Спомени от психиатрията (една истинска история)
Беше май месец, природата се раждаше, а нещо в мен сякаш умираше... Трябва да постъпите незабавно каза спокойният глас на лекаря. За толкова години той беше виждал всичко и вече нищо не можеше да го впечатли. Аз обаче се страхувах и то до болка. Постъпих в психото със свито сърце, прибраха ми всичко и обезличиха моята идентичност. Майка ми ридаеща върна половината багаж у дома, защото тук всеки предмет в ръцете на душевно болен се преврща в оръжие за агресия .Влизайки по коридора забелязах призрачните вяли лица на пациентите и изпразнени от съдържание погледи, движеха се като привидения. Чуваха се пронизващи писъци и неутешим плач. Първо се появи Нина* огледа ме подозрително и ме попита коя съм аз. Представих се и от куртоазия продължих разговора, тя обаче заяви, че не й се говори и бързо се обърна отдалечавайки се с искрящото си яке и големи ярко жълти очила. После видях и нея Марта* ревеше, че детето й е мъртво и проклинаше всичко, а в последствие се оказа, че "детето" е млад и здрав красив мъж.
Марта често създаваше проблеми, всички я знаеха и до някаква степен приемаха и допускаха номерата й само за да си осигурят минута спокойствие. Първия ден мина мъчително и бавно, а с напредването на вечерта сякаш зли демони бяха обсебили всички. Едно момиче започна да пищи за помощ. Отиваше до прозореца, който имаше ограничител за отваряне и пищеше с всички сили с цел да привлече внимание, после започна да щрака ключа на лампата, а в моментите на тъмнина не знаех откъде да очаквам нападение. Настана истински хаос. Всички бяха тук и сега само разсъдъка им липсваше... Вързаха я за да я укротят, тогава разбрах произхода на думата "луд за връзване"! Сестрите казаха, че случващото се е практика и, че даже това е спокойно дежурство. Мрачни мисли запрепускаха в главата ми... ами какво би следвало ако дежурството е тежко...?!?
След упояването с психотропни вещества дойде време за лягане. Натикаха ме в стая с четири легла. Жените ме гледаха втренчено без дори да мигат и никоя от тях не говореше с мен. Това ме плашеше! Легнахме, но не след дълго се чу силен трясък на падане от леглото на треперещата до мен възрастна жена. Медицинският персонал нахълта с гръм и трясък в стаята. Вдигнаха я, а тя нареждаше неразпознаваеми думи и сочеше към тавана. Пак останахме сами... Сънят не бе мой спътник тази нощ. Обърнах се с гръб към всички за да не се травмирам от случващото се.По едно време на стената забелязах движещата се към мен сянка на една от хоспитализираните. Дойде до мен и се спря, сковах се и не знаех да се обърна ли или не и какво ще последва?!? Стоеше и ме гледаше след което ме заля с бутилка Кока-Кола. Давех се в любимата ми напитка. Заспах мокра и със свито сърце. Всичко беше неизвестно и плашещо... как утре щях да се събудя и да продълна сред тези хора. Тук всички бяха първични. Закони за тях нямаше, та нали са невменяеми!?!
© Audi Suzuki All rights reserved.
