Среща без време

      Съжаляваше, че не описа всичко в дневник. Времето течеше прекалено бързо, все отлагаше започването на дневника, а когато нещо не започне навреме, то никога не свършва: незапочнатото не свършва.

     Сега премяташе в просъница всичко, което щеше да напише. Не искаше да става от леглото. Първият сняг току-що беше навалял – светъл и пухкав. Беше тъмно навън, но от светлината на снега всичко изглеждаше празнично. Дори клоните на черните дървета изглеждаха дружелюбни някак – като протегната ръка на нощта.

     Пътуваха с един колега за Пловдив. Имаха трудно дело. Командироваха ги заедно, за да си помагат един на друг. Това беше сложна работа, защото те и двамата имаха нужда от помощ, така че нямаше как да си помогнат един на друг. Возеше ги наперен шофьор над петдесет със стръв към живота и към всичко, което той ражда.

     – Пак ми дадоха да търкалям тая лада! – гневеше се той. – Светът вече лети с разни шевролети и други лимузини, само ние се тътрим с тия трошки още.

     Всъщност ладата беше напълно прилична, а и пътят до Пловдив не предполагаше екстремни трудности или скорост, предизвикваща потребност от шевролет. Отиваха на еднодневна командировка и макар че въпросът беше важен, не биваше да надценяват служебното си положение.

     – Сега, ако видя някоя мадама да маха на стоп, ще я кача! – уведоми ги той по средата на пътя и така разкри причината, поради която се оглеждаше непрекъснато. – Аз не съм ви шофьор, просто ви придружавам. Вие си вършете работата в съда, аз през това време ще пробвам това-онова.

     Обаче мадама не се появи. Времето беше чудесно, в средата на есента, слънцето грееше просто да осветява красотата – не топлеше, само създаваше нужната перспектива на цветовете. Беше картинно и малко нереално: всяка красота има нужда от рамки; тази нямаше.

     Наближиха града и той ги попита:

     – В колко часа ви е делото? Имаме ли време?

     Имаше време. Отбиха до една кръчмичка край околовръстното. Шофьорът влезе в нея енергично, а когато след десетина минути се върна, изглеждаше доволен и свеж.

     – Поръчах всичко! До два-три часа чомлекът ще е готов! Тук го правят страхотно.

     Погледна по-внимателно заведението, този път с респект и уважение. Изглеждаше доста зле, поне отвън.

     Ладата спря пред Съдебната палата и после отпраши бързо нанякъде. Ще се срещнем чак в късния следобед, за да има време да се върнем в София що-годе по светло: така се разбраха или по-скоро така бяха уведомени от шофьора.

     Делото започна кофти, но свърши по-зле. Очертаваха се поне три заседания. Съдийският състав ги гледаше неодобрително: изглеждах като млади юрисконсулти, дошли отдалеч, за да досаждат по-убедително на опитните си колеги: не стига, че са незрели, а и чуждоземци. Адвокатът на ответната страна не беше много по-опитен от тях, но изглеждаше достолепно. И беше местен, което му позволи да ги поведе с поне една обиколка. Първият рунд беше за него.

     – Искате ли да пием по едно кафе? – предложи им великодушно или може ли снизходително той на излизане от залата.

     – Не, благодаря – отговориха дружно. Не им беше до кафе сега. Биха го почерпили с цианкалий, но това естествено и искрено желание донякъде не съответстваше на професията им.

     Разделиха се, адвокатът подскачаше като петел, докато се отдалечаваше. Имаше навремето един такъв преподавател в университета им – ходеше като петле, установило своята значимост сред кокошките и напълно доволно от положението и възрастта си. Или от нещо друго. Да, беше умен този преподавател – спомняше си го много добре, но това не биваше да се ознаменува с подобен вървеж.

     Запали нервно цигара.

     – Стана обедно време – рече колегата му. – Искаш ли да хапнем в някоя закусвалня?

     – Не съм гладен – отговори. – По-добре да се поразходим.

     – Аз пък съм гладен и не ми се разхожда. Ще се обадя на шофьора. Ще се срещнем направо при колата, както се разбрахме, точно в пет.

     Пътят сам го доведе в Стария град. Спокойните улички простираха цветна черга пред него и той вървеше без да знае накъде. Тези стари калдаръми и каменни зидове го караха да се чувства недостоен и някак... временен, прекалено нищожен и малък за реалността. Замисли се за нещо, което го отдалечи и от адвоката, и от делото и професията му, откъсна го от тях на светлинни години разстояние. Поседна, остави черната чанта с документите и започна да скубе пожълтялата трева между камъните. Тази тревичка, настръхнала и все още тук-там зеленикава, правеше красиви фуги между неправилните форми на камънака. Скубеше и миришеше, дишаше тревата като гладен кон. После спираше за миг и дори не отделяше поглед настрани, само се сепваше и пак продължаваше. Отстрани изглеждаше странно и малко обезпокоително, защото момичето му каза почти троснато:

     – Вече два пъти минавам покрай теб, а ти дори не ме забелязваш!

     Повдигна очи. Красавица. Реши почти веднага, че е или ученичка, или студентка в първи курс. Косата ѝ се къпеше в това слънце, което отиваше към заник и решеше природата с тъжните си снопове жълти вълни. И нейната коса решеше този слънчев гребен, тя ставаше все по-охрава, стори му се, че е част от есента, искаше му се да я погали и почти вдигна ръка, когато я чу да добавя:

     – Това не ми се се случва често! Затова се спрях.

     Сети се, че трябва да стане. Подаде ръка, но забрави, че е пълна с трева. Почувства се като идиот. Тя се засмя.

     Оказа се, че е стигнал почти до върха на едно от тепетата, градът оттук се виждаше почти наполовина, този прекрасен и шарен град, в който можеш само да живееш и да очакваш вечността, нищо друго.

     Докато слизаха надолу, токчето на лявата ѝ обувка се заклещи, тя се наведе, той също се наведе да помогне и я прегърна. Целунаха се бавно. Спряха за миг. После пак.

     Намериха ресторант в стара къща, от онези, които миришат именно на вечност. Така миришеше  и младото ѝ тяло – толкова свежо, спокойно и узряло едновременно, че не можеш за отлепиш устни от него, знаеш, че то е вино, от което се младее. Над ресторанта имаше малък хостел.

     Стигна навреме, макар и доста запъхтян, за срещата при ладата. Двамата го чакаха доволни.

     – Чомлекът не беше за изпускане! – рече шофьорът. – Аз си взех един литър домашно червено вино, ланшно, отлежало.

     – Много е добро! – потвърди колегата му, който имаше червени мустаци и още по-червени зъби. – Препоръчвам ти го! Ще се опияниш! И ще искаш още.

     – Аз само лизнах, но наистина е велико! – Шофьорът обичаше живота и му се радваше по всяко време и за всичко.

     Слънцето ги гледаше отзад, когато пътуваха обратно към София. Тя беше студентка наистина. В първи курс. През цялото време му се струваше, че не слънцето, а тя го гледа отзад и му маха.

     Повече не се видяха. Срещата им беше толкова внезапна и съвършена, че просто... нямаше нужда от продължение.

     Това си мислеше и ту се будеше, ту отново дремеше, завит с тези спомени, които така и не описа в дневника си. Още веднъж си помисли, че наистина когато едно нещо не започне навреме, то никога не свършва.