Спомени от психиатрията (една истинска история)
Беше май месец, природата се раждаше, а нещо в мен сякаш умираше... Трябва да постъпите незабавно каза спокойният глас на лекаря. За толкова години той беше виждал всичко и вече нищо не можеше да го впечатли. Аз обаче се страхувах и то до болка. Постъпих в психото със свито сърце, прибраха ми всичко и обезличиха моята идентичност. Майка ми ридаеща върна половината багаж у дома, защото тук всеки предмет в ръцете на душевно болен се преврща в оръжие за агресия .Влизайки по коридора забелязах призрачните вяли лица на пациентите и изпразнени от съдържание погледи, движеха се като привидения. Чуваха се пронизващи писъци и неутешим плач. Първо се появи Нина* огледа ме подозрително и ме попита коя съм аз. Представих се и от куртоазия продължих разговора, тя обаче заяви, че не й се говори и бързо се обърна отдалечавайки се с искрящото си яке и големи ярко жълти очила. После видях и нея Марта* ревеше, че детето й е мъртво и проклинаше всичко, а в последствие се оказа, че "детето" е млад и здрав красив мъж.
Марта често създаваше проблеми, всички я знаеха и до някаква степен приемаха и допускаха номерата й само за да си осигурят минута спокойствие. Първия ден мина мъчително и бавно, а с напредването на вечерта сякаш зли демони бяха обсебили всички. Едно момиче започна да пищи за помощ. Отиваше до прозореца, който имаше ограничител за отваряне и пищеше с всички сили с цел да привлече внимание, после започна да щрака ключа на лампата, а в моментите на тъмнина не знаех откъде да очаквам нападение. Настана истински хаос. Всички бяха тук и сега само разсъдъка им липсваше... Вързаха я за да я укротят, тогава разбрах произхода на думата "луд за връзване"! Сестрите казаха, че случващото се е практика и, че даже това е спокойно дежурство. Мрачни мисли запрепускаха в главата ми... ами какво би следвало ако дежурството е тежко...?!?
След упояването с психотропни вещества дойде време за лягане. Натикаха ме в стая с четири легла. Жените ме гледаха втренчено без дори да мигат и никоя от тях не говореше с мен. Това ме плашеше! Легнахме, но не след дълго се чу силен трясък на падане от леглото на треперещата до мен възрастна жена. Медицинският персонал нахълта с гръм и трясък в стаята. Вдигнаха я, а тя нареждаше неразпознаваеми думи и сочеше към тавана. Пак останахме сами... Сънят не бе мой спътник тази нощ. Обърнах се с гръб към всички за да не се травмирам от случващото се.По едно време на стената забелязах движещата се към мен сянка на една от хоспитализираните. Дойде до мен и се спря, сковах се и не знаех да се обърна ли или не и какво ще последва?!? Стоеше и ме гледаше след което ме заля с бутилка Кока-Кола. Давех се в любимата ми напитка. Заспах мокра и със свито сърце. Всичко беше неизвестно и плашещо... как утре щях да се събудя и да продълна сред тези хора. Тук всички бяха първични. Закони за тях нямаше, та нали са невменяеми!?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Audi Suzuki Всички права запазени
