В спора няма никакъв смисъл. Той не е предназначен за убеждаване, още по-малко за сближаване на позициите. Щом си стигнал до там да спориш с някого, положението ти е отчайващо. Вече си влязъл в капана на ожесточението, няма излизане от там. Това е война, госпожи и господа: така мислеше чистачът. Безмилостна битка. Който спечели спора, дори да не е прав, печели всичко.
Включително сърцето.
– Най-вече него! – чукна леко по масата. Изсекна се и продължи: – Любовта се печели, госпожо. Тя не се подарява, нито се купува. – Замисли се тревожно и установи: – Още по-малко любовта се дава под наем.
Госпожата повдигна рязко и после стовари левия си крак върху десния; разтърси глава и констатира:
– Та вие имате разум! Трябвало е да станете известен човек, може би поет или философ.
– Аз съм чистач – призна спокойно събеседникът. – Така че...
– Значи – същото. Харесвам чистачите. У тях има нещо чисто.
Чистачът беше наел кухнята в апартамента на госпожата и по това време на късния следобед те пиеха чай с лимон без захар и хапваха вкусни топли курабийки, поръчани от дамата и сготвени от наемателя. Разговорът им беше обикновено продължителен и често времето ги изненадваше, когато слънцето отведнъж се скриваше зад пердетата и наставаше нощ – спокойна и подканваща.
От разговора им стана ясно, че този, който умее да печели, трябва първо да преодолее, да надскочи себе си. Обаче изводът и аргументите, които го поддържаха, се сториха прекалено досадни и на двамата. Затова решиха да поспорят.
– Не съм съгласна с вас – каза госпожата, нервно и току се почесваше, като да я е полазило нещо. Тя ту ставаше от стола, за да врътне дупето си, ту сядаше, за да качи единия си крак върху другия, разкривайки разкошни, но доста едри бедра. – Точка!
– Няма нужда да сте съгласна – вдигаше рамене наемателят. – Достатъчно е, че не сте права и това ме удовлетворява.
– И как го решихте? Това е само ваше мнение. Дали съм права или не, това ще го реши историята. Или някой по-достоен от нея.
– Няма такова нещо, госпожо. Това, че имате позиция, не ви дава право.
– Я повторете! Позицията не давала право, така ли? А кое дава правата, господинчо?
Тук той замълча. Нямаше познания в тази област. Висшето му образование беше толкова конкретно, че не предполагаше по-разнообразни познания от тези за химическите препарати и хигиената. Как наистина са възникнали правата?
– Предполагам – каза внимателно, за да не настъпи някоя ментална мина, – че правата са възникнали от нуждите.
– От нуждите ли? Това да не ви е тоалетна хартия? Я мислете по-задълбочено, иначе...
Чистачът се страхуваше от този съскащ акцент: госпожата го използваше или когато беше силно изнервена, или когато не криеше, че желае секс. И двете възможности не бяха благоприятни за него. Очертаваше се тежка вечер.
– Искам да кажа – промълви тихо, уплашен от перспективата, – че когато някой е в неравностойно положение, има потребност от защита на правата си. И затова...
– И затова са възникнали институции и цели държави: да пазят нехранимайковците и безполезните твари само защото въображаемите им права били накърнени. Така ли?
– Да, госпожо, така ми се струва.
– Но това е също толкова несправедливо, особено от гледната точка на този, който уж накърнява правата. Не намирате ли? Защо накърнените, унижените и оскърбените, ако ползваме лексиката на Достоевски, защо те изобщо си въобразявт, че имат права, та после скимтят и се тръшкат, че са им накърнени или дори отнети?
– Ами човек без права е...
– Е чистач! Нали?
Той сведе поглед. Да, така изглежда. Но нямаше да го каже.
– Хайде, признайте! – почти изкрещя дамата. – Вие работите като чистач, нямате пари за читаво жилище, в работата ви унижават, аз ви карам да готвите без това да ви влиза в задълженията, плащате само за една стая, защото не може да си позволите повече с ниската ви заплата на висшист, при това живеете в кухнята като плъх, тормозя ви, а вие се чувствате зле и дори не смеете да го признаете...
Събра кураж и каза:
– Да, чувствам се зле. Но поне съхранявам себе си.
– И как? Щом през вас може да се премине като през отворена врата, как така се съхранявате? Давате ли си сметка, че може би вие въобще не съществувате?
– Поне пазя вратата на съществуването. Един ден ще я заключа. И ще остана сам. Вътре. Без хазаи. Без наемодатели. Без господари. С пенсия. С приятели. И ще мога да мисля каквото поискам.
– И сега може да мислите каквото си искате. Кой ви пречи? Проблемът, който криете дълбоко в себе си, е, че не можете да принудите другите да правят това, което вие желаете.
– Никой не би трябвало да може.
– Стига! Омръзнахте ми! И курабийките този път бяха отвратителни!
Разигра се кратка сцена и познатото рязко дръпване на пердетата в кухнята напомни на наемателя, че е време да плаща.
© Владимир Георгиев Всички права запазени