Спомен

 Чудя се кога е станало толкова късно. Пепелникът до мен е пълен и вдигайки поглед, виждам, че из цялата стая се стелят облаци, като от мъгла. Жена ми ще ме убие! Отварям прозореца и прохладният, нощен въздух се изсипва при мен, и бързо прогонва цигарения дим. Поемам дълбоко дъх. Чувам как листата на дърветата отвън шумят в такт с лекия вятър. Започва да ръми. Връщам се на бюрото и отново взимам в ръка старата снимка. Намерих я случайно, докато търсех съвсем друго нещо. Черно-бяла, направена по отдавна забравяна технология, ми върна спомен, който иначе никога не би изплувал в съзнанието ми. На нея сме цяла група деца с учителките в детската градина. От ония дето едно време ги правеха всяка година. Всъщност може и сега да ги правят. Някои от децата не мога да разпозная, на други не си спомням имената. Снимката е от началните групи. Но там до мен е седнало красиво, усмихнато момиченце с руси плитки. Името ѝ е Вики. Веднага си го спомних. А с него се върнаха и всички останали спомени, дълбоко заровени в съзнанието ми от десетилетията. Спомних си как ме посрещаше на вратата с широка усмивка и ме отвеждаше до шкафчетата, за да се преоблека. Винаги беше в градината преди мен. И нито веднъж не видях родителите ѝ да я вземат преди моите да дойдат. Така че имаше и процедура на изпращане. Усмихваше ми се и изнасяше дългите си пожелания за приятна вечер, а след това и за лека нощ. Понякога ме целуваше по бузата, а аз, какъвто си бях срамежлив, се изчервявах и ѝ казвах да престане. После ми махаше от прозореца, докато с майка ми излизахме през голямата зелена порта на детската градина, а тя се прибираше да чака техните.

 Другите деца, често ѝ се подиграваха за овехтелите и закърпени дрехи. Тя само им се усмихваше и не казваше нищо, но аз се биех с тях, и когато успеех да победя, ги карах да ѝ се извинят, а когато си изяждах пердаха, тя ми помагаше да се изправя и ми казваше, че ме обича. Спомням си ясно, как с детските си разбирания ѝ отговарях, че това е невъзможно и че децата могат да обичат само родителите си. Тогава ми се струваше, че сме близки безкрайно дълго. Сега осъзнавам, че е прекарала в детската градина само няколко месеца. Докато една сутрин Вики не ме посрещна на входа. Не дойде в градината и на следващия ден. Никога повече не я видях. Имам много смътен спомен за това, че майка ѝ избягала с друг мъж, а баща ѝ извършил ужасно престъпление. Тогава за тези неща се говореше с половин уста. Спомням си, че много тъгувах. Тогава не съм осъзнавал колко много означавам за нея, всред хаоса на объркания ѝ свят. После времето полека натрупа пластове от спомени върху Вики и тя остана мълчаливо да се усмихва, и да ми се радва, в някое ъгълче на съзнанието ми, без да се обижда, че не и обръщам внимание.

 В ония времена нямаше интернет и компютри. Бумагите, а и самата детска градина отдавна не съществуват. Децата не знаят фамилии, защото не им трябват. Иска ми се, но знам, че никога няма да я срещна отново. Затова сега ще угася лампата и ще си легна в прохладата на лятната нощ. Ще сънувам как я срещам. Тя ще ми се усмихне. Ще е пораснала и в същото време ще е още дете, така както може да се случи само в сънищата, а аз ще я целуна по бузата и ще и кажа, че я обичам. Усмивката ѝ ще прерасне във весел смях и ще ми отговори, че децата могат да обичат само родителите си. После майка ѝ и баща ѝ ще дойдат прегърнати и ще я отведат за ръка, а аз ще ѝ махам от прозореца, докато се скрие от погледа ми зад зелената порта.