Всеки със своята история, своите мисли, своите загуби, победи, открития. Всеки борещ се свободeн електрон в рамките на една безкрайна вселена, чиято същност никой не е осъзнал. Загубени, открити, преродени.

Иде ми да раздера илюзията наречена небе с писък, за да може и утрото да ме чуе. Но съм няма, също както небето... Само звезди блестят и то само на места. И аз лежа, лежа безсилно... И ми се иска поне за миг да мога да се избавя от мислите. Но нищо не ми дава спокойствие. Не и днес. Не и тази нощ. Не и всичко, което се случва. Защото времето няма нужда от почивка... То тече, без да пита. То причинява болка, радост и всичко, което се намира между тях, без да иска разрешение. И понякога боли, защото времето разочарова. To е единственото нещо, което няма нужда от почивка, но аз не мога така.