5.03.2007 г., 9:45 ч.

Спирка "Любов" 

  Проза
908 0 1
6 мин за четене

Седях си аз на спирката и чаках автобуса като всеки друг ден преди това. По едно време ми мина през ума, че автобусът така и не идваше. Зачудих се дали някога сьм се качвала... май успях веднъж... но когато го направих, ме глобиха 7 лева, защото съм нямала билет. Началният ентусиазъм ме напусна малко след този злощастен случай.

 

Та си мислех, как така не съм се качвала на автобус преди. Е, то е ясно, че не става въпрос за обикновен автобус... Но какъвто и да беше, явно не всеки можеше да се качи. Отначало реших, че пътниците трябва да са отбрани, елитни личности. Но след време забелязах, че дори и най-бедните се качваха, наред с богатите по душа и положение.

 

Тогава реших, че грешката е в мен. Но какво правех грешно? Защо не можех да се кача поне веднъж на този автобус? Разбира се, всеки там си имаше някой, с който да сподели возенето, но според слуховете, някои от пътниците слизаха на различни спирки. И така, без партньор, аз нямах избор, седях си и чаках възможност и аз да се кача на вълшебния автобус.

 

Един ден, ей така от нищото, ми омръзна да чакам. Ако сте чакали автобус през последните 20 години, и на вас щеше да омръзне, даже и по-рано. Ала уви, аз бях търпелива душа, и най-лошото бе, че аз не спирах да се надявам и да се радвам на удавнически сламки. Но въпреки вечният стремеж на сърцето ми да се надява, аз реших да измамя съдбата. След като почаках още малко, аз измислих начини да се кача на автобуса-мечта.

 

Първоначално се пререждах, отмъквах билетите на други пътници и се наслаждавах на временния триумф. Но все още не можех да се добера до ядрото на автобуса, допускаха ме само до вратата. А от там не можех да видя нищо друго от усмихнатите лица около мен, хванатите ръце и да чуя празните думи. И все пак беше като да имаш билет за първия ред на мелодраматично представление. Двойките се приветстваха, целуваха, разделяха. Някои слизаха примирени, други се съпротивляваха, а трети... отмъкваха щастието на другите зад гърба им.

 

Тъй като бях свикнала да заобикалям правилата, аз бях от третия вид пътници. Доставяше ми удоволствие най-после да мога да се возя в автобуса-мечта и да си намирам временни половинки, изоставени от момичета, които не знаеха от какво се нуждаят. Аз, от друга страна, знаех – нуждаех се от емоции. А какво по-подходящо място от моя автобус. И така аз се возех денонощно... с различни партньори.

 

Истината бе, че аз се нуждаех не от любов, а от това да ме обичат. Невинните души на моите жертви ме насищаха с тяхната непорочност. Всеки миг ми се услаждаше така, както нищо друго до сега. Харесваше ми да използвам мъжете и да го правя пред очите на жените, които отначало не го забелязваха, но след известно време вече ме познаваха. Гледаха ме, сякаш нямах право да се возя с тях, но това не беше тяхна работа и затова аз бях сляпа за техните укорителни погледи.

 

Много скоро аз започнах да се придвижвам... случваше се и мъжете да се опитват да ме използват, след което аз слизах и за момент не исках да се качвам на следващия автобус. Но вече бях пристрастена към возенето гратис с различни индивиди дотолкова, че не усещах как живеех в автобуса. Возех се денем и нощем, до пълно изтощение на сетивата. И когато вече започнах да се придвижвам все по-навътре, аз виждах съвсем различна картина... тук двойките бяха толкова загубени един в друг, че не можех да ги разделя.

 

Това ме ядосваше, но продължавах да навлизам все по-навътре. Там се чувствах някак по-уязвима. И все пак исках да разбера какво е да стигнеш до крайната спирка. Хората говореха, че тя е най-красивата спирка. След като бях успяла не само да се кача на автобуса-мечта, но и да се возя в него с часове, без да бъда наранена, реших, че няма да е трудно да достигна и спирката-мечта. Така си мислех тогава...

 

Никога няма да забравя денят, в който слязох на последната спирка с Николай. Аз бях толкова щастлива, че съм успяла, а той изглеждаше също толкова развълнуван. И тогава, като гръм от ясно небе, аз се почувствах влюбена. Ако не бях толкова развълнувана, това щеше да ме уплаши не на шега. И все пак реших, че това бе моята награда, задето бях стигнала толкова далеч.

 

В този момент на неизмеримо блаженство, аз погледнах назад и... видях как Ники се качва отново на автобуса. От шока не успях да се кача навреме и автобусът ме остави там, сама и отчаяна. Запитах се къде съм сбъркала... Докато седях на спирката, хората се разотиваха, а други прииждаха да хванат автобуса в обратна посока. Аз не знаех какво да направя. И тогава, за миг, в който сърцето ми подскочи в гърдите, аз си пожелах да не се бях качвала на пустия му автобус на шанса и да не бях стигала до спирка „Любов”.

© Виолета Недкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прекрасна символичност и хубаво сравнение.Поздрави от мен,Вили!
Предложения
: ??:??