Чудя се кога е станало толкова късно. Пепелникът до мен е пълен и вдигайки поглед, виждам, че из цялата стая се стелят облаци, като от мъгла. Жена ми ще ме убие! Отварям прозореца и прохладният, нощен въздух се изсипва при мен, и бързо прогонва цигарения дим. Поемам дълбоко дъх. Чувам как листата на дърветата отвън шумят в такт с лекия вятър. Започва да ръми. Връщам се на бюрото и отново взимам в ръка старата снимка. Намерих я случайно, докато търсех съвсем друго нещо. Черно-бяла, направена по отдавна забравяна технология, ми върна спомен, който иначе никога не би изплувал в съзнанието ми. На нея сме цяла група деца с учителките в детската градина. От ония дето едно време ги правеха всяка година. Всъщност може и сега да ги правят. Някои от децата не мога да разпозная, на други не си спомням имената. Снимката е от началните групи. Но там до мен е седнало красиво, усмихнато момиченце с руси плитки. Името ѝ е Вики. Веднага си го спомних. А с него се върнаха и всички останали спомени, дълб ...