Валери Шумков, младо студентче, с големи светлосини очи и учудваща за младите си години на места леко прошарена, но пък дълга и гъста коса, вървеше забързано, очевидно закъсняващ за някъде.

Лицето му бе миловидно и на него почти непрестанно се стелеше красива усмивка. И сега бе така, някаква мъничка усмивка се загатваше, въпреки капризното мартенско време, силно духащият насреща му вятър и малките почти ледени капчици, впиващи се в лицето и очите. И поради това с наведена силно напред глава и загърнал се хубавичко с дълго кожено палто, той вървеше с бърза и отривиста крачка и вътрешно се радваше на свежестта на времето и лекичко му се присмиваше на един от последните му опити да покаже колко сурова може да бъде зимата. Сякаш дочула мислите му, природата реши да докаже силата си и вятърът зави още по-силно, почти пречупвайки клоните на клетите дървета. Единствено в тези мигове ниските дръвчета бяха щастливи и злобничко се присмиваха на високите. Дъждовните капки станаха големи и заудряха като камъни по паважа и колите. Но той вече бе пристигнал на мястото на срещата и се шмугна в едно кафене. Вътре бе доста задушно и задимено, но поне бе топло и сухо. Стоейки за миг на входа на просторното кафене, той търсеше с поглед някого. Оглеждаше се и се учудваше на прекомерния кич, който цареше. Собственикът на заведението бе събрал на едно място като в циганска махала, не само всички цветове на дъгата, та и повече, ами за капак даже и нюансите им. В единия ъгъл имаше арабски мотиви по стените, в друг обзавеждането бе като за краля и кралицата на Англия, в трети - прости дървени, туземски или аборигенски столчета и маси. Изобщо „само евреите липсваха", мислеше си той. Всичко това бе събрано на едно място като на бойно поле.

От тези му странни размишления го изведе една махаща ръка. Там на едно от примитивните симпатични столчета се бе разположил човекът, с когото трябваше да се срещне - Иван Филипов Здравков. Бе му някогашен добър приятел. Бе облечен почти по последните писъци на модата: странни дънки, широки като потури в задника и уникално тесни от коленете надолу, шарена риза и какво ли още, въобще, вписваше се в кафенето. Лицето му бе овално и изглеждаше така сякаш винаги здраво е стиснал зъби, а очите му бяха някак блуждаещи, дебнещи и присмехулни.

Двамата не се бяха срещали от доста време, въпреки че учеха и работеха в един град.

- Е, най-накрая дойде - усмихна се Иван. - Здрасти, как си?

- Здрасти, здрасти, Ванка, много съм добре напоследък, здрав съм, радвам се на живота. Ти как си?

- Горе-долу и аз като тебе. Справям се сам, доколкото мога, завързвам нови приятелства, че твърде самотен се чувствах в началото, нали ме разбираш?

- Нямаш представа дори колко добре те разбирам. И аз в началото се ориентирах в обстановката и бях сам. Извинявай, че на няколко път ти отказвах да се видим през последните една-две седмици, но все така се получаваше, че бях ангажиран с някаква неотложна глупост. Знаеш как е, когато вихрушката те вкара вътре и те завърти.

- Знам, няма значение. Важното е, че най-после се събрахме.

- Така е, и аз се радвам много. Как върви животът в новия град, разказвай сега? Само учиш или и работиш някъде?

- От време на време заработвам по някой лев, ако изскочи нещо. Засега от липса на пари не мога да се оплача - смееше се Иван.

- Ясно, и аз така от време на време като попривършат парите и храната бачкам - засмя се и Валери . - А обучението как ти се струва?

- Малко недоволен съм от специалността. Сега ми се поналя акъл в главата, ама малко късно. Едно време само по кафенетата и баровете се шляех, ама пък хубаво време беше.

- Определено, много хора от онези години нито виждам, нито чувам, сякаш е било преди столетия. Липсват ми.

И двамата потънаха в някакъв блажен спомен за миналото, забили погледи в различни точки. Настъпи моментно мълчание, при което всеки от тях пленен в миналото, изживяваше отново най-ясните картини. Във въображението и на двамата изплуваха безразборно и хаотично весели и тъжни моменти.

- Особено ми липсва Силвето - прекъсна мълчанието Иван.

- Така ли? Защо?

- Ами имаше едно време, когато можеше да е получи нещо между нас - отговори Иван и замълча отново, унесен и гледайки някъде без да вижда.

- Какво... какво е щяло да се получи - понарасна вниманието на Валери - Какво се е случило?

- Нищо особено. Една вечер, разкарвам се аз по града с Тошката и в едно кафене гледам нея и съквартирантката ú сами. Отиваме ние и им предлагаме да се поразходим някъде заедно. Взехме след това една бутилка вино и отидохме на едни пейки да пийнем. После директно в тяхната квартира - усмихваше се и се смееше Иван, а Валери започна леко да се препотява.

 Струваше му се, че дрехите го пристягаха и му бе неудобно. Електронната музика, която пускаха в заведението му се стори твърде силна и противна, а цигареният дим започна да дразни гърлото му и да пари в гърдите му. Времето навън изведнъж го сломи и победи с мрачината си. Насреща вече подпухналото лице на някогашния му приятел продължаваше да ломоти:

- Та, отиваме ние в квартирата и тука подробности не помня и не знам как стана, ама останахме в една стая аз, тя и Тошката... и усещам аз, че може да се получи нещо и затова намигвам, кашлям, какво ли не правя, за да му кажа да се разкара, той обаче си стои с нас и свети.

Ушите на Валери пищяха както пищят, когато удариш с огромен чук наковалня. Дали това бе краят на разказа не се разбра, защото в този миг Валери грабна стъклената чаша пред него, изправи се и с все сила я заби в лицето на Иван. Толкова сила вложи, че чашата се пръсна от дясната страна на слепоочието и окото му като в камък. Разля се кръв навсякъде, а окото му изтече.

  Спомените убиват.