на боровете,
самотно прегърнали гледките на слепите си очи
и настроенията на часовете съвпадат нетрайно някакси си,
а отраженията в огледалата
разресват сънищата си денонощно
и усмихват тайнствено ъгълчето на гардероба,
провесил на закачалките си дните,
подредил по цвят и смисъл думите,
написани някога на стари пергаментови свитъци
и сините петна на слънцето се уголемяват още и още
и стават още хиляди сини слънца
тишината тогава става също синя и не боли,
а само сяда на края на завивката и поглежда
единственото око с огромни мигли от възприятия
и знае
гласовете на мълчанието потичат по пръстите ми като реки,
неспали цяла вечност
и ставам разстояние, извървяно тук
прегърнатите стонове на искрите лягат в косите ми
и се завърта космосът
като въртележка със стари олющени кончета
и музиката на звънчетата полита из въздуха около мен
и носи стаена радост
в стая за сънища надничат ръцете ми и галят белия пух на нощта
- спи, любов... спи
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Зорница Николова Всички права запазени
